Емпатия и марксизъм
Български | English
Емпатия и марксизъм
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
Бих искал да започна със следното уточнение. Под „емпатия” имам предвид не само самата емоция на съпреживяване, но и следващите от нея емпатични модели на поведение, най-често обозначавани с думите „взаимопомощ” и „солидарност”. Емпатията, сама по себе си, е само емоция, от която може и да не следва никакво действие, поведение.
И нашата цивилизация предлага специални места, в които, ако всичко протича по правилата, вие изпитвате силно емпатично въздействие, като при това не предприемате нищо. Просто в продължение на около два часа си оставате пасивен наблюдател в тъмната зала. Тези тренажори на емпатията се наричат кина и ви провокират да съпреживявате с някого от героите, с движещите се на екрана призраци или, в някой от по-сложните случаи, да споделяте емоциите на някого от предполагаемите автори на филма, ако се асоциирате не с героите, а с режисьора или със сценариста. Това е важен за обществото ни адаптационен навик. Важно е да съчувстваме на някого, оставайки си пасивен потребител на шоуто.
Но тук ще разгледам емпатията единствено като включваща породеното от нея поведение.
Защо ни е емпатията?
Всички ние, съвременните хора, сме чували за огледалните неврони. Всеки от нас има огледални неврони, позволяващи ни да преживяваме чуждата емоция като своя – е, или почти като своя. Това е „почти” важно, защото запазва нашата идентичност и адекватност. Огледалните неврони са открити преди двадесетина години и днес много се пише за тях. Да вземем например Ерик Кандел, един от най-влиятелните специалисти по невронни връзки. Според него, нашата емпатия е рационална, ние познаваме нейния механизъм. И доколкото познаваме механизма й, можем да се опитаме да разберем защо ни е. Изясняването на подобни въпроси не може да мине без сравняването на хората с други висши млекопитаещи, при които мозъкът е със структура, подобна на човешкия.
В живата природа емпатията е най-важното условие за успеха на популацията, тъй като тя поддържа необходимото ниво на връзките в нея. Това е много важен момент. В еволюционната теория единица на измененията или действащ субект на развитието, или - агент на генезиса – не е отделният екземпляр. Не е видът като цяло. В еволюционната теория единица на измененията е популацията – съвместно живеещата група - с общ достъп до храна и известна йерархия, в рамките на която е необходимо определено ниво на емпатия.
Онова, което става с отделния организъм, не е толкова важно за еволюцията, докато не започне да се унаследява масово. А онова, което става с вида като цяло, е още по-малко важно, защото видът се състои от несвързани помежду си автономни популации. Тоест, опитвайки се предпазливо и неточно да приложим тази аналогия към човешкия свят, пренасяйки я буквално, ние бихме могли да кажем, че популацията е група с обща икономика. Но ако пренасяме аналогията малко по-абстрактно и в по-широк смисъл, то популацията е група с обща идентичност, със символна икономика.
Защо съчувстваме повече на „своите”?
И тук веднага възниква въпросът за границите на популацията, тоест – правиш ли разлика между „свой/чужд”. Повечето от нас в ситуация на избор, когато не можем да помогнем на всички, помагаме предимно на „своя”, на типологично близкия. На този, когото припознаваме като член на нашата популация, на голямото въображаемо „семейство”.
Въпросът за адресата на емпатията възниква винаги в случаи на терористичен акт с жертви и реакциите в интернет и социалните мрежи спрямо него. Повечето хора в мрежата проявяват много по-голяма солидарност с жертвите на терористични действия в Париж или Барселона, отколкото с жертвите на аналогичен терористичен акт в Ирак или Сирия. Това се вижда по броя на аватарите. Откъде идва тази избирателност?
