От пръв поглед ( кино), брой 31 (3176), 22 септември 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Осуетеното завръщане
Български  |  English

Осуетеното завръщане

 

„Това е само краят на света“ (Juste la fin du monde), 2016, Канада/Франция, 95 минути, сценарист и режисьор Ксавие Долан (по пиесата на Жан-Люк Лагарс), продуценти: Ксавие Долан, Силван Корбей, Венсан Касел; оператор Андре Тюрпен, музика Габриел Яред, в ролите: Гаспар Юлиел, Натали Бай, Венсан Касел, Марион Котияр, Леа Сейду.
Награди: Голяма награда на журито от Кан 2016 г. и награда на екуменическото жури, най-добър филм ("Art Cinema") от кинофестивала в Хамбург 2016 г.
Кино G8
Разпространител: 6A Media Entertainment
 
Втори пореден път пиша за наваксан прочут филм. Почти година след премиерата му на „Киномания”, успях да видя „Това е само краят на света”. Добре, че е все още на екран.
Синеокият млад гей Луи (Гаспар Юлиел) е успешен писател. Качва се на самолета, за да навести след 12-годишна раздяла семейството си в провинциално градче. Наложително е да им съобщи, че е неизлечимо болен и краят му е скоро.
Срещата е конфузна - с шашавата накипрена майка (Натали Бай), смръщения брат (Венсан Касел), притеснителната му съпруга (Марион Котияр) и напушената сестра (Леа Сейду). Приготвя се празничен обяд. Майката се суети с лакираните си в синьо нокти. От общата олелия се преминава към отделни диалози на объркания Луи с всеки поотделно. В различни части на къщата. Всеки се крие от другите, за да пуши. Никой от домашните не е доволен от живота си. Всеки смята Луи за изключителен късметлия, че се е отскубнал от дома. Да, снахата има упование в децата си, а майката – в спомените. През цялото време Луи е по-скоро слушател. Дори обядът не върви както трябва. В колата брат му направо избухва. Напрежението нараства за сметка на шанса Луи да им съобщи новината. Доста неприятна ситуация. Междувременно, оглеждайки обстановката и търсейки опора, Луи си спомня разни неща. Визионите играят ролята на отдушник – и за него, и за зрителя. Не помагат. Настроението е от мрачно по-мрачно. Подобно на дебюта му „Аз убих майка си” (2009) и „Мама” (2014), Ксавие Долан отново се занимава с отношенията майка-син и изобщо с разрушените семейни връзки. И, разбира се – с хомосексуалността и отношението към нея. Комплекси, претенции, кошмари, илюзии, надежди се въртят като в бетонобъркачка.
Създаден по пиеса, филмът е почти херметичен. Пък и фабулата не е кой знае колко занимателна. Но гледаш в захлас – решен в крупни планове, през профили, лица и очи, филмът буквално те всмуква. Всеки от интериорите изглежда сниман в различна гама – от почти непрогледно тъмно, през ледено синкаво до топло жълто. За разлика от експресивността на другите му филми, тук властва някаква особена сдържаност и бруталността най-често се излива през думите. Актьорите са умопомрачителни. Лесно е да се каже, че с такива като тях няма как да не направиш добър филм. Но по-важно е, че младият канадец Ксавие Долан така е работил с тях, че Натали Бай е по-тръпна от всякога, Венсан Касел – по-неистов, Марион Котяр – по-свита, Леа Сейду – по-арогантна. А красивият Гаспар Юлиел е просто фантастичен. Всъщност, за първи път Долан работи изцяло с френски актьори.
„Това е само краят на света” не е от моя тип филми, а финалът му –още повече, но не мога да отрека майсторството на Долан да гради цяло от рискови ситуации. Дори да не харесвате канадския режисьор, продуцент, монтажист, трябва да видите филма – не само заради наградата от Кан, а и заради опита на един от най-коментираните филмови автори в света да претвори статична пиеса на екран.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”