Георги Марков и другите
Редакторът представя
Инна Пелева. „Георги Марков. Снимки с познати”. София: Кралица Маб, 2017.
Един от малкото радостни моменти в битието ми на редактор бе предложението на Инна Пелева да издадем нейна книга за Георги Марков. Познавам отдавна и ценя високо нейните изследвания и не се съмнявах, че тя ще продължи задълбочените си изследвания върху ключови фигури от българската литература, които отдавна познавам – Иван Вазов, Христо Ботев, а също и Алеко Константинов; и някои „деца на по-малки богове“, като Георги Стаматов, Фани Попова-Мутафова и Яна Язова. Във всички тях не просто се казва нова дума, а сериозно се проблематизират доминиращите традиционни представи.
Необходимостта от задълбочено осмисляне на случая „Георги Марков“ за мен отдавна е не само очевидна, но и крайно необходима. Много е написаното за него в последните десетилетия, особено ценни са тези от новите му издания, които въвеждат непознати текстове и така разширяват представата ни за този открояващ се автор. С публицистичен патос или със задълбочени наблюдения, в последно време все по-категорично се налага превръщането му в канонична фигура, в икона на новото време. Тази тенденция съществува успоредно с мощен поток от жълтеещи писания и един друг, по-слаб поток – на полугласно отхвърляне. „Георги Марков. Снимки с познати” не се вписва в никоя от трите линии, въпреки някои реплики, подхвърлени в частни разговори, които се опитват да свържат книгата с някои от тях.
Няма как да не се забележи полемичността на труда. Тя присъства буквално на всяка страница и е насочена във всички възможни посоки. За разлика от доминиращия в сферата на българската (само на българската ли?) тип полемичност, който има един основен опонент, определен по-скоро от политически, отколкото от естетически пристрастия, и който обича черно-белите деления, скептичният поглед на Инна Пелева е склонен да открива слабите страни на практически всички досегашни гледни точки. Нещо повече, тезите на хората от „противниковия лагер“, които са лесна мишена, не са й толкова интересни. Много по-внимателно книгата се вглежда в тезите на близките и съмишлениците (и на Георги Марков, и на авторката), във версиите на хората, с които и тя, и героят й биха се снимали.
Всъщност, не съм убеден, че Инна Пелева е склонна да се снима с някои от персонажите в книгата. Отношението към тях е деликатно, но недвусмислено маркирано в анализа. Още по-ясно е то във въвеждащата част, наречена „Предварителни уговорки“. Това е докрай откровено саморазкриване на автора, прераснало в бравурен литературен текст. И други критици са въвеждали подобни есета в книгите си – големият пример е началото и краят на „Българският Великден или страстите български“ на Тончо Жечев. При първата ми среща с този вече класически за българската хуманитаристика труд автобиографичните отклонения пораждаха известна съпротива у мен. Било защото пристрастията ми тогава бяха други, било защото не се разпознавах в повествователя. Оттогава изтече доста вода, но не само това е причината да имам усещането, малко нескромно и самоуверено наистина, че Инна Пелева говори и от мое име в тези дълбоко лични страници.
Георги Марков се радва не просто на богато, но и на непривично разнообразно възприемане. Мнозина охотно разказват за него, днес е престижно да имаш общи спомени със знаменития дисидент, да се наредиш сред приятелите му. А и той е бил общителен човек, обичал е да бъде сред другите, да бъде в центъра на бохемски компании, да прави запомнящи се жестове. С различна степен на достоверност те са документирани от Любомир Левчев, Стефан Цанев, Костадин Кюлюмов, Христо Друмев. Впрочем, кръговете, в които се движи Георги Марков в София, са интересна тема - както с това кои влизат в тях, така и с отсъствията. Например, Атанас Славов, с когото Георги Марков води богата кореспонденция, която неочаквано прекъсва или поне не достига до нас изцяло. Или Петър Увалиев, с когото Георги Марков се сближава, когато се установява в Лондон. Предлаганият от Инна Пелева метод на паралелни животописи би открил и тук интересни възможности, не само при съпоставянето на другите двама известни емигранти с Марков, но и между тях двамата. Много е общото, немалко са и различията.
За разлика от практически всичките си съвременници от писателската гилдия, Георги Марков е и персонаж в литературни – фикционални или полуфикционални - творби (Димитър Бочев, Цветан Марангозов, Стефан Кисьов, Георги Тенев). И тук е поредното проникновено отклонение от темата на книгата – наблюденията върху биографичните повествования в съвременната литература. Чрез осъзнатите и несъзнателни междутекстови връзки, а на места и преки цитати, Инна Пелева очертава моделите, по които се представят реалните личности в романовите повествования. Както и развитието на тези модели във времето.
Както обикновено, Инна Пелева намира свой път към осмисляне на разглежданото явление. По неподражаем начин в книгата са преплетени мемоарни текстове и документи, наблюдения върху литературни творби и по-общи разсъждения. Повествованието следва логиката на постепенното приближаване до Георги Марков, осъществено чрез сравнения с Веселин Бранев, Цветан Стоянов, Павел Вежинов, а покрай тях – и с много други, като картината на епохата постепенно се уплътнява с нови и различни гледни точки.
