Преосноваването на Съюза
Публикуваме откъс от „програмната” „европейска” реч на Еманюел Макрон, произнесена на 26 септември т.г. в Сорбоната.
Българските (а и европейските) медии избраха и популяризираха само два-три акцента от 90 минутната реч на френския президент – онези предложения, които бяха предварително известни, че ще бъдат направени – общ министър на финансите, обща отбранителна политика, Европа на няколко скорости.
В същото време, в речта се съдържат предложения за отговор на предизвикателствата на миграцията, за Европа като модел за устойчиво развитие, за социално и данъчно сближаване на страните членки...
Ние публикуваме пасажите, в които става дума за култура и образование и за усъвършенстването на демокрацията. Струва ни се, че те не са по-малко интересни – с предложението за създаване на верига от европейски университети, например, или с предложението за „всеобщо обсъждане” през 2018 година на основните постулати за „преосноваването” на Европа.
В тази си реч Еманюел Макрон заявява публично, че Европейския съюз е създаден без народите и че в променените условия 70 години по-късно народите трябва да бъдат въвлечени в процеса на преосноваването му.
На българския (мнителен) читател, при прочитането на речта, вероятно ще направи впечатление съдържащата се негласно в нея воля за налагането на френската гледна точка в бъдещото развитие на Съюза. Трудно можем да си представим един ЕС, обърнал поглед и икономически, и политически предимно към Средиземно море и Африка - в доклада северната граница не се споменава и Полша със сигурност ще има какво да каже по въпроса. Може би дори България ще има какво да каже във връзка с югоизточната граница на Съюза. За отбелязване е, освен това, че като желани партньори в преосноваването, тоест, в залагането на бъдещите параметри на Съюза, се споменават „Италия, Испания, Португалия, Белгия, Холандия, Люксембург и много други партньори”... Източна и Централна Европа ги няма.
Във всички случаи, това е важна реч в историята на Европа и, както се е изразила Ангела Меркел, добра основа за започване на разговор за бъдещето на Европейския съюз.
Всъщност, тази реч поставя доста въпроси пред България – и всички те могат да се резюмират в един: Готови ли сме? Готови ли сме да участваме в едни евентуални дебати за преосноваването на Европейския съюз - имаме ли идеи? Готови ли сме да участваме в евентуални нови структури на Съюза – имаме ли куража? Готови ли сме, например, да предложим България (София или Пловдив?) да приеме и съоснове един от европейските университети? Готово ли е средното ни образование дипломите, които издава, да бъдат признавани (и изпитани!) в целия Европейски съюз? Въобще, готови ли сме да мислим за бъдещето си в Европейския съюз, а не само да казваме, както досега, йес, я, уи...
Трябва да имаме постоянно предвид, че ЕС като шведска маса престава да съществува, така че, като вече не сме клиенти на Съюза, какви ще бъдем?
Наистина, не е ясно дали тази „европейска” реч на Макрон ще се окаже жалон в развитието на Европа, както – за краткост – той нарича Европейския съюз. Сигурен съм обаче, че тя трябва да бъде преведена изцяло на български, за да могат всички – от студенти през журналисти до политици – да я прочетат.
Може би представителствата на европейските институции в България биха поели инициативата. Или посолството на република Франция...
Без да твърдя, че речта на Макрон може да се сравнява по влияние и проницателност с Фултъновата реч, искам тук да спомена само, че речта на Уинстън Чърчил беше преведена изцяло на български за първи (и единствен като че ли) път от вестник „Култура” едва през 1995 година – 49 години след произнасянето й. През които години, разбира се, е била постоянно цитирана, без никой да я е чел.
В съвременната епоха подобно нещо е недопустимо.
Хр.Б.
Из „Инициатива за Европа –
реч на Еманюел Макрон за една суверенна, сплотена, демократична Европа”[1]
[…]
Културата и знанията винаги ще са за Европейския съюз най-спояващият елемент. Говоря за тази Европа, в която всеки европеец разпознава своята съдба в контура на гръцкия храм или в усмивката на Мона Лиза. В която навсякъде книгите на Робърт Музил и Марсел Пруст вълнуват. Говоря за тази Европа на кафенетата, за която говори Джордж Щайнер и за която Франсиско Суарес казва, че е „закон, дух, обичай”. За тази Европа на ландшафтите и фолклора, за Европа, за която Еразъм, нейният „възпитател”, казва, че от всеки младеж трябва да се изисква да „обиколи континента, за да научи и други езици” и „се раздели с дивата си природа". За тази Европа, разоравана от толкова много войни и конфликти – това, което я сдържи, е нейната култура.
