Как се пише национална история
през XXI век?
Редакционна бележка на сп. Histoire@Politique: Възможно ли е в епохата на глобализацията все още да се пише национална история? Очевидно да и това се е превърнало в първостепенна политическа задача. Само че начинът, по който разказваме тази история, вече не може да бъде същият както преди. Мисията на историците не е да възпроизвеждат разказите от миналото, така сякаш от един век насам не е имало никакви изследвания или методологически рефлексии. Техният занаят е да пишат история, т.е. да я напишат отново, а не да я рецитират. Публикуваната в началото на тази година Световна история на Франция (под ръководството на Патрик Бушрон, Флориан Мазел, Ян Потен, Пиер Сингаварелу и Никола Дьолаланд) обединява 122 автори и представлява първи опит да се отговори на така поставения въпрос във френски контекст. За колектива от историци това е начин да се позиционират в започналия дебат посредством изработването на разнообразни, дистанцирани и полифонични разкази на историята на Франция. Понеже, ако този жанр – „История на Франция“ – напоследък бе превзет от шепа безскрупулни публицисти, това отчасти е и защото той бе изоставен от професионалните историци или най-малкото бе отхвърлен като легитимен епистемологически залог при писането на история. Ето защо сборникът представлява издателски жест на намеса в публичното пространство, скромен принос към дебатите за писането на световна и транснационална история на нациите; той е и опит да се илюстрира приноса на историята към интелектуалния живот. Тук става дума едновременно за научно произведение и за рефлексия върху връзката между историците и тяхната публика. В известна степен, този сборник цели да демонстрира и да защити историята в качеството й на ангажиран и научен дискурс. Колективната форма на книгата, в която са събрани разнообразни текстове на специалисти по различни периоди, може да се мисли като залог за научност (поради своята научност, историческият дискурс трябва да се прокарва от историци, специализирани в доказването на факти) и публична достъпност (тъй като този дискурс е политически ангажиран, той трябва да защитава колективния интелект като ценност).
Как се пише национална история през XXI век?
Изминалото десетилетие беше белязано от дълга поредица полемики относно историята на Франция, която постоянно бива инструментализирана в обществени дебати и по време на предизборни кампании; най-вероятно такава ще бъде и 2017 година. Епизодите в тези полемики са твърде известни, за да се спираме подробно на тях. От създаването на Министерство на националната идентичност до провалилия се проект за Музей на историята на Франция, през споровете върху учебните програми и предизборните изказвания на Франсоа Фийон, самопровъзгласилите се защитници на Франция не престават да действат така, сякаш историците са изоставили изследователския си предмет и с това са допринесли за социалния разпад и упадъка на националната гордост. В контекст на несигурност и политически напрежения, историята и учебните програми по история са изпратени на подсъдимата скамейка. Внушението е, че с отварянето си към широкия свят, към нови пространства и тематики, историческите изследвания и учебни програми са пожертвали нацията за сметка на световната история и по този начин са съдействали за кризата на националната идентичност и упадъка на Франция.
Тези многократно повтаряни критики възприемат рефрена на атаките от 70-те години на ХХ век, които - къде поради невежество, къде поради злонамереност - бяха отправяни срещу школата „Анали“. Историците от тази школа бяха обвинявани, че са подменили реалните дейци със социални структури и са предпочели света пред нацията и анализа пред разказа. В такъв случай, отговорът изглежда очевиден: само едно завръщане към „националния роман“, който куражлии историци „извайват“ и преподават през XIX в., би върнал смисъла на нацията, би защитил проекта за асимилация и би прогонил всеки комунитаризъм. Накратко, задачата е да се престорим, че историята не е хуманитарна наука, че в течение на времето тя не се е усложнила и не се е обогатила от диалога със социалните науки, както и от по-доброто познаване на други историографии, пространства и темпоралности. Безполезно е да се спираме на празнословието на тези критики, които само препращат до втръсване към „националния роман“ и изобщо не съответстват на научните изследвания и на очакванията на френското население.
