Политическото измерение
Вдъхновителят и главен организатор на тази „Световна история на Франция”, която в момента бива – в левицата, но и не само там – посрещната триумфално, е поставил начинанието си под тройния знак на издателско, поколенческо и политическо действие.
От издателска гледна точка, става дума за обръщане към широката публика с кратки, без бележки под линия, лесни за четене статии; там утвърдени автори са смесени с млади обещаващи пера. От поколенческа и интелектуална гледна точка, амбицията е историята на Франция най-накрая да влезе в час с глобализацията, да се отвори към теченията на „глобалната”, на „конектнатата” история, на онази „история-свят”, която от няколко години се утвърждава другаде – в Индия, в Америка – и която преди две години Бушрон защитаваше. Сега се е заел да я прилага.
От политическа гледна точка, целта е борба „чрез една плуралистична концепция за историята срещу идентичностното стесняване на нейния обхват, което днес преобладава в публичния дебат”. Един колективен дискурс, който иска да е ангажиран, но научно гарантиран. Една „разширена, разнообразна и възстановена” история, стъкмена обаче небрежно и набързо, за да излезе през януари и да натежи в публичния дебат. Тази смесица от подходи и начинът, по който историята се третира, носят едно неясно съдържание и са израз на обезпокоителни отклонения – това провокира тези редове.
„Искаме историята да не е толкова сигурна в себе си”. Много добре! „Да разцентрираме погледа”, „да се откъснем от ограниченостите на франкоцентризма”, „да проблематизираме гледните точки, от които историческите феномени биват гледани”. Прекрасно! Ако реализацията съответстваше на програмата, щяхме да ръкопляскаме.
Проблемът е, че тази навременна инициатива за обновление се излива в резултат, който е трудно да не наречем незадоволителен, несигурен, объркан и преди всичко ориентиран политически – къде явно, къде тайно. Далече сме от нов подход, пред нас е серия дати – 146 – която се надлъгва с каноничната хронология и в същото време спазва традиционната периодизация; която възхвалява второстепенни събития, заличава някои много очевидни събития, без да може да стане ясно какво оправдава това изкуствено отместване на фокуса, освен желанието да бъдат изявени приносите на външния – колониален и мюсюлмански – свят.
„До подхванем националната легенда от обратната страна”, защо не? Но оправдава ли това дългото напомняне, например, на това, което „Госпожиците от Авиньон” (1907) дължат на посещението на Пикасо в Етнологическия музей на Трокадеро, докато нищо не се казва за Закона за отделянето на църквата от държавата две години по-рано (1905), а тази дата е с наистина световно значение. И когато се говори за 1940 година и обявяването на Бразавил на 28 август за столица на Свободна Франция, тази дата се изпълва със смисъл единствено чрез речта от 18 юни в Лондон[1], която основава Свободна Франция. Замисълът [да се изяви приносът на колониите] е прекалено подчертан.
Всъщност, човек постоянно се мята между една истинска световна история на Франция, която се опитва да подчертае външните влияния, и една история на Световна Франция, която се опитва да подчертае световното лъчение на Франция на всички нива.
Да вземем само началото и края на труда, които винаги означават нещо. Дали настояването за Франция преди Франция и поставянето на пещерата Шове[2] за начало е извършено, за да се преодолеят бариерите на „произхода” – на Франция и на галите, на Верцингеторикс, Хлодвиг, Хуго Капет – за които всички знаят, че са въобразени, конструирани основно през ХІХ век и постоянно инструментализирани от политиците? Дали пък това настояване не е, за да се подчертае значението на „метисираното и мигрантско човечество” над самия принцип на нацията? Колкото до финала, речта на Вилпен пред ООН[3] (2003) или присъствието на толкова държавни ръководители на площада на Републиката на 11 януари 2015[4], доказват ли нещо друго, освен постоянството на една френска специфика и символичната важност на Париж?
Същите критични бележки можем да отправим към почти всички статии. Вижте например серията с традиционните за левицата маркери: Революцията, аферата Драйфус, Народния фронт, Май 68 (войната и Съпротивата са сведени до Дранси[5], а възкачването на левицата на власт през 1981 г. не съществува). Атлантическото, международно, европейско измерение на тези събития съществува, разбира се, но всеки път то е подчертавано така дълбоко, често по такъв изкуствен начин и така упорито, че френската им специфичност бива удавена – при това, именно тя е интересна за обяснение.
Така че, четейки тази история, която иска да разкаже „другояче” за Франция, човек не би разбрал нищо, ако в главата му не присъства някоя по-класическа история. Напразно Патрик Бушрон се опитва да предугади подобни възражения, като заявява, че ”световната” или „глобалната” история е една още неясна рамка, която позволява да се види как Франция участва в света; казано в друг регистър, претендира, че се касае само за „ерудитски разходки”, за „скиторения из една неограничена история”, за „покана за пътешествие”.
Въпросът обаче не е в качеството на текстовете, то е твърде неравно, нито в споеността на цялото. Въпросът е в посланието, за чието разпространение е направена книгата. Едно изцяло политическо и сръчно представено послание.
Официално начинанието е под патронажа на Мишле: „Историята на света няма да стигне да се обясни Франция”. Хитро намигване, защото за Мишле това изречение иска да каже точно обратното на онова, което се казва тук. Официално намерението се представя като продължаване и задълбочаване на Аналите, тази историческа школа, която с вдъхновението на Люсиен Февр и Марк Блок искаше да откъсне историята от събитийността, за да я отвори (включително националната история) към влиянията на световните ширини и към дълбочините на дългите периоди.
Цялата книга обаче е построена върху хронологична събитийна основа.
[…]
Като тънък познавач, Бушрон много добре е забелязал обрата, който се извърши през последните трийсетина години - между момента, в който търсенето на „идентичност”, както и появата на „паметта”, се извършваше в рамките на една национална история, и момента, в който хегемонията на груповата памет беше мултикултурализирана, а привързаността към идентичността мина в защита. От това той вади едно активистко заключение.
Малко преувеличено (но в основата си вярно) е да кажем, че това заключение се свежда до следното внушение: обитателите на пещерата Шове, това метисирано и мигрантско човечество, и Франция на чужденците без документи се борят за едно и също. Това е истинският смисъл и истинската цел на книгата, нейното имплицитно, бих казал подсъзнателно, послание. Именно това послание, лансирано в разгара на президентската кампания, му осигурява големия отзвук.
Ще трябва да се съгласим с Патрик Бушрон, че всяка история съдържа, включително и без да го съзнава, едно политическо измерение.
L'OBS, 30 март 2017
[1] Прочутата реч на Дьо Гол, с която зове французите към съпротива и обявява съществуването на Свободна Франция.
[2] Прочута с рисунките си пещера, обитавана от праисторическия човек в периода 37 – 28 хиляди години пр. н.е.
[3] С която Франция отказва да се присъедини към коалицията за сваляне на Саддам Хюсеин.
[4] Мнозина държавни ръководители участват в парижките демонстрации във връзка с разстрелите на Шарли Ебдо.
[5] През 1941 – 1944 лагер, в който са събирани и от който са изпращани в лагерите на смъртта евреи от „свободната зона” във Франция.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