Ще допуснем, че се случва, защото повечето от реагиращите биха искали да приличат на испанец или на французин и да живеят на улица до него, отколкото на иракчанин или сириец и да са му съседи. Това се обяснява, ако щете, с това, че във Франция или Испания стандартите на живот, сигурността, възможностите за самореализация, гаранциите за правата на човека и т.н. са несъизмеримо по-високи. Затова и повечето хора биха направили бърз и еднозначен избор на местожителство. И ако им се предложи, те биха искали да живеят по-скоро като испанец или французин.
Така ние приемаме тези хора за част от нашата въображаема, желателна за нас популация и по-силно се тревожим за тях. Така нашата емпатия, гарантирана ни от огледалните неврони, придобива конкретна социална форма и се подчинява на нашия политически избор. Разбира се, съвсем друг е случаят, когато терористичният акт е извършен в собствената ти страна и в този случай трябва да говорим за националната идентичност като начин за акумулиране на емпатия, но това е отделна тема, на която е добре да се отдели специално внимание.
Това, което казах, се потвърждава и от един съвсем простичък експеримент с малко момиченце в заведение за обществено хранене. Вероятно много от вас са видели клипчето в интернет - едно около шестгодишно момиченце сяда на маса с възрастни и се прави на изгубено и гладно.
В първия случай то е облечено като дете от средната класа, а във втория – с бедняшки, събрани оттук-оттам, износени и недотам чисти дрехи. Реакциите спрямо детето са различни. На детето от средната класа помагат с несравнимо по-голяма отзивчивост, защото изпитват към него много по-голяма солидарност. На бедното дете също помагат, но нивото на емпатията е несъпоставимо: държат се с него дистанцирано, опитват се да го предадат на сервитьорката, за да не им пречи, неохотно контактуват с него.
Естествено, сега всички си казахме: аз не съм такъв, дума да не става, отнасям се еднакво с всички. Няма да ви разубеждавам и да ви налагам някаква по-лоша версия на самите вас, но дори ако вие наистина сте изключение, практиката показва, че повечето хора се държат именно по начина, който току-що описах. Нашата емпатия е избирателна и е свързана с нашия цивилизационен избор и класовата принадлежност.
Най-лесно е моралистично да осъдим хората, да въздъхнем и да пожелаем на всички да бъдат по-добри. Но не е ли по-добре да се запитаме защо е така?
Да си спомним категорично звучащата заповед от Библията: „Да възлюбиш ближния си като себе си” (Мк 12, 30-31). Конкретната ни социална история винаги ще ни изправя пред въпроса: кой е ближният ни? Представител на нашата нация? На класата? На джендъра? На възрастовата група? На стила на живот? На вероизповеданието? Щом е казана думата „ближен”, се подразбира, че има и „далечен”, не толкова близък, иначе можем да заменим „ближния” с „ всекиго”. На кого най-напред ще помогнем, ако се наложи да избираме?
И оттук следва по-общият въпрос: какво ни пречи да възприемаме всички представители на човешкия род като ближни, като свои, като еднакво достойни за нашата емпатия? Каква е пречката? Какво ни пречи мислено да преместим границите на нашата въображаема популация до размерите на целия наш вид?
Но преди да стигнем до въпроса как марксизмът отговаря на това питане, нека за малко да се върнем към нашите прилики и разлики с животните.
Защо емпатията е обща и за хора, и за животни?
Кое е радикалното различие на човека от всички останали живи същества? Смятам, че принципните различия са две. Първото е способността за съвместни действия в името на договорена обща цел. Това качествено ни отличава от пчелите и мравките: те не се договарят за каквото и да било, не си поставят цели, а изпълняват инстинктивна програма. Ние действаме на договорна основа.
Второто различие, което пряко следва от първото, е способността ни да използваме език, тоест, постоянно да създаваме нови смисли, необходими ни за общата дейност. Езикът е начин за създаване на нови смисли. Ние не просто го използваме, а и непрекъснато го доразвиваме.
