Български  |  English

Портрет на времето

 

Дан Лунгу. „Момиченцето, което си играеше на бог”. Превод от румънски Лора Ненковска. София: Колибри, 2017. Цена 18 лв.

За поне две поколения български читатели „Момиченцето, което си играеше на бог“ би била болезнено близка книга. Тя разказва историята на посткомунистическа Румъния през чувствата на едно обикновено семейство, което опитва да се справя с последствията от внезапно рухналия комунистически строй. Майката, както много други нейни сънароднички, неохотно заминава да гледа стари хора в Италия, а бащата остава в родината и изпитва затруднения с намирането на нова работа поради високите си очаквания с оглед досегашната си квалификация. Неразбирателството с тъстовете допълнително напряга обстановката. А децата? За тях като че ли нищо не се е променило, животът просто си върви, с него и игрите, приятелите и паралелните светове, в които децата намират спасение от скуката и строгия свят на възрастните. Но и не съвсем – отсъстващите майки неминуемо тематизират и игрите, карат кварталните дечурлига да се разделят на групи според това чия майка в коя страна е отишла да работи.
Разказът на Дан Лунгу е дълъг и педантично последователен. Би могъл да е отчайващо скучен и предвидим, ако не беше скритият пласт, който се разгръща под повърхността на повествованието. Постоянното вглеждане в множеството битови и личностни детайли, които оголват съществуването до скелет и нервни окончания, разкрива цялостната картина на драмата в едно семейство, в което се оглежда и цял един народ. А вероятно и целокупният бивш Източен блок. Хладнокръвното вглеждане в наглед незначителни мисли, действия, детски игри, паралелно с развитието на водещия сюжет, движи целия разказ напред, вместо да го затлачва, като изгражда майсторски психологичен портрет на времето. А бих добавил, и на източноевропейския човек от 90-те години, когото времето подмята в себе си като в сфера с топки от лотария - без яснота къде е изходът и има ли изобщо такъв... Онзи човек, изневиделица противопоставен както на вихрушките в собствената си страна, така и на стереотипите за източния човек в западните общества, където той търси спасение.
Въпреки всички трудности, малката Радица продължава да бъде дете, чието ежедневие наглед не страда по никакъв начин от изменените условия в семейството. Копнежът по постоянно отлагащото се завръщане на майката е затрупан от купища игри и нескончаеми приключения на улицата между останалите деца в подобни семейни ситуации - и успява да си пробие път до повърхността съвсем спорадично и колкото трае международното телефонно обаждане. Финалът на книгата изненадва, даже леко шокира. Той би могъл да бъде разтълкуван като перфектна, макар и леко извратена, метафора за дълбоките травми върху детската психика, а и въобще върху психиката, които годините на Прехода оставят почти незабелязано в умовете и душите ни.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”