Нашата разпокъсаност е само повърхностна. Но тя всъщност е най-големият ни късмет. И вместо да се оплакваме от изобилието от европейски езици, трябва да го превърнем в предимство! Европа трябва да бъде онова пространство, в което всеки студент ще говори поне два европейски езика до 2024 г. Вместо да съжаляваме за разпокъсаността на страните си, нека засилим обмена помежду си! През 2024 г. половината от европейците, не навършили 25 години, трябва да са прекарали поне шест месеца в друга европейска държава. Било като учащи се, било като стажанти. И тук, в Сорбоната, където едно време новаторите, както в Болоня, Монпелие, Оксфорд или Саламанка, са вярвали в силата на обучението, критичното мислене и културата, аз искам и ние да бъдем на висотата на голямата цел.
Предлагам създаването на европейски университети, които ще бъдат обединени в мрежа от висши учебни заведения в няколко европейски държави. Те ще изграждат своеобразен маршрут, който всеки студент, който го следва, ще се обучава в чужбина и ще слуша лекционни курсове на поне два езика. Това ще са европейски университети, където ще се правят сериозни научни изследвания и нови открития в сферата на педагогиката. От този момент нататък до 2024 г. ние трябва да насочим усилията си в изграждането на най-малко двадесет университета. И от следващата академична година трябва да структурираме първите висши учебни заведения с истински европейски семестри и европейски дипломи.
Тези връзки трябва да се градят още от гимназията. Бих искал ние да започнем процес на хармонизация и на взаимно признаване на дипломите от средното образование. Така, както го направихме за студентите с Болонския процес, нека лансираме още днес от Сорбоната да започне процес, който да ни позволи да дооформим реални учебни програми и който да позволи обмяна на опит, промени и преходи в цялата система на гимназиалното образование в Европа.
Нека си припомним думите на Жан-Жозеф Муние: „универсалното говори на хората на множество езици и всеки един от тях разкрива негов специфичен аспект". Като ви предлагам тези инициативи, това не означава, че ви предлагам съпротива. Предлагам ви действия за завоюване на бъдещите поколения. Защото онова, което остава накрая, е онова, което обединява хората! Вие ще сте натрупали обединяващ ви академичен опит в Париж, Милано, Берлин или Гданск! И именно този опит е нещото, което има значение. Което циментира Европа. Онази непрекъсната нишка, която държи Европа и която - когато правителствата са объркани, а понякога и политиките не са същите - е причината да има жени и мъже, които носят общите истории.
Но преди всичко искам да ви накарам да разберете, че вашите поколения трябва да спрягат тази Европа на няколко езика! Европа на мултилингвизма – това е безпрецедентен шанс. Европа не е хомогенна маса, в която всяка жена и всеки мъж трябва да се разтворят. Европейската „софистицираност” е именно в способността да мислим за отделните части на Европа, без които тя самата никога не е напълно Европа. Но това е причината, заради която, когато един европеец пътува, той е малко повече от французин, грък, германец или холандец. Той е европеец тъкмо защото носи в себе си онази частица от универсалното, която Европа и многоезичието й съдържат в себе си.
Европа трябва да бъде изграждана от тези езици, а тя винаги ще бъде изградена от непреводимото. И това трябва да се понася. Политическите и журналистически дебати се подхранват от непреводимото. Нека ви призная: мнозина ще решат да се хванат за някои малки разминавания в преводите на тази ми реч. Ще има дискусии, предизвикани от нея, и онези, които са лишени от въображение, ще опитат да видят всички неравности, ще казват „вижте там и там...”
Да, тези грапавини, както често пъти съм забелязвал, си съществуват. Но много често те не са някакви базови спънки. Те са част от онази непреводимост, за която стана дума. Някаква езикова или културна разлика. Да вземем например случая, когато казваме думата „дълг”. Тя няма едно и също значение и не предизвиква един и същи тип отношение във Франция и Германия! И това трябва да се има предвид, когато разговаряме помежду си.