Напротив, в научната общност от двайсет години насам се чуват призиви за денационализиране на историята и за откриване на нови перспективи към конструираната същност на националните държави. Модата на световната история с нейните акценти върху глобални актьори и теми (като миграцията, околната среда, общественото здраве, международните финанси и т.н.) често върви ръка за ръка с критиката на националните държави, които, честно казано, са относително скорошни актьори, появили се и се утвърдили в края на XIX век. В същото време, постепенно се появява една, макар и скромна, критика на задръстения „методологическия национализъм“. Така например, историци като Джейн Бърбанк и Фредерик Купър преосмислиха ролята на империите и приканиха към писане на история без телеология, подчертавайки случайния възход на съвременните национални държави[1]. Подобна перспектива се съчетава с общата програма за подкопаване на идеята за телеологически фатализми в историческия процес, разкривайки значимостта на възможни, но неслучили се събития. Значи ли това, че се отрича значимостта на националните субекти? В никакъв случай. В своя статия от 2014 г. Кенет Померанц подчертава, че в един „по-малко национален свят“ историческото изследване не води до изоставяне на рефлексията върху националното, а до поставяне на последното в нова перспектива, т.е. в по-ограничени, но и в по-широки рамки, за да бъде проумяно неговото конструиране и множеството връзки, които го пресичат[2]. Томас Бендер, един от пионерите на транснационализирането на историята на САЩ, също настоява в един научен сборник от 2002 г., че не става дума за изработване на „постнационална история", а за по-доброто разбиране на онова, което нациите дължат на по-обширни процеси, за поставянето им в сравнителна перспектива и за нюансиране на идеята за тяхната изключителност; накратко, задачата е да се отиде отвъд дискурса на самовъзвеличаването[3]. Следователно, глобалният, транснационален или световен подход към нациите не е някакъв идеологически жест или реверанс към духа на времето: той представлява интелектуална и научна необходимост, който не цели нищо друго, освен по-добро познание. Не можем да се престорим, че всяка нация се е родила независимо от другите. Различни процеси в избора на местата на памет, на националните символи или на начините за мобилизиране на населението показват, че става въпрос за глобално явление.
Тогава как да се позиционират историците в този дебат между, от една страна, обвиненията, че са се превърнали в гробокопачи на нацията, и от друга, множеството призиви към преодоляване на „методологическия национализъм“? Една от възможните, но опасни стратегии е да се възприеме тезата за все по-голямото разминаване между популярна и научна история. Огромният риск тук е, че по този начин историците биха се съгласили с идеята за нарасналата специализация, загубата на публика и неспособността им да информират обществеността. Както показва историкът Питър Лагру в една доста оригинална статия от 2013 г., налице е опасност от радикален разрив между, от една страна, „глобализираните” историци с нови и по-съвършени анализи, които представляват интерес единствено за техните колеги, но са непознати за широката публика, и, от друга, палячовците, които заливат издатели и читателски аудитории, жадуващи за сензации, престъпени табута и историографии, чийто срок на годност всъщност е изтекъл още преди десетилетия.
Вторият и често възприеман подход от професионалните историци е яростната полемика и практикуването на онази бдителност, която отдавна ги е превърнала в пазители на публичните употреби на историята и в специалисти по деконструиране на митове. Тази тяхна функция, без съмнение, е необходима, за да се припомнят фактите, да се осуетяват фалшификациите и да се дешифрират политическите стратегии. Както изтъква Сюзан Ситрон, във Франция е стряскаща липсата на каквато и да е идея, че самата история си има „история“. Припомнянето на тази очевидност все още е необходимо, още повече, че днес тя среща твърдоглави противници. Колкото и да е необходима обаче, тази политическа реплика рискува да остане на нивото на условията, поставяни от полемисти и публицисти. Нейната ефикасност не трябва да бъде надценявана, тъй като тя се ограничава до критическата журналистика и опровергаването на пълзящите „постистинни“ идеологии.
Публикуваната от нас книга предлага трети път на позициониране: да практикуваме по категоричен и независим начин нашия подход, без да репликираме или да влизаме в полемики, а да показваме богатството и динамизма на настоящите ни изследвания, като доказваме на теория и на дело, че история на Франция няма да загуби нищо от сблъсъка си със световната история, а само може да спечели откъм дълбочина и креативност. Преди всичко, работата е в това да не се позиционираме в дебат с предварително определени рамки и в инструментализациите му. Ние не претендираме, че изграждаме или разграждаме нации, че създаваме нови единства или други форми на гордост. Настоящият сборник събира заедно различни автори заради техните предмети на изследване и подходи на анализ, а не по патриотични или антипатриотични заслуги. Упражняваме занаята си на изследователи, който се състои в това да се разбере как са организирани човешките общества, как те се разполагат в пространството и времето и как се променят в хода на историята. Не става дума за нищо друго, освен за история, и тя не може да бъде сведена до някаква приказка с поука или до разказ за произхода. В тази перспектива, нацията се явява като главна рамка на идентификация, която не може да бъде разбрана, без да се откроят други подобни рамки.