Предполагам, че е ясно, че високото ниво на емпатия е най-важното условие за сътрудничество, основано на договаряне. Много трудно е да се договаряш за нещо и да вървиш към общата цел, ако не съпреживяваш с хората, до които редом вървиш, макар че именно върху такъв сюжет са изградени много уестърни.
И един важен допълнителен момент. Емпатията е най-важното условие за обучението, което се осъществява чрез подражанието, мимезиса. Много е трудно да се научиш на нещо от някого, към когото си равнодушен, с когото не искаш да имаш взаимни преживявания. Вярно е и обратното – трудно е да научиш на нещо някого, с когото не съпреживяваш. Обучението е станало за нас най-важният начин за адаптация към социалната среда, т.е. колкото по-сложно е организирано нашето общество (а сложността му нараства), толкова по-важно е в него образованието и толкова по-висока трябва да бъде в него емпатията.
И тук можем скептично да попитаме: ами Дарвин? Междувидовата борба? Вътрешновидовата борба? И нали в принципа „оцелява най-силният” се състои мъдростта на природата? Да не говорим, че ние всички преминаваме през проверка на качеството и едва след това получаваме правото да оставим потомство и други подобни...
Във връзка с тази тема веднага си спомням казаното от Маркс, който много уважавал Дарвин и го смятал за най-важния учен от епохата, но все пак полушеговито отбелязвал: Дарвиновото описание на острата конкуренция в природата първо описва викторианския капитализъм, в който е живял Дарвин и който ние сега си представяме по книгите на Дикенс, и, второ, има отношение към живата природа и нейните закони. Тоест, Маркс напомня, че знанието е социоморфно, че в схващането си за живата или неживата природа ние винаги изхождаме от притежавания от нас опит, най-вече от социалния. Така в един древен китайски трактат за животните се казва, че те са създадени в три вида: домашни, диви и принадлежащи на императора.
И в този смисъл си струва да си спомним един друг ляв мислител, но не съвсем марксист - княз Кропоткин, който в известните си книги „Етика” и „Взаимопомощта като фактор на еволюцията” значително коригира Дарвин, доказвайки с множество примери, че взаимопомощта в природата - вътрешновидовата и дори междувидовата - известна ни като „симбиоза”, е не по-малко важна от конкуренцията. Впоследствие Кропоткин е много критикуван за това. Казват, че е прекалено моралистичен, идеализира природата, а и много от изложените от него факти за живота на висшите маймуни не са се потвърдили.
Но ето че сравнително неотдавна, преди двадесет години, излезе книгата на известния британски биолог Мат Ридли „Произход на алтруизма и добродетелта”. В нея, въз основа на нови данни, се доказва, че инстинктите за солидарност в природата са не по-малко силни от инстинктите за конкуренция. Тя потвърждава кропоткинската линия, като пряко се позовава на нея. В много страни тази книга става бестселър и вече два пъти е преиздавана на руски, което говори за високата популярност на това схващане за природата.
От момента на възникването на особената човешка цивилизация хората престават да се конкурират с други видове за оцеляване и за среда на обитание. Така външната причина за емпатични връзки отслабва. Но човешката цивилизация се формира като класова, като смяна на биологичната конкуренция с други видове социална конкуренция вътре в човешкото общество. Така еволюцията придобива съвършено нов формат. Сега емпатията консолидира групите, балансира именно вътрешната, но не и външната (междувидова) конкуренция, която сплотява „популацията на своите”.
Какво общо имат тук левите?
Тъй като в този текст говорим не само за емпатията, но и за марксизма, време е да отговорим на най-общия въпрос: кои са тези леви? Левите, за които марксизмът, в различните му версии, е базов светоглед. А кои са те в най-общия смисъл?
Преди време предложих на вниманието ви крайно разтегливо определение: левите са тези, които се обявяват за увеличаване на достъпа до всичко, създадено от всички. По-нататък това общо определение може да се конкретизира с описание на различните версии на лявата мисъл.