В Европа политическите дебати, които водим, са винаги по-сложни в сравнение с онези в останалата част от света. Защото, по някаква необяснима причина, европейският Сизиф трябва непрекъснато да търкаля по стръмния склон абсолютната непреводимост. Но тъкмо непреводимостта е шансът ни! Тя е част от мистерията, тайната, която всеки от нас – мъж или жена, носим в себе си. Но тя е и част от надеждата, от упованието, вложено в европейския проект. Заради непреводимостта в определен момент, макар и да не говорим един и същи език и да носим онази непозната страна в себе си, плюс онези непреодолими различия, ние решаваме да действаме заедно, макар и да е трябвало да се разделим. Аз претендирам за тази част от непреводимото, за непреодолимите различия. Защото искам да си представя Сизиф щастлив.
И защото същностното, най-основното - движението на идеи и хора, е онова, което европейската младеж трябва да приеме в сърцето си и да пожелае за Европа. Това е и нещото, което винаги ни е обединявало много повече, отколкото неотменимата строгост на правилата и границите. Ето защо ние трябва да вярваме в Европа, в онова, което научихме един от друг през вековете, за да намерим пътя към европейското единство.
[…]
В края на краищата, същността на европейския проект е демокрацията. Позволявам си да кажа, че това е най-голямата му сила, най-хранителният му елемент. Днес, също както през 30-те години на миналия век, срещу демокрацията се чуват гласове, които я обвиняват в слабост. В момента в Европа се наблюдава масово увличане по „нелибералните” демокрации. Захласнатост по една брутална едностранчивост, която се оправдава с това, че Европа била станала неефективна, а заедно с нея и демокрацията. А това е тъкмо обратното на онова, което няма да се уморя да защитавам.
За Европа суверенитетът, единството и демокрацията са неразделно свързани. А тези, които си мислят, че може да се избере суверенитет без демокрация, живеят в заблуда! По същия начин се самозалъгват и онези, които си мислят, че може просто така, като в някакъв виц, да се раздават демократични „джаджи”, без да настоява за осъществяването на проект за суверенитета и единството! Онова, което трябва да издигнем високо, е тъкмо този неразделен триптих.
Аз ви заявявам много категорично този следобед – ние обърнахме една страница в начина, по който се изгражда Европа. Бащите основатели създадоха Европа без народите: защото бяха просветен авангард, защото може би можеше да бъде създадена така - после те продължиха напред, доказвайки, че това работи. Може би те се радваха на изключително доверие, каквото днес управляващите нямат, това е положението. Те са живели в други времена, когато средствата за комуникация далеч не са били като днешните.
Тази страница се сблъска с европейското демократично съмнение, което „не”-то на холандския и френския референдуми за европейска конституция събудиха. Смятам, че тогава ние нямахме право да придвижваме напред Европа, въпреки хората. Имаше момент, в който се смяташе, че трябва да побутнем демокрациите си, за да придвижим Европа напред. Това беше грешка и тази грешка стана двойно по-сериозна заради липсата на алтернативни предложения: ние просто започнахме да извиваме ръце и да се заканваме: "Внимавайте, повече нищо друго няма да ви предложим. Повече няма да ви искаме мнението". И навлязохме в този „ледников период”, в който Франция, като много други страни, се страхуваше да направи каквито и да било предложения, защото се опасяваше от нещо, неподлежащо на описание. От нещо ужасяващо: от промяна на Договора.
Онова, което германецът в никакъв случай не иска да си представя за Европа, се нарича „финансов трансфер”, а французинът - промяна в Договора.
Ако искаме Европа изобщо да съществува, ние ще трябва да стигнем и до двете неща, нека всички да са спокойни. Но нека вече не се страхуваме от европейските народи. Просто, когато изграждаме нашата Европа, ние не трябва да я изграждаме без народите. Но не трябва да попадаме и в капана на популистите или екстремистите, които казват: „Нека директно зададем въпроса по най-простия начин: да или не?”. И отговорът е известен. Той винаги е „не”, независимо от въпроса. Ние трябва да преосновем европейския проект от гледна точка на и с народа. Като си поставяме демократични изисквания, много по-силни и по-богати от простия отговор „да” /„не”.