Световна история на нацията:
избори и пристрастия
Това начинание бе проведено бързо и с усещане за спешна необходимост; трябва обаче да се подчертае, че в него няма нищо изключително и в сравнение с други страни то се появява късно. Вече повече от двайсет години транснационалният подход разкрива сложността на националните истории на страни като САЩ и Германия, където транснационалната история се е превърнала в нещо обичайно и банално за академичните среди. Към тази тенденция се присъединиха и други страни: можем да се позовем на примера с историята на италианското Risorgimento и неговата вписаност в средиземноморското пространство, или на историята на Япония, която в края на XIX в. конструира своята национална идентичност чрез осъзнато обръщане към външния свят, или пък на онези млади нации като Украйна, които непрестанно са били прекосявани от интернационални течения и влияния. Във Франция обаче този път на обновление на историята до голяма степен все още си остава не прокаран. Разбира се, съществуват някои изследвания в тази посока, които са провеждани от изследователски колективи с амбициозни проекти. Някои англосаксонски историци публикуваха важни заглавия най-вече относно глобализирането на Френската революция и средиземноморската история на Франция през XIX век, ала все още отсъства издателска политика спрямо широката публика. Но вместо да оплакваме това положение, трябва да разберем какви са неговите причини, а те със сигурност не се дължат на някаква историческа неохота за скъсване със старата идея за величието на нацията, която черпи от склонността на една страна да пренебрегва всички останали, които я заобикалят.
Как, при това положение, Световна история на Франция се разполага спрямо вече наличната издателска продукция? Изданието предлага една първоначална равносметка: тя е много непълна и несъвършена, но има амбицията да разпали творческото вдъхновение и да посочи какво е възможно и неотложно да бъде направено в тази посока. Този колективен труд има за цел да вдъхнови една бъдеща история – историята на една територия, която едва наскоро е била втъкана в националната канава, вписвала се е в един вече канализиран свят, но се е движила според избори, придаващи й специфично лице, без при това в него да се откроява каквато и да е национална специфика.
Първият избор при изработването на този труд се отнасяше до хрониката и времето на дълготрайните процеси. Ако тази история на Франция може да се нарече световна, то това е преди всичко защото тя започва възможно най-рано, в един (праисторически) момент, когато проблемът за националната история все още не съществува. Не става въпрос да се открият корените на френската нация или да се постулира нейната извечност, а да се разбере по-добре как това пространство се е променяло, населявало, моделирало и как националното въображение малко по малко се е промъкнало в едно минало, което, както изглежда, не може да бъде разбрано единствено в национални термини. Оттук и изборът да се отиде толкова назад във времето и така да се неутрализира въпросът за произхода и да се мисли върху дългата и не национална история на френското пространство – от пещерата Шове до ловците-събирачи през последните хилядолетия преди новата ера. В това начинание са налице множество истински и фалшиви отправни точки, които не се открояват като самостойни начала, а се вписват в една дълготрайна история, която ще придобие смисъл едва впоследствие и ретроспективно – в този смисъл, историята на праисторията е неотделима от развитието на праисторическата наука през XIX век. Тази дълготрайна история става възможна, понеже настоящият колективен труд възприема една не линеарна и разпръсната форма и се отличава от разказите за други страни. Тя приканва да се държи сметка за всички игри между минало и настояще, за мемориални и научни конструкции, като например тези около битката при Алезия, които препращат към митологията за цивилизационното поражение, широко използвана от Наполеон III само пет години преди капитулацията при Седан, или пък ръкополагането на Хуго Капет през 987 г., чието честване през 1987 г. в церемониите за „капетинското хилядолетие“ демонстрира едно първо усвояване на темата за националната идентичност от днешната дясна идеология. На въпроса „от кога датира френската нация?“, тук ще се задоволим с един обикновен отговор – този, който Фернан Бродел скицира в неговата книга Идентичността на Франция, за която не трябва да се забравя, че е незавършена и издадена посмъртно: френската нация се появява късно, най-много през XVIII-XIX в., въпреки че много по-рано виждаме да се образува кралство Франция, което е на първо място политическа конструкция и територия и едва по-късно се превръща в жива реалност за по-голямата част от хората, които я населяват. Историята на чувството за принадлежност действително показва, че националната идентификация се налага едва през XIX в. посредством механизми, дискурси и публични политики, които са внимателно анализирани от много историци и исторички.