Да си припомним само Че Гевара и как той става революционер. Представяме си го, гледайки филма „Дневникът на мотоциклетиста”. Че Гевара решава да стане лекар – а това вече говори за високо емпатично ниво. След медицинския институт той доброволно отива да работи в лечебно заведение за прокажени. А след като се сблъсква с непоносимия живот на работниците в планинските рудници, решава да стане марксистки партизанин. Избира да не се връща у дома, но да лекува. Не хората, а обществото, променяйки живота на потиснатите, давайки им достъп до онова, което винаги е имал. Причината е, че самият Че произлиза от буржоазна фамилия, добре поставена в обществото.
Баща му е прекрасен човек, споделящ прогресивни идеи, но все пак - плантатор. И Че не разбира защо на него му е провървяло повече, отколкото на децата от рудниците.
Примерът показва, че представата ни за справедливост обикновено се поражда от сравняването ни с другите. Когато чувстваме несправедливост, ние констатираме дефицит, липса на нечия емпатия. А когато искаме да осъществим справедливост, се стремим да запълним този недостиг, да станем агент на емпатията, нейно действащо лице.
Разбира се, философите винаги са се опитвали да концептуализират понятието „справедливост”, да й дадат отвлечено определение. Дизраели казва, че справедливостта е истина в действие. Маркс смята, че справедливост ще настъпи, когато най-накрая бъде решен проблемът с частното присвояване на резултатите от общия труд. Но това са все формули, които могат да ни вълнуват и мобилизират единствено чрез емпатичния ефект, чрез сравнението със съдбата и положението на другите.
За левите принципно е важна тъкмо нашата видова общност, която в даден момент може да се превърне в политическа. Маркс смята, че за първи път нашата видова общност конкретно, като отношение, се проявява под формата на световния пазар, в който ние, така или иначе, сме включени. Но това създава важна предпоставка за прехода към нова, истински емпатична цивилизация.
Според левите, това трябва да бъде безкласова или посткласова цивилизация. В тази цивилизация солидарността ще замени класовата конкуренция и хората ще разсъждават като Че Гевара, който казва: „Свой за мене е този, който възприема чуждите сълзи като свои собствени”. Тогава нивото на нашата емпатия ще може да се разпространи върху всички. Тъкмо това Маркс нарича преход от предисторията на човечеството към неговата история.
Защо капитализмът пречи на емпатията?
И така, в марксизма емпатията не е нещо, което не би било лошо да съществува като допълнителна опция, а условие за изпълнението на нашата видова задача. Политическият израз на тази задача е замяната на конкуренцията със солидарност. Но на пътя на изпълнението на тази задача стои проблем, препятствие – класовата капиталистическа цивилизация. В марксизма тя се описва като система, която притъпява, блокира, дозира емпатията ни.
Ето един простичък пример: ако доброволец отиде да гаси горски пожари или се занимава с друга, очевидно полезна, дейност, той ще трябва да мисли не само как и кога ще угаси пожарите, но същевременно и за бюджета на семейството си, който не трябва да пострада заради благородния му порив; за дохода и работата си, които трябва да бъдат запазени. Дори тяхната обществена полза да не е толкова очевидна. Или да го кажем съвсем просто: ако всеки от нас, в порив на емпатия, раздаде на нуждаещите се всичко, което има, няма да му остане нищо, няма да има какво да раздава и самият той ще стане нуждаещ се. Нашата емпатия се управлява от класовите отношения.
Марксизмът посочва два основни ограничителя на емпатията ни. Първо, това е самият феномен „частна собственост”, която поставя граници на възможността за емпатично поведение. Второ, частната собственост прави хората икономически конкуренти на пазара. Ние сме в непрестанна конкуренция за печалба, за място, за привилегия, изразяваща се обикновено в пари, и нашата взаимна емпатия е непрекъснато потискана от страха да не претърпим загуби в конкурентната надпревара, която е неизбежна в капиталистическото общество. Тоест, в рамките на капитализма ние живеем по-скоро като у Дарвин, отколкото като у Кропоткин. Макар че и у Дарвин има доста места, посветени на взаимопомощта - просто в капиталистическото общество малцина ги забелязват.