Ето защо, надявам се, че ако ние искаме отново да тръгнем напред, ще изберем да минем през демократични конвенти[2], които ще са неразделна част от цялото европейско преосноваване. Надявам се, че след като веднъж сме дефинирали прости, разбираеми понятия за пътна карта, чието съдържание се споделя от основните правителства, готови да работят за постигането на голямата цел, то ние ще можем още през следващата година, в продължение на шест месеца, да организираме широки разисквания. Във всички страни, желаещи да участват в определяне на приоритетите, страховете и идеите, които ще захранят със съдържание пътната ни карта за утрешна Европа. Нека да поставим нещата в правилния им ред, вместо да питаме в края на пътя, парализиран от фантазми и недоразумения, дали отговорът, който трябва да дадем на нечетивния и написан при секретни условия текст, е „да” или „не”. Нека да организираме отворени, свободни и прозрачни дискусии на тема „Европа”, за да оформим проекта, който най-накрая ще изпълни със смисъл и живец европейските избори от 2019 година.
Искам ясно да заявява: всички, които се страхуват да се включат в това начинание, са се пристрастили към представата, че интелигентните проекти се правят в сложни и неясни условия. А това не е вярно. Всички онези, които са паднали в капана на мразещите Европа, нека отидат и поразпитат много от страдащите днес земеделски стопани. И те ще ви кажат: „Не щем повече Европа”. Във Франция Националният фронт живее от това! Но ако се опитате да влезете в спор: „Добре, а какво искате тогава? Какво смятате, че ще ви защити по-добре?” - на този въпрос в повечето случаи ще ви отговорят: „Искаме друга Европа!”. Но самите фермери ще стигнат до идеята, че в сравнение с абсурдните националистични политики, единствено Европа може да ги защити.
Такива взискателни дебати ще ни позволят да преоткрием главната нишка и изискванията към много от нашите общи политики! Нека не се страхуваме от това. Но най-вече, нека не се страхуваме да водим дебати за Европа по време на предстоящите избори през 2019 година!
Вече чувам предпазливите гласове на онези зиморничави хора, които са свикнали с идеята, че европейските избори са своеобразно събирателно на националните; че се правят по навик и с цел да си пласираш пешките; че по време на тях никога не се говори за Европа, а всяка политическа сила разиграва свой сценарий. Нека да заредим европейските избори със смисъл, като им предложим проект. Нека видим кой е „за” и кой е „против”! И нека около този проект организираме демократични дискусии.
И за да можем за 2019 г. да изградим това, все още незавършено демократично пространство, което защитавам днес, нека въведем транснационални листи, които ще позволят на европейците да гласуват за общ и съгласуван проект. Как ще стане това? Признавам тук авторството на идеята на някои хора... Британците решиха да ни напуснат, като ни освободиха 73 евродепутатски места.
Трябва да направим елементарен избор: да си разделим плячката с финес и достойнство. И тъй като Европа няма общ бял дроб, тя е като синдик на съсобственост, който много добре знае на кого и как да даде ключа. И съответно, следвайки този принцип, да си разпределим останалите свободни евродепутатски места. Но вие може да решите друго - че тези 73 депутати трябва да се превърнат в европейския отговор на „Брекзит”. А това ще означава съставяне на транснационална листа, с която из цяла Европа да може да се гласува за едни и същи евродепутати. Бинго!
А на всички големи европейски партии, които ни обясниха, че за Европейската комисия би било чудесно да имаме „Spitzenkandidat”[3], и които искат да придадат общностно и европейско измерение на тези избори, ще кажа: „Развийте докрай тезата си! Не се страхувайте! Нека имате истински европейски избори! Не си правете тънки сметки в името на вчерашните интереси! Хайде, направете го!” И тогава и едните, и другите ще разберете онова, което стана ясно във Франция през миналия май, а именно, че на европейско ниво онова, което понякога ви държи в общи партии, вече не съществува. И причината е, че в рамките на едни и същи големи партии отношението към Европа вече не е едно и също. Просто вие вече не вярвате в едни и същи неща.
Няма да оставя в ръцете на тези големи европейски партии монопола върху дебатите за Европа и европейските избори! Гражданите са тези, които трябва да го преосноват. Из основи, издъно, истински. И си пожелавам на следващите избори истинската крачка напред да е възможността половината от Европейския парламент да бъде излъчена от въпросните транснационални листи.