Вторият избор се състои в разиграването на различни мащаби и точки на фокусиране, а това е общо място за всяко начинание по световна или транснационална история на нациите и базисно умение на историците още от дебата за микроисторията през 1980-те години. Играта между локално, регионално, национално и глобално в крайна сметка е в основата на историческия занаят. Една световна история не може да забягва надалеч и да се губи в абстракции; обратно, тя трябва да се въплъщава в конкретни фигури, обекти, места и следи с ясна траектория. Оттук и вписването на френското пространство в по-обширни светове като света на Близкия изток през неолита, а впоследствие гръко-римския свят, Средиземноморието, Атлантика и Азия, но също и небесните пространства (като завладяването на космоса след 1960 г.) или пък света на утопиите. „Франция“ и „светът“ не са някакви застинали същности и получават смисъла си само един спрямо друг и дори един в друг; но никога при един и същи мащаб, тъй като във всеки исторически момент светът на Франция никога не представлява целия свят, нито пък е винаги един и същи свят. Границите на Хексагона[4] никога не са били бариери между вътре и вън. Вместо това, те управляват циркулацията на потоци от хора, стоки, идеи и символи в най-различни посоки. Нацията като такава винаги надхвърля свойствените си граници, стреми се да се проектира навън и да излъчва влияние. Оттук, разбира се, и акцентът върху имперското измерение на националната история в нейните проекции и вътрешни отзвуци още от XVI в. Намерението ни е да помирим двата подхода, като се стремим да избягваме опростенческата и неадекватна дихотомия между история на метрополията и история на империята, сякаш става дума за два несвързани помежду си феномена. Подобна нагласа бе възприета още преди 25 години от историчката Линда Коули в нейното изследване върху британската национална идентичност[5]. Заедно с това, задачата е историята на Франция да бъде видяна от други места: от Америка или от Чили и другият 11 септември – онзи от държавния преврат на Пиночет през 1973 г., от Гърция през 1820 г. или пък от субсахариална Африка през 60-те и 70-те. Да се погледне на Франция през погледа на другите представлява още един начин за отдалечаване от очевидното. Как например е била възприемана „глобализацията по френски“, която започва от 1860 г. и която сме анализирали в книгата: цивилизация през наука и изкуства или господство посредством търговия и завоевания? Но включването на гледната точка на „другия“ не означава непременно да се отиде до другия край на света. Достатъчно е просто да се запитаме как Наполеоновата епопея е била преживявана, понякога очаквана, а често и атакувана от другата страна на Пиренеите, на Алпите или на Рейн, от другите европейски народи. Това е минимално условие за рефлексия върху писането на една собствено европейска история на Европа.
Третият избор засяга различните тематики. В подходи и издания от този тип най-често преобладават политическите и културните теми, а в случая тяхната подредба по дати цели допълнително да ги подчертае. Оттук и необходимостта от по-ясно очертаване на международния отзвук през фокус върху дипломацията, изкуствата и циркулацията на идеи. Налице са обаче и някои неизбежни пристрастия. Градовете и центровете на властта са представени преимуществено пред селата, крайбрежните пространства и планините. Игрите на преплетени влияния между различни елити могат да се проследят по-лесно, въпреки че изданието се интересува и от фигури на мигрантите, промяната в положението на селяните поради включването им в европейската икономика (най-вече от 1950-те и 1960-те нататък), промяната на пейзажите. Наясно сме и че историята на икономическите обмени рискува да изрисува един флуиден, разумен и мирен свят, в който отсъстват конфликти. Не такъв е портретът, който дава нашата книга, тъй като в нея можем да видим как границите застиват, въоръжените конфликти се нажежават, а мирните инициативи се надигат и угасват. В това отношение расизмът и антисемитизмът също се вписват в международните течения, както това е илюстрирано от аферата „Драйфус“ и европейския антисемитизъм от края на XIX век. Писането на световна история не означава привилегироване на подвижното пред неподвижното, тъкмо напротив. Показателно в тази връзка е пресичането на съдбите на две интелектуални фигури. Раши, големият коментатор на Талмуда, който умира през 1105 г. без никога да е напускал град Троа, въпреки това принадлежи на националната памет: в тази световна история на Франция той има своето място, защото, независимо че пише на иврит (но включвайки думи на онова, което нарича „нашият език“ – френският), той може напълно да бъде смятан за френски автор. Рене Декарт от друга страна, философът номад, който обикаля от страна в страна и умира в Швеция, прекарва по-голямата част от живота си извън Франция и все пак бива възприеман като въплъщение на „френския разум“.
На какво ни учи всичко това? Двойната цел е да се банализира опитът за конструирането на нацията и така да се разбере всичко онова, което тя споделя с други национални конструкции, но в същото време и да се прозре по какъв начин през различните епохи нацията е допринесла за оформянето на глобалната ситуация и е наложила своята претенция, че въплъщава универсалното. Двойна е и печалбата откъм познание: остранностяване на очевидното и опитомяване на чуждото. Това движение приканва най-вече към изоставяне на идеята за старшинство на нацията пред глобализацията. Във всеки свой етап утвърждаването на политическата власт и изграждането на френската национална държава са били свързани с проект за експанзия: в модерната епоха това са имперското изкушение и съперничеството с Испания, а в съвременността – колониалното завоевателство.
