Успех за киното ни
„Възвишение“, 2017, България/Македония, 142 минути, режисьор Виктор Божинов, продуценти: Иван Дойков, Виктор Божинов, Оксана Шаламанова, Нина Алтъпармакова, Огнен Антов, Ярив Лърнър; сценарий: Нели Димитрова, Виктор Божинов, Милен Русков (по едноименния роман на Милен Русков), оператор Антон Бакарски, художник Росица Бакева, костюми Мина Кайе, музика Петър Дундаков. В ролите: Александър Алексиев, Стоян Дойчев, Филип Аврамов, Христо Петков, Кирил Ефремов, Станислав Ганчев, Благовест Благоев, Владимир Михайлов, Васил Михайлов, Захари Бахаров, Юлиян Вергов, Димитър Рачков, Герасим Георгиев, Малин Кръстев и др.
Разпространява А+ Филмс
В кината от 10 ноември 2017 г.
Така нетърпеливо чаках филмовата версия на прочутия роман „Възвишение“, така оглушителна бе рекламата му, че изпитвах ужас да не е огорчение. Е, не е. Станал е силен филм. Хем верен на извънредно трудния за адаптация литературен първоизточник, хем автономен. Би бил интересен и за челите книгата на Милен Русков, и за нечелите я, и за феновете й, и за резистентните читатели.
1872. Както и в романа, това е годината на действието. През Възраждането „просветеният“ Гичо (Александър Алексиев) и довчерашният млад овчар Асенчо (Стоян Дойчев) порят зима, пролет, лято, есен... Ту са сами сред върхари и поляни заедно с дръгливия кон Дядо Юван или с магарешка каруца, ту са с Димитър Общи (Филип Аврамов) и четата на Тодор Шумненеца (Христо Петков)... Нещо като „революционери“, но по-скоро дребни хайдуци, те минават през манастири и градове, прегрешения и престъпления, търсят отчаяно Левски, за да му предадат писмо от Димитър Общи (дори не се усещат, че е пред тях, макар на Асенчо нещо да му светва), вали ги дъжд, пече ги слънце, търкалят се по сипеи... С „Рибения буквар“ на Петър Берон и зареден с произведенията на Раковски, Гичо със специфичния си архаичен слог с чуждици мисли над „револуцията“ и образованието, българския народ и кусурите му, свободата и необходимостта от нея („Наша свобода от нас зависва“), възнесението... Разбира се, център на повествованието е дръзкият обир на турската хазна в Арабаконашкия проход по инициатива на Димитър Общи с неговите трагични последствия.
Както и романът, но много по-действено, филмът разсъждава върху историята и героизма, смисъла и предателството, подвига и алчността, жертвата и престъплението... Сценарият на Нели Димитрова, Виктор Божинов и Милен Русков (негови са и стегнатите диалози) побира квинтесенцията на романа, сменяйки места на реплики и събития. Задкадровият коментар не досажда. Дегероизирайки участниците в националноосвободителната борба и в същото време представяйки ги със симпатия, „Възвишение“ е остро съвременен филм – внушенията му са дълбоки и актуални. Особено в момент на патриотарска ескалация.
Филмът е мащабен без епичен размах. Решен като смешно-трагична пикареска с противоречиви герои, в дадени моменти той напомня американски уестърн (неслучаен е акцентът върху любимия на Гичо „Колт“), в други препраща към комизма на „Армията Бранкалеоне“ (1966) на Марио Моничели. За разлика от повечето едновремешни български исторически филми, „Възвишение“ не размахва пръст и не показва черно-бели герои. За разлика от патетичния феминистки екранен прочит на турското робство и борбата срещу него във „Воевода“ (2017) на Зорница София Попганчева, филмът на Виктор Божинов е абсолютно адекватен – и на епохата, и на днешните нагласи. „От народа – за народа“ е и заклинание, и ирония.
Ценя работата на режисьора в телевизията, но се боях да не би да му повлияе със сериалната бързина и епидермалност. Нищо подобно – в късния си кинодебют Виктор Божинов професионално и безкомпромисно се е вдал на мисията да екранизира един от най-важните романи на нашето време. Сътворил е филм със стабилен ритъм и въодушевяващ актьорски ансамбъл, където се открояват смръщеният „философ“ Гичо с брадатото нежно лице на чувствителния Александър Алексиев, простоватият, меркантилен и спонтанен Асенчо с ококорените светли очи на прекрасния непознат Стоян Дойчев, натруфеният, нарцистичен и харизматичен Димитър Общи на Филип Аврамов... Режисьорът, операторът Антон Бакарски и художничките Росица Бакева и Мина Кайе са постигнали могъща визия, обемаща атмосфера и хора, костюми и перипетии, природа и интериори, емоции и куршуми... Колкото по-величествена е природата, толкова по-малки са човеците. Музиката на Петър Дундаков е толкова въздействаща, че е направо извисяваща в контекста на „възвисяването“. А рамката със задкадровото обговаряне на глагола „любя“ е чудесна находка.
„Възвишение“ е не просто добър филм с епоха, а и успех на киното ни – със своята комуникативност и плътност той доказва, че киноиндустрията ни, колкото и условно да е това понятие, вече може да произвежда исторически фрески. И че наистина в киното ни има нова енергия.
И все пак, финалът е прекалено разтеглен – съзнавам колко трудно е за режисьора да реже от плътта на филма, но поне 15 минути са в повече. И още – единствената жена във „Възвишение“ с реплики е Параскева Джукелова като Гичовата майка. Изглежда твърде млада за ролята. Но това са пренебрежими грешки. Важното е, че имаме силния филм „Възвишение“. Излиза на безпрецедентните за новата ни история 67 екрана в страната. И очаква своите зрители.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