Франция често пъти е възприемала Европейския парламент като втора дивизия на френския национален парламент. Казвам го пред множество френски и европейски парламентаристи. Това е сериозна грешка. Ако искаме да изградим една суверенна Европа; да обединим компетенциите си, за да бъдем по-силни; да направим търговската си политика по-прозрачна; и да контролираме бюджета, който ни е необходим за еврозоната, то Европейският парламент трябва да бъде мястото, където всички елементи се смесват, филтърният съд на нашия общ проект.
Тази амбиция трябва да бъде нашият политически проект с времеви хоризонт 2024 г. и той трябва да съчетава в себе си необходимостта от спешно действие и усещане за дългосрочност.
През 2019 г. европейците ще избират своите депутати. Това ще бъде моментът на Брекзита. Освен това, ако обявим днес преосноваването на Европа, това ще е момент, когато ще си възвърнем доверието в нашето бъдеще. Получавайки ясен мандат, нашите евродепутати трябва да работят така, че да променят Европа. И пет години по-късно те ще трябва да оставят в ръцете на 500 милиона европейци една нова Европа.
[…]
И така, на първо място предлагам на Германия ново партньорство. Ние няма да се съгласяваме по всичко или поне не веднага. И ще обсъждаме всичко. На тези, които ще кажат, че подобна задача е невъзможна, ще отвърна: вие сте свикнали да се обезсърчавате и предавате. Не и аз. А на онези, които ще ме предупредят, че е много трудно, ще кажа: мислете за Робер Шуман, пет години след войната, чиито жертви все още са напоявали пръстта на Европа с кръвта си.
По всички въпроси, по които говорих, ние можем да дадем решителен и целенасочен френско-германски тласък. Защо да не започнем съвместната си работа от Агенцията за подривна иновация, като стартираме обща програма за развиване на изкуствен интелект, която ще превърне Европа в двигател на глобалния растеж? Защо да не си поставим срок – от днес до 2024 г. – да интегрираме напълно пазарите си, като наложим едни и същи правила на предприятията си, като се започне от търговското право и се стигне до законовите положения при производството по несъстоятелност?
Този много целенасочен и новаторски дух е същият като духа, изпълнил Елисейския договор[4]. Нека работим и документираме тези съвместни ангажименти в нов договор за сътрудничество, който бихме могли да подпишем по време на 55-ата годишнина от учредителния договор - на 22 януари 2018 г. И така - нека следващия 22 януари да пренапишем Елисейския договор.
Тази амбиция може да споделим и с Италия. От утре нататък ще имам възможност да разговарям с премиера Паоло Джентилони и заедно ще можем да поемем първите ни общи ангажименти. Но тази визия споделяме и с Испания, Португалия, Белгия, Холандия, Люксембург и много други партньори. През изминалите няколко месеца се срещнах с 22-ма от колегите си и искам да работя с всеки един от тях с чувство на смирение, но и изпълнен с решителност, защото нашият миг е настъпил.
Върна се времето, когато Франция предлага. И заради това в близките седмици ще предложа на всички, които имат волята за суверенна Европа около осите, които маркирах – а именно обединена, диференцирана и демократична Европа, придържаща се към предложението за конвентите – да създадат група, която ще работи за преосноваването на Европа. В тази група ще бъдат приемани представители на всяка желаеща страна членка на ЕС, тя ще привлече и европейските институции.
Нека отсега тръгнем напред. Нека от днес до лятото на 2018 г. тази група заработи, за да оформи и предложи мерките, които ще осветят шестте ключови определения за суверенитета, зареждайки се с идеи от дебатите, подети от демократичните конвенти.
Забелязвате сигурно, че вече съм към финала на речта си, а все още не сте ме чули да говоря за инструменти. Защото натрапчивата идея фикс на Европа се изразява в това - да се говори за договори, бюджети, капацитети, механизми, а не толкова за проекти. Не можем да напреднем, като следваме подобен метод на работа,. Да промениш договор не е цел сама за себе си – това е инструмент, с който човек си служи, за да реализира определена амбиция. И мога да дам още примери. Тема по тема.