Помиряване на разказ и ерудиция
Вече е станало ясно, че целта на тази Световна история на Франция е едновременно скромна и амбициозна. Скромна, понеже не става дума нито за манифест, нито за учебна програма или контрапроект. Преди всичко, това е колективно дело, движено от усещане за спешност и от волята за помирение между научна ерудиция и развлекателен разказ. Но нашата цел е и амбициозна, понеже ясно осъзнаваме, че трябва да пазим остротата на историческия поглед и да демонстрираме как историята може да ни служи в настоящето. Не става дума нито за възхваляване, нито за очерняне на нацията, а единствено за по-доброто разбиране на множеството връзки и разклонения, от които тя е изградена. В това, разбира се, няма никаква новост, понеже тези идеи съществуват от доста време насам; въпреки това обаче трябва да продължаваме да ги защитаваме в публичното пространство и да се стремим да направим така, че те да бъдат, ако не толкова привлекателни, колкото лъжливите опростенчества, то поне да бъдат достъпни за съвестните читатели.
Впрочем, световният подход, който фигурира в заглавието на книгата, може да се превърне в нещо повърхностно. Световното, глобалното, транснационалното – независимо от начина, по който го назоваваме, – е не толкова въпрос на съдържание, колкото на поглед, на позиция и на перспектива. Просто това е начинът, по който днес историци мислят нацията и нейните взаимодействия със света. Както показа наскоро Киран Пател, терминът „транснационално“ вече се е превърнал в нещо очевидно и саморазбиращо се за изследователите[6]. По същия начин можем да се надяваме, че историята на Франция скоро няма да може да се пише без връзка с история на света.
Ражда ли всичко това нов разказ? Със сигурност не или поне все още не. Във всеки случай, хомогенността на миналите общества вече е изгубен рай, фантазъм, към който е безсмислено да се връщаме. За Томас Бендер транснационализирането на националната история означава и възсъздаване в пълнота на всички онези разкази, които не са намерили място в нея. Не става дума за замяна, противопоставяне или ампутиране на разкази, а за тяхното допълване, обогатяване и динамизиране. Както вече казахме, настояването върху колективната форма на историческата работа, върху нейното обновление из основи и способността да се пише с оглед на съвременните залози е само по себе си форма на политическо ангажиране. Последното води със себе си изтъкването на живото, динамично и творческо измерение на историята, което си остава ресурс за критика, рефлексия и политически ангажимент. Очевидно ключовият залог тук е преподаването, ако имаме намерение да работим за това историческата дисциплина да продължи да бъде изкуство на еманципация, насочено към индивидуалните умове, начин да се проясни погледът, да се насърчат сравненията, да се уловят далечните връзки, а не да се стимулират късогледството и провинциализмът. Историята е игра на мащаби, взаимно преплитане на темпоралности, реконструкции и употреби на миналото: компетентността на историците трябва да стигне до широката публика и да навлезе в преподаването; ето защо тя трябва да си постави за предмет и амбиция история на Франция. В противен случай, историята би била само героичен разказ и приказка с поука, но тогава по-добре тя да бъде писана от идеолозите.
сп. Histoire@Politique, vol. 31, януари - февруари 2017
Превод от френски Момчил Христов
[1]Jane Burbank, Frederick Cooper, Empires, Paris, Payot, 2011 2010.
[2]Kenneth Pomeranz, «Histories for a Less National Age»,American Historical Review, 119-1, 2014, p.1-22.
[3]Thomas Bender, «Introduction», в Thomas Bender (dir.), Rethinking American History in a Global Age, Berkeley, University of California Press, 2002, p.1-21.
[4]Т. е. шестоъгълникът – популярно название на Франция.
[5]Linda Colley, Britons. Forging the Nation, 1707-1837, New Haven, Yale University Press, 1992; Catherine Hall, Civilising Subjects. Metropole and Colony in the English Imagination, 1830-1867, Chicago, University of Chicago Press, 2002.
[6]6 Klaus Kiran Patel, «An Emperor Without Clothes? The Debate about Transnational History Twenty Five Years On», Histoire@Politique, n 26, mai-août 2015 (http://www.histoire-politique.fr/index.php?numero=26&rub=pistes&item=32, consulté le 9 mars 2017).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
