Маргарит,
който не успя да остарее
На 28 октомври т. г. с отзивчивото домакинство на Театър „Сълза и смях” се проведе вечер под надслова „Да поговорим за Марго”. Поводът бе 70-годишнината на писателя Маргарит Минков и 20-годишнината от неговото неочаквано отпътуване от нас. Йорданка Стефанова и Тодор Близнаков четоха негови стихове, младите актьори Цвятко Ценов и Христо Терзиев прочетоха две негови приказки, Диян Мачев изпълни монолог от последната пиеса на Марго „Втора сряда”. Говориха Ина Минкова, Петър Райжеков и Никола Вандов. Показани бяха видеозаписи на разговори с Марин Янев, Светлана Атанасова и Иван Добчев. Публикуваме част от думите за Марго на Никола Вандов.
Преди 20 години не можех и да си помисля, че ще говоря на подобна вечер. Бях убеден, че Маргарит Минков е още далече от залеза, че ще ни дари с още пиеси, стихове, приказки… Във всички тези жанрове творчеството му беше уникално, без прецедент в нашата литература, приносно и прекрасно.
Той не успя да остарее, както и творчеството му, както и споменът за него…
Събралите се днес знаем как ярко нахлу Маргарит Минков в нашата литература. Той дойде и като един Велик майстор на камини съгради свой, неповторим художествен свят. Всичките му творби са някакво нежно докосване, деликатно приближаване до човещината, до човека. Той не бягаше от реалността на света, познаваше кризите и социалните напрежения. И го болеше за човека в безизходица. В творчеството му имаше и много стаена болка, и гневен вик в защита на обезправения… Въпреки всичко, той правеше и невъзможното, за да даде шанс на хората, да намери утеха за измъчващия се, да посочи изход от безпътицата. Този изход е Любовта.
Беше от писателите, в творчеството на които няма „детство”. Сякаш е самовъзникнал, изградил се сам, опрян на извечни истини, текстове и примери.
В нашата драматургия няма пиеси, които могат да се положат в общо русло с „Книга на царете”, „Вавилонската кула”, „Жана д’Арк”, с някои от многото му детски пиеси, например с „Ето какво се случи”, с последния му драматургичен триптих „Камината”, „Въведение в тяхната картина” и „Втора сряда”. Поезията му също стои невероятна и мамеща, но встрани от онази, която се пишеше не само в онези години. Приказките му са изблик на ласкаво въображение, на невероятна любов към детето – най-чистото създание, необременено с греховете и проклятията ни.
Маргарит беше странна, бяла лястовица в нашия театър, в нашата култура. Имаше вид на посветен в някаква тайна, която ти се иска да разгадаеш, в някакво знание, което ти се иска да постигнеш, в загадъчните ключове за освобождаване на въображение, което ти се иска да изживееш, в някаква тиха и свята любов, която ти се иска да изпиташ.
Наричаха последните му пиеси „абсурдни”. Те по-скоро бяха пиеси, в които ярко се беше настанило парадоксалното ни време и така обичаните от него персонажи, които успяваха да устоят, които имаха куража да устояват себе си и върховния смисъл на живота си.
Ние сме в дълг към него, към творчеството му. Приживе видя само една своя книга – „Приказки за разказване” (1984). След като ни напусна, излязоха стихосбирката „Пръстен в кладенец” (2000, съставена от преданият му приятел Севдалин Генов), двата тома с приказки (отново съставени от Севдалин Генов, перфектно издадени от „Жанет 45” през 2015 и 2017, и с художник прекрасната Люба Халева), книгата с последните му три пиеси, назована доста лекомислено „Пиеси І” (2001), защото смятахме, че не може да не последват още поне два тома, които да съхранят и направят по-достъпни пиесите му. През 2007 година издателство „Стигмати” направи издателски подвиг, като отпечата пиесата „Жана д’Арк. Хроника за истински и въображаеми събития в две вечери” – това е може би най-недооценената негова творба (380 страници недопрочетена на сцената драматургия, в центъра на която е не предалият се, упорито вярващият в мисията си човек!)
Трябва да направим всичко възможно да съберем и издадем и други негови пиеси. Те не са останали в суетата на своето време, в тях има толкова тайни очарования, толкова човеколюбие, толкова познание за нас самите. Не мога да си представя, че театърът ни няма да се връща отново и отново към тях.
Маргарит Минков много ни липсва...
Само 25 дена преди смъртта си пише в „Култура”: „Ако имаме злата участ да не се разберем помежду си – артисти, режисьори, драматурзи, художници – и театърът продължи да агонизира и, агонизирайки, наистина да убива творците си, няма и недовършена Вавилонска кула да оставим след себе си, а само един ансамбъл за хора и ръченици. За смях на зрителите и за наш срам.”
Коментари от читатели
Добавяне на коментар