Краят вече е настъпил?
Динко Стоев – Живопис, 1 ноември - 24 ноември 2017 г., Галерия Райко Алексиев
Динко Стоев е знаково име в съвременната българска живопис. „Знаково“ в случая не е синоним на „значимо“, макар че той е и значимо име. „Знаково“ в случая трябва да се разбира буквално - това е име, което се е превърнало в знак, който препраща към един ясно и категорично определен свят, изграден с живописни средства. Не са много живописците у нас, а и изобщо художниците, изградили такъв свят. Вероятно една част от тях не са се и стремили към това, но и да бяха се стремили, не биха го постигнали лесно. Да си изградиш стил е трудно, но още по-трудно е да изградиш свят. Не всеки художник, изградил си стил, е успял да изгради свят в произведенията си. Стил и свят не бива да се бъркат. В по-ранни изложби на Динко Стоев можеха да се видят негови платна, които стилистично се отличаваха от тези, които са включени в сегашната изложба, но светът беше същият. Какви са характеристиките на този свят? Това е свят на екзистенциална опустошеност, на ужасяваща самота, която има космически измерения. В платната на Динко Стоев винаги са доминирали два цвята – червеното и черното. Червеното в неговите платна е преди всичко цветът на одраната и окървавена плът, а черното е цветът на космическата бездна. Човекът като парче окървавено месо на фона безкрайния мрак - това е архетипният образ в живописта на Динко Стоев. Като страдащо и смъртно същество, чието страдание и смърт нямат никакъв смисъл, човекът не е по-различен от всяко друго живо същество, обречено на страдание и смърт. Всички претенции на човека да постави себе си по-високо от животното, защото е разумно същество, надарено със свободна воля, са не просто зачеркнати, а подиграни в картините на Стоев. Човекът е в по-тежка ситуация дори от животното, защото, за разлика от него, осъзнава пълното безсмислие на ситуацията, в която се намира; и в това е истинският ужас. Този екзистенциален ужас от безсмислието на нашето съществуване няма нищо общо със страха от някакъв предстоящ катаклизъм (екокатастрофа, ядрена война, сблъсък с метеорит и т.н.), който може да доведе до края на човечеството на тази планета. Екзистенциалният ужас в картините на Динко Стоев свидетелства за това, че катастрофата вече се е състояла, че краят вече е настъпил. В момента, в който светът е бил „разомагьосан“; в момента, в който Бог е „умрял“, убит от хората, както ни съобщи преди повече от век „безумецът“ на Ницше, катастрофата се е състояла. Вселената вече не е нищо повече от всепоглъщащ гроб. Светът на Динко Стоев е свят след смъртта на Бога. В този свят няма къде да се скриеш от ужаса на безсмислието, от всепоглъщащия мрак, защото го носиш в самия себе си. Той е тук, когато се къпеш под душа или когато си миеш зъбите пред огледалото, или когато гледаш телевизия. Точно такива банални моменти от всекидневието има в някои от платната на художника и в предишните, и в сегашната изложба. В тях е постигната пределната смислова и емоционална граница на света, изграден от него. Отдръпвайки се малко назад от тази граница обаче, художникът създава и платна, в които като че ли има някаква минимална ценностна йерархия, която все още е оцеляла, и от позицията на която сцената на двойка правеща секс на пуста детската площадка или убийството на Дядо Коледа и неговите еленчета изглежда кощунство. Отвъд крайния сарказъм в тези плата, те предизвикват някакъв остатъчен гняв и отвращение и така изкарват наяве едно все още живо нравствено сетиво, което реагира въпреки цялото безсмислие. Оказва се, че екзистенциалният ужас, за който стана дума, все пак не може да умъртви напълно това отвъдразумно сетиво. Да, светът и животът е безсмислен, но въпреки това е кощунство да правиш секс на пустата детска площадка. Да, Дядо Коледа е измислица, да, това е комерсиален продукт, да, кич е, но въпреки това е кощунство да бъде убит. Като че ли, ако в платната на Динко Стоев има някаква абсурдна надежда, тя е в тази напълно необяснима и незащитима с разумни аргументи - дори можем да я наречем нелепа - съпротива срещу това кощунство.
В изложбата има две платна, които се отличават от останалите. Те са по-малки по формат, по-ескизни, с по-ненатрапчив колорит, с повече светлина и дори празно бяло пространство в една от тях. В първото едно дете е хванато за ръцете от възрастните и те го водят нанякъде, а то учудено е вдигнало глава нагоре и ги гледа. Във второто две детски ръце посягат към лицето на друго дете и натискат с палци очите му. Накъде отвеждат възрастните това дете? Към този свят на страдание и ужас, който познаваме от другите платна? Но можем ли да имаме доверие дори на децата; можем ли да ги противопоставяме на възрастните, та нали и те са способни на безсмислена жестокост. И все пак, в тези платна има колебание, има по-скоро питане, отколкото готов отговор. В тях бялото, чистата възможност прозира. Динко Стоев е проявил смирение и не се е осмелил да отнеме възможността за друг свят и други отговори. Това е и най-силното му постижение като човек и художник.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