Това противоречие между емпатичното поведение и капиталистическия режим се осъзнава отчасти на най-масово ниво и се проявява във всекидневната ни реч. Мениджърът рядко казва на подчинения си, когато му предлага да свърши някаква работа: „заработи си парите” или „за това са те наели”. Това звучи като вулгарна, груба и крайна форма на стимулация. Много по-често мениджърът казва: „тук ми трябва помощта ти”, „трябва да си сътрудничим по този въпрос”, „време е да проявиш способността си за екипна работа”. Подобен етикет е в сила и в банката, и в завода, и в кафенето. В него отношенията, на чиято основа почиват наемният труд и продажбата на работни часове, „се маскират възпитано”, като се представят за емпатични. Обяснението е, че те произтичат от желанието да се помогне на някого, в някаква важна работа. В тази речева игра емпатията е нещо желателно, а наемният труд – нещо неназовимо и някак не напълно пристойно.
Психоаналитикът Ерих Фром има немалък брой текстове върху несъвместимостта между истински хуманистичната цивилизация и самата структура на капитализма. За Фром е много важно как точно капитализмът издига стена между същността на човека и конкретното му съществуване. Почти всички негови книги са за това, включително и най-известната и въвеждаща в материята „Изкуството да обичаш”. Но най-важни по темата са „Революция на надеждата: Към една очовечена технология”[1] (Die Revolution der Hoffnung. Für eine humanisierte Technik, 1968) и „Концепцията за човека у Маркс” (Das Menschenbild bei Marx, 1961).
Неотдавна по същата тема остроумно се изказа и британският литературовед Тери Игълтън. В предговора си към Новия завет (интересното е, че издателство Verso преиздава Новия завет с предговор от марксистки интелектуалец) Игълтън написа: основният проблем на съвременните християни е как да съвместят фигурата на радикалния пророк, отричащ материалните блага, и грижата за сигурността, с двете деца, колата и ипотеката?
Тази фраза ни препраща направо към явлението - теология на освобождението. Това е марксистки вариант на католицизма, социалистическо християнство, достигнало максимално влияние преди около половин век в Латинска Америка. Основната идея на тази версия на християнството се състои в това, че капитализмът е най-сериозното препятствие при следване „предписанията” в Исусовата проповед[2] на планината. Евангелската притча за лозаря[3] която вероятно буквално е била възприета от „теолозите” на освобождението, а не алегорично. Според тях, тя доказва, че Бог е привърженик на комунистическата уравниловка по въпросите за заплащането на труда, независимо от ефективността на наемния работник. Буквализацията на тази алегория превръща християнската етика в социалистическа програма с комунистически хоризонт.
Ще разкажа епизод от „Детство” на Толстой, което всички познаваме от училище. Толстой си спомня как бавачката за първи път му разказала за мъките на Исус и как той изпаднал в истерия. Не можели да го успокоят, чувствал как в ръцете на Спасителя се забиват пироните и това преизпълвало душата на детето с отчаяние и болка. През Средновековието в такова състояние на някои хора им се появявали стигмати. А Толстой така и не простил на държавите тази екзекуция, при това на всички държави, взети заедно. Това го превърнало в противник на всякакъв вид репресии и на всяко насилие. Довело го до идеята за ненасилствения християнски социализъм и анархо-пацифизъм. Особено ако говорим за късния Толстой, вече повече философ, отколкото писател, който твърди, че е съгласен с революционерите във всяко отношение. Изключение прави само една особеност – необходимостта от насилие като средство за постигане на социалистическа цивилизация.