Инна Пелева предпочита да не декларира някакви методологически пристрастия и да влиза в полемики по теоретични въпроси. На едно място тя все пак се отграничава от структуралистката идея, че биографията на автора няма съществено значение и не би трябвало да бъде използвана при осмислянето на фикционалните му текстове. Несъгласията с тази идея са многобройни и идват от различни посоки, вероятно най-категорични са привържениците на психоаналитичните подходи. Струва ми се, че Инна Пелева е най-близо до така наречения нов историзъм (който вече не е и толкова нов), който привлича всевъзможни документи, някои от тях високомерно пренебрегвани преди това, за да анализира някакво явление – историческо, културно, литературно. Сравнението между текстове на различни автори, появили се синхронно или с известна разлика във времето, разбира се, не е нещо непознато, но при Инна Пелева то достига до наистина задълбочени, понякога стряскащи междутекстови наблюдения.
Един пример, който е крайно интересен сам по себе си, а и разкрива широтата на погледа на Инна Пелева, предлага скритата полемика, която „Гибелта на Аякс“ (1973) на Павел Вежинов повежда с „Победителите на Аякс“ (1959) на Георги Марков. Зад близките заглавия на тези два не особено високо оценени от критиката научнофантастични романи са откроени сложни междутекстови връзки на различни нива, натоварени с идеологически различия, които, ако не преобръщат представите ни за двамата, то поне сериозно ги уточняват.
Наред с връстниците и познатите на Георги Марков, с които сравнението е ако не неизбежно, то поне очаквано, книгата насочва обектива си и към автори и книги, които по-рядко са свързвани с автора на „Задочни репортажи“. Такъв е случаят с по-младия Янко Станоев и неговият роман „Двойникът“ от 1985 година, писан много след смъртта на Марков, но и преди падането на Берлинската стена. В този случай няма някаква скрита полемика, а интерпретиране на същия мотив по различен начин - и като сюжет, и като гледна точка, и като писателски натюрел.
Много силна страна на книгата, привидно отклонение, са наблюденията върху типологията на биографичното повествование и мястото му в съвременната култура. (Щях да напиша българска, но погледът на Инна Пелева не се ограничава до българските явления.) Съпоставителните наблюдения върху излезлите наскоро романизирани биографии за художника Иван Милев (от Веселин Стоянов), за Стефан Стамболов (от Александър Томов), за Гео Милев (от Христо Карастоянов) не само достигат до ценни наблюдения за съвременната литература и за днешното тукашно отношение към миналото, но и се четат като блестящо написана проза.
Съчетанието на близкия прочит на произведенията на Георги Марков с разглеждането им в максимално широк контекст от други текстове, на първо място мемоарни, и трескавото търсене на междутекстови връзки определя подхода на Инна Пелева и отвежда читателя до неочаквани обобщения. За творчеството на Георги Марков, но и не само за него.
„Георги Марков. Снимки с познати“ се вглежда внимателно в жизнения път и литературните текстове на писателя. Струва ми се, че и „Задочни репортажи“ заслужава подобен прочит – и като литература, и като реторика, и като идеологически послания, и като обвързаност с приятелствата и личностните конфликти, в които авторът влиза или бива въвлечен. Осмислянето на тази съставена и публикувана след смъртта на автора забележителна книга, която събира радиобеседите на Георги Марков, струва ми се, все пак, предстои. Въпреки немалкото вече публикувани коментари, някои от които проникновени. За мен е интересен и въпросът с все по-често повтарящите се реплики от типа на „Репортажите на Георги Марков трябва да влязат в учебните програми“. Имало ги в чешките, казват. Няма съмнение, че книгата трябва да стигне до максимално широк кръг читатели, но включването и в програмите по литература, струва ми се, поражда известни проблеми. И без това тези програми като че ли избягват въпроса що е то литература. И не без основание. А въпросът стои още от класическите „Записки...” на Захари Стоянов. Пък и знаем какво се случва, когато един текст започва да се изучава задължително.
Книгата на Инна Пелева насочва обектива си към поне три образа на Георги Марков, наслагва ги един върху друг, търси общото, вглежда се в различията. Границите са маркирани от заминаването през 1969 г. и убийството му от ДС през 1978 г. В началото на пътя Георги Марков до голяма степен се вмества в тогавашните представи за литературна и социална реализация, като постепенно засилва опитите да провери границата на допустимото в момента. Допустимото като политически внушения, не толкова като литературен експеримент. След 1969 г. емигрантът не по-малко последователно се стреми да овладее други средства за изява и реализация. И двата периода не са единни, и в двата се откриват белезите на една еволюция, в по-голяма или по-малка степен споделяна и от други съвременници. А покушението от 1978 г., извършено по провокиращ вниманието на световните медии начин, превръща Георги Марков в това, което е днес. Само един повърхностен поглед би формулирал този днешен образ кратко и ясно. Няма съмнение, че Георги Марков е сред малкото световно разпознаваеми фигури на българи от ХХ век. Като жертва на режима, като дисидент, като писател. Струва ми се – в този ред.
Без да е подчертано експлицитно, книгата преследва и една друга цел, която излиза от рамките на тукашното и се насочва към универсалното. Драмата на „твореца“, конфликтът му с обществото, търсенето на пътища към желания тип реализация, еволюцията в представите за тази реализация – това са проблеми, които започват много преди времето на социализма и са напълно актуални не само за днешния, но и за утрешния ден.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