Така наречената „група за преосноваване на ЕС” ще идентифицира необходимите промени. И по тях няма да има теми табу. В зависимост от конкретните случаи ще има засилено сътрудничество, споразумение според ситуацията, ново законодателство... А ако проектът го изисква, ще има и промяна на Договора. Готов съм да поема тази отговорност.
По същия начин нека не посочваме кого няма да приемаме в „клуба” и кой няма да участва – нека определим пътя и метода и нека всички, които имат амбицията, волята и силата, да се включат в групата, без обаче да пречат и спират другите.
Тези действия, които току-що изброих; и тези инициативи, които предлагам на желаещите да се включат в проекта партньори; както и посоката, която начертах пред вас, имат за цел да постигнат една единствена амбиция - да върнат Европа на самата нея. Да я върнат на европейските граждани. Ние трябва да ги убедим, че 70-те години, които вече сме преживели заедно, не са плод на някаква случайност, а се дължат на несломимата воля, пуснала котва в дълбините на неизчерпаемия оптимизъм.
Заради тази Европа, която ни позволи да загърбим войната, ние отново трябва да се изпълним с амбиции. Днес ние почти нищо не знаем за разрушените в миналото градове. Не знаем за онези синове, разделени от бодливата тел, опъната в сърцето на Европа. Не знаем за онези бащи, деца и сестри, които са погребани, след като нещастието ги сграбчва за гърлото. Не срещаме по улиците съществата, които войната потапя в неутешимата скръб, защото по едно време фанатизмът и национализмът са били взели връх и смазали съвестта на народите.
Но днес ние отново виждаме как бавно се надига силата, която е в състояние да унищожи мира, който ни люлее. Така че, казвам ви - цялата тази амбиция, която носим в себе си, черпи сили от гневните изблици на съвестите, в чиито гласове трябва да се вслушаме, когато днес обскурантизмът се пробужда почти навсякъде в Европа. Нека с цялата сериозност, на която сме способни, си зададем въпроса за бъдещето, което желаем, и имаме смелостта да изградим заедно.
А на всички европейски лидери, парламентаристи и народи ще кажа: погледнете епохата, в която живеем; изправете се лице в лице с нея и ще видите, че не разполагате с правото на избор и с лукса на поколението, което ни предшестваше и беше в състояние да направлява онова, което бе прието за даденост и току-що изградено. Не разполагате с подобни глезотии. Имате един единствен избор: на всеки избор да отстъпвате малко по малко място на националистите, на онези, които мразят Европа - и така след пет, десет, петнадесет години те ще бъдат тук. Ние вече ги видяхме да печелят във Франция!
Но имате и избора да поемете своите отговорности и да си поискате тази Европа, като поемете всички рискове, всеки в собствената си страна. Защото е естествено да изпитваме сърдечна привързаност към Европа, защото белезите, които прорязват тялото й, са нашите собствени белези!
И това е още една причина днес да сме амбицирани. Днес, защото вече е ударил часът ни. Настъпил е моментът, в който съгражданите ни трябва да се събудят. Преди всичко, защото сме отговорни за младежите в Европа. Отговорността, която днешните управляващи поемат, е да оставят младите в ръцете на екстремистите; да им предложат бъдеще, лишено от лукса, който ние имахме – а именно да изберем собствената си съдба - като наместо това ги обричат да се справят с постоянните забивания на сървъра на Историята.
Така че, казвам на всички управляващи в Европа: каквито и трудности да имаме, каквито и сътресения да преживяваме, ние имаме една единствена отговорност – отговорността, към която нашата младеж ни задължава: да мислим за поколенията, които идват. Да си извоюваме тяхната благодарност. В противен случай ще заслужим тяхното презрение. Аз избрах.
Благодаря ви.
Превод от френски Иван Николов
[1]Официалното название на текста в сайта на Елисейския дворец, бел. ред.
[2]В случая под „конвент” се подразбира колективен орган за обсъждане на дадени проблеми –такъв е напр. Европейският конвент от 2002 г. за обсъждане и подготовка на Европейска конституция. Бел. ред.
[3]Водещ кандидат (немски)
[4]Германско-френски договор за приятелство, подписан в Елисейския дворец през 1963 г. от Конрад Аденауер и Шарл дьо Гол – бел. пр.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