И накрая - какво може да се направи с всичко това? В меките, умерени и „розови” версии на марксизма се предлага постепенна амортизация, смекчаване, преразпределение – от все по-прогресивната скала на данъците и максималното разширяване на общественото пространство до въвеждането на безусловен базов доход, за което толкова се говори напоследък в Европа. Обаче доколко марксизмът изобщо е утопичен? Или да зададем въпроса другояче: от какво зависи самата възможност за нова, емпатична, посткласова и посткапиталистическа цивилизация? Можем ли да я създадем сега?
Не, това не предлагат дори най-радикалните леви. Най-важното условие за възникването на такава цивилизация, според марксизма, е нивото на развитие на производствените отношения. Тоест, необходими са технологични условия за повишаване нивото на нашата взаимна емпатия, колкото и това на някого да му се струва странно.
Това, първо, е пряко свързано с темата за копирайта и свободното изтегляне. В условията на информационната икономика ние за първи път можем да споделяме продукт, без да губим споделяното, и това поставя под съмнение стоковия характер на продукта. Частната собственост върху информацията очевидно става абсурдна и реакционна.
Второ, прогнозира се радикално поевтиняване на много стоки в смисъл на намаляване на производствените им разходи във високотехнологичното общество.
И трето, най-важното – очаква ни тотална автоматизация на труда, която ще разтовари човека. Предполага се, че колкото повече свободно време има човек във високотехнологичния свят, толкова е по-емпатичен. Първото потвърждение на това можем да видим в крайно двусмисления феномен “етично потребление”. В „етичното” заведение вие плащате за чашка кафе малко повече, отколкото в съседното, но в замяна на това си тръгвате с усещането, че селяните на кафеените плантации са получили достойно заплащане, експлоатацията е била по-малка. Това е „етично” кафе.
Етиката (засега) е включена в стойността. Сега това е част от стила на живот на просветената европейска средна класа. Именно такива противоречиви явления, нагледни парадокси, позволяват да наречем днешния капитализъм „късен” или „финален”.
За да стане по-ясно за какво говоря, нека да прибегнем до радикална тестова ситуация. Да си представим, че с вас сме създали лекарство против нелечима болест, например СПИН, като сме вложили много труд, време и пари. Взели сме големи кредити, разчитайки на успешен резултат и надявайки се той да ни донесе пари.
И изведнъж се появява външна сила, някакъв deus ex machine, и ни поставя пред крайно неприятен избор: или си получавате предвидените пари, но лекарството ще бъде унищожено, рецептата му ще бъде засекретена и то няма да се появи никога – или лекарството ще започне да бъде раздавано на всички желаещи безплатно. Така обаче вие ще останете на минус, с огромни дългове и най-вероятно ще бъдете обречен да живеете в бедност. Трети вариант няма. Как ще постъпите?
Защо предложих толкова нереалистична задача? За да ви обърна специално внимание на няколко неща. Пред какъв проблем ни поставя тестът? Той ни предлага да решим: дали създаденото от нас, с толкова много усилия, е на първо място лекарство, а на второ - стока? Или на първо място – стока, а едва на второ – лекарство?
Ако избираме печалба вместо разорение, но унищожаваме делото си, значи създаденото от нас е било преди всичко стока, завинаги продадена на неназована външна сила. Това е и „коварният фетишизъм”, за който е писал Маркс.
Този фетишизъм блокира нашата емпатия, прави човека отчужден, инструментален. Такъв човек вижда в другите единствено средства, а не цели; и затова не може никога да бъде истински щастлив.
Разбира се, иска ни се да се измъкнем от този неприятен тест, да измислим трети вариант, например, чрез идеята за евентуално последващо заплащане. Нека лекарството се раздава безплатно, ние няма да сключим договор с външната сила, но, ако някой поиска, може впоследствие, за благодарност, да ни заплати някаква сума. Възможно е именно така да спечелим нещо, дори повече от планираното.
