Пропитите с Господ
„Пияните“ от Иван Вирипаев, превод Здравка Петрова, постановка Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, музика Калин Николов, костюми Свила Величкова, хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев, в ролите: Весела Бабинова, Иван Бърнев, Луиза Григорова-Макариев, Анастасия Лютова, Пенко Господинов, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Герасим Георгиев-Геро, Василена Атанасова, Петър Калчев, Бойко Кръстанов, Христо Пъдев, Никола Мутафов, Христина Караиванова. Премиера на 30 септември 2017. Малък градски театър зад канала.
Най-същественото в „Пияните“ на Явор Гърдев е радикалното обръщане към трансценденталното – към онова, което прави възможно човешкото съществуване като човешко и стои в неговата основа. Обръщане при това не абстрактно, а в контекста на европейската култура – с поглед към нейните корени, тълкувани като безспорна ценност, и нейните съвременни кризисни състояния (тя винаги е разгръщала себе си през кризи).
Императивно налаганата „политическа коректност“ днес е докарала нещата дотам, че става не само невъзможно, но и някак си неприлично да се говори пряко за фундаментите на човешкото битие. Те не просто биват изтласквани в сферата на не публичното, на личното. Стимулира се масова „позитивна“ слепота за тях в полза на едно хоризонтално-благополучно съществуване. Приемливото им обговаряне, включително в изкуството, е през частни случаи, превръщани в битови метафори или знаци за тях.
Гърдев ползва текста на Вирипаев, за да разобличава тази „очевидност“ и да я руши. Той заговаря пряко за свободата, истината и достойнството, за базисните ценности и за основоположния смисъл, за вярата и откровението – за онова „едно“, което е единствено потребно, за да бъде човекът човек, а не функция и не средство. Заговаря директно за абсолютния трансцендент, за Бога, който прави човека изправен и който говори през изправения човек. Категоричният императив на тази позиция е преведен като: „да не осираме“ – да не опустошаваме себе си, другите и света, да не банализираме, да даваме даденото ни, а не да грабим – да бъде посред нас Христос.
И Вирипаев, и Гърдев са наясно, че това говорене не може да стане през „нормалните“ ситуации на днешния масов човек; те са системно белязани от неавтентичност. За да го осъществят без заобикалки, създават нова действителност, несъвпадаща с всекидневната. Избран е нощният свят на „мъртво“ пияните, имащ за смътен фон баналното им всекидневно животуване. Свят на отпадналите задръжки и конвенции, свят на възможното откровение и неконтролираното споделяне, отчаян свят, налучкващ обаче път, по който може да се живее: по който човешкото може да се върне към същинската си направа. По който Господ пропива, прониква в човека. Спектакълът е противоотрова срещу отчаянието.
Театрално измерение на събитието е изграждането на тази „недействителност“ като истинно действителна. Конструирането на „друг“ свят с неговата вътрешна логика и външна убедителност. Подкрепен от лаконичната сценография на Тороманов с нейния „гъвкав“ под, от музиката, костюмите и пластичните решения, Явор Гърдев успява във висока степен. Нещо повече. Той дообогатява театралния си език, направил възможни най-мощите му представления. Тук излизат на преден план изкусителен усет за хумор и преднамерено мобилизиране на емоционалността, досега сублимирана в строга геометрия.
Казвам всичко това, основавайки се на последните осемдесет минути от спектакъла. Предходните петдесет са според мен проблематични. Има една ключова сцена, разработена виртуозно от Владимир Пенев, Светлана Янчева и Весела Бабинова, с която и от която нататък качеството рязко скача нагоре. Действието преди това е доста бъбриво, претоварено от разтеглени етюди, претрупани повторения, разнопосочни и често повърхностни внушения, които не само разсейват, но на места докарват и скука.
Да бъдем наясно: убедителното изграждане на нов свят изисква продължително полагане на кофража и време за привикване към задаваните от него пространства. Освен това: „мантрическото“ повтаряне на основни положения е градивен елемент от целия спектакъл. И още: сцените в него са колкото самостоятелни (всяка е всъщност отделна пиеса), толкова неразделими и неподлежащи на пренареждане – те са моменти от една динамика, свързваща всички персонажи в общ съдбовен контекст.
Дефицитите, за които става дума, не са следователно резултат от липса на режисьорски контрол върху текста, а от изтърване на мярата. С обратен поглед следва да се каже, че и във „втората“ част могат да бъдат установени рецидиви на неудържана мяра, макар и с по-ниска степен на поразяване.
Отваряйки темата за мярата, непременно трябва да стане дума и за актьорската работа. „Пияните“ е спектакъл, силно зависим от актьорското присъствие и умение. Тук нещата са тежко нееднозначни. Притеснявам се, че пишещите за „звезден екип“ несъзнавано са отписали една част от състава.
Казано опростено, на сцената пиян може да се представи по два начина: лесно и трудно. Лесното е чрез натрупването на разпознаваеми щампи и клишета. Трудното е чрез самодисциплинирането в една органична логика, ангажираща целия психосоматичен апарат. Тогава външните белези на алкохолната претовареност нямат значимост и подчертаването им е излишно.
Без колебание към втората група мога да причисля работата на Владимир Пенев и Герасим Георгиев-Геро, на Светлана Янчева и Василена Атанасова. С дребни уговорки бих прибавил към нея възлови моменти от изпълненията на Иван Бърнев, Никола Мутафов, Христина Караиванова и Весела Бабинова. Останалите, по наистина не еднакъв начин, го удрят през лесното, с което дисбалансират представлението.
„Пияните“ е спектакъл, позволяващ техническо доконструиране. Същественото обаче е друго. Същественото са базисните антропологически теми, за които той заговаря неконформно и безкомпромисно; съществен е хоризонтът, от който се заявява същината на човешкото; начинът на мислене; стилът, в който се гради естетическа и екзистенциална действителност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 31.12.2017 13:23
Можем да кажем
Можем да кажем
От: Azis Kash
Пияните танцуват Делхи.
1 - 31.12.2017 11:07
Мисля, че Каприев изпуска изцяло
Мисля, че Каприев изпуска изцяло
От: Azis Kash
визуалната и движенческата страна на постановката, оттам едностранчивата оценка на актьорите. Не се знае за кое се искат повече топки - дали не за "лесното". Иначе Пенев и на мен ми хареса, наред с други. Също рецензентът пропуска елементите на произвол, немотивираност, марионетност или обладаност, ако щете, в поведението и решенията - собствено по-интесента и силна страна и на пиесата, и на спектакъла. Наистина ли ще четем без дистанция пиянските брътвежи за Бога.
Не е видял собствено комедията и е сбъркал, ама генерално. Дано по-простата публика я види, ще си струва.
Не е видял собствено комедията и е сбъркал, ама генерално. Дано по-простата публика я види, ще си струва.