Последващото заплащане почива на възвратната емпатия. Неговият стоков характер не се губи, но става вторичен. Това е компромисен вариант и не съвсем капиталистически начин за разплащане. Но ние все пак си даваме сметка, че пазарната икономика не може да бъде изградена върху последващото заплащане, защото са й нужни гаранции за печалба. Тоест, ако заплащането на стока или услуга зависи от емпатията и не е гарантирано, то е разрушително за пазарната система.
А какво е положението с присъщия на всички ни конкурентен дух? Най-честото възражение, което чувам, е, че на хората им е присъщо да се конкурират. На хората им харесва да се конкурират, хората винаги ще се конкурират. Такава им е природата и никакъв марксизъм не може да я промени, щом не я е променило християнството за две хиляди години. Звучи убедително. Но самите марксисти не предлагат да променяме хората и да ги лишаваме от склонността към конкуренция, която действително е вкоренена в нас не по-малко от способността за емпатия.
Работата е там, че самият марксистки проект, безкласовият хоризонт, комунистическият модел могат да бъдат определени като общество на алтруистична конкуренция, където всеки иска да надмине другите в собствената си полезност за тези – другите. Където хората се съревновават в алтруизма си, в това кой повече е направил за обществото и в този смисъл те си остават амбициозни и конкурентни.
Този вид конкуренция изобщо не е свързана с потреблението и с достъпа до ресурси и затова би имала съвсем различна драматургия. Прототип на такава конкуренция може да се окаже днешното събиране на лайкове (нематериални поощрения). В такова общество ръстът на емпатията би подчинявал конкуренцията и би я стимулирал, а не обратното, както при капитализма, където тя е подчинена на конкуренцията и е зависима от нея.
Леви, десни, либерали
Да се опитаме да обобщим. В марксизма нарастването на емпатията в обществото не е просто нещо добро. Това е напълно закономерен процес, защото е условие хората да изпълняват своята общоисторическа видова задача. Нивото на солидарност е показател за развитието, а не просто някакво извънисторическо благо, дадено свише, пожелание към хората или вечна ценност на неподвижна етика.
Основните въпроси в марксистката философия могат да бъдат формулирани по следния начин: 1. какво възпрепятства разширяването на границите на нашата емпатия; и 2. как това препятствие може да бъде отстранено? Отговорът на първия въпрос е: възпрепятстващи са частната собственост и пазарната конкуренция. Отговорът на втория въпрос – то може да бъде отстранено чрез развитие на технологиите и политически промени – от реформистки до революционни.
И накрая: какво е базовото различие на левите от останалите? Левите са убедени, че ние можем да съществуваме като единен и неразделен вид, homo sapiens, с преобладаващи хоризонтално разположени солидарни вътрешни връзки. Те смятат, че движението е именно в тази посока и затова границите на нашата емпатия се разширяват.
Либералите пък виждат смисъла на историята преди всичко в нарастването на свободата на личността. И с нарастването на степента на тази свобода, се разширява и нивото на мислене на личността, също както и отговорността. И, според тях, това е основният процес на нашата история.
Ако десните определят като основен двигател на историята вечната конкуренция между нациите и държавите, а либералите – вечната конкуренция между отделните индивидуалности, то левите смятат, че движеща сила е нарастването на солидарността и емпатията в границите на вида, макар и подчинено на идеята за конкуренция. Засега.
COLTA.RU Лекцията на Алексей Цветков е изнесена на благотворителен фестивал House of Hearts на 3 септември 2017 г.
Превод от руски Виржиния Томова
[2]В нея (виж глави 5, 6, 7 от Евангелие от Матей) се споменават деветте евангелски блаженства, сред които: „Блажени бедните духом...”, „Блажени плачещите...”, „Блажени гладните и жадните за правда...”, Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”.
[3]В притчата (виж Матей 20; 1-16) се разказва за стопанин, който наема работници за лозето си, но на наетите по-късно през деня плаща същата надница, каквато и на тези, с които първо се е уговорил.