Две Гърции,
два поизмислени дълга
Johanna Hanink – The Classical Debt. Greek Antiquity in an Era of Austerity. Cambridge: Belknap / Harvard University Press, 2017; 352 стр.
18 май гръцкият парламент гласува нови мерки за строги икономии, част от „спасителния план” за погасяването на гръцкия държавен дълг. Дни по-рано бях попаднал в Атина: сред младежта кипеше всевъзможна политическа дейност, но активисти споделиха, че на хората вече им било писнало да протестират – на последните шествия имало „само” 5-6 хиляди души. При все тази диагноза, новите орязвания на пенсии бяха посрещнати със запалителни бомби и национална стачка.
В края на същия месец университетското издателство на Харвард пусна новата книга на класическата филоложка от университета Браун Джоана Ханинк – Класическият дълг. Гръцката античност в епоха на строги икономии. Част от основната идея на изследването е уловена в хитър блърб[1] от Янис Варуфакис на задната обложка: „Книгата обрисува вредоносното преплитане на класическото познание и ориентализма в най-тежкия момент на гръцката икономическа криза. Решимостта на Антигона да наруши несправедливия закон внезапно добива нова интерпретация.” Другата част може да бъде предадена в още две изречения. (Понякога съществените находки имат качеството да бъдат прости и ясни.) Съвременна Гърция е в ужасен финансов дълг, а „западната цивилизация” си мисли, че е безкрайно задължена на древна Елада. Втората, стара повинност хвърля сладка, но злокобна светлина върху днешната.
Залогът на книгата е да проясни тази светлина и да подскаже как бихме могли да я угасим. Това не е педантично и изчерпателно академично изследване, а енергичен разказ, с лекота превеждащ читателя през откроени моменти от гръцката история, реактуализиращи нейния класически период – от научни и политически до такива в популярната култура. Самата Ханинк споделя, че книгата възниква, провокирана от серията твърде лесни алюзии към класическа Елада в медийното отразяване на дълговата криза: „Новата гръцка трагедия”, „Ахилесовата пета на ЕС”. Но, както тя отбелязва, зад това стои един по-обхватен проблем. Славното минало е нож с две остриета: от една страна многократно е било използвано като тежък символен капитал за гърците, от друга – тегне като почти комично бреме над неволите, сполитали ги в по-новата им история. Една ситуация, позната ни поне от Алеко насам:
И гърците, горките, и те бяха се изложили. Малко маслинки, малко сол, няколко други минерали, няколко бутилки с вино и ракия и туйто. Хепидже работа! Добре си живееше у американците обаянието от Гърция на Платона и Аристотеля, на Софокла и Аристофана, на Темистокла и Аристида. Че трайте си бе, хора, гледайте си сиромашийката.
Ако едно време Гърция беше светлината на Европа, то сега тя се е превърнала в токсичен Авгиев обор. Ако древните гърци бяха трагически, то днешните са просто трагични.
Класическият дълг започва и завършва с най-прословутия случай на буквален дълг на „Запада” към Гърция: задигнатите от Елгин мраморни статуи от Партенона, впоследствие закупени от английското правителство за баснословна сума (уредила скъпия развод на лорда) и до този момент красящи Британския музей. Но още тук се явява една фигура, която отново и отново ще се завръща в хода на изложението. Кои са истинските и достойни наследници на „съвършените” древни гърци? Дали модерните такива, с всичките им кусури, или по-скоро западните нации, гордо поели факела на цивилизацията и напредъка?
За упорството на тази драма можем да отсъдим, ако надзърнем в рецензията на Франкфуртер алгемайне цайтунг, самоуверено озаглавена „Колко милиарда евро ни струва Антигона?”[2]. Някои биха казали, че по превратен прочит текстът на немския коментатор не отстъпва на своето заглавие. Във всеки случай, сдържано жлъчното отворено писмо[3] на гръцкия посланик в Берлин Теодорос Даскаролис до вестника на свой ред свидетелства за щекотливостта на повдигнатите проблеми.
Изследването на Ханинк не се ограничава до интерференциите на „класическото наследство”. Бележките й по по-новата гръцка история извикват някои наши национални комплекси и правят книгата по странен начин актуална за България днес. Ще си позволя един дълъг цитат от ударната въвеждаща глава:
Хънтингтън е прословут с твърдението си, че „Европа свършва там, където свършва западното християнство и започват ислямът и православието.” Това е именно тройният кръстопът, на който бива въобразявана Гърция. По какъвто и начин Западът да реши да дефинира застрашителния Изток – като територия на комунизма или пък като тренировъчен лагер за терористи – Гърция си остава съмнителна. Днес нейното добро име на европейска страна често бива подкопавано не толкова от инсинуации за симпатии към Русия, колкото от подозрения, че нейната култура е твърде (близко)източна, твърде „ориенталска”. Още в края на XVIII в. западноевропейците започват да гледат на Византия като на „средновековна версия на Османската империя”; първото издание на Кеймбриджката средновековна история (1923) хладно заявява: „в много отношения византиецът е ориенталец”. Днес османското наследство на Гърция е постоянна дъвка в различните анализи на това, какво се обърка. Често повтаряната теория за произхода на гръцката криза приема предпоставката, че корупцията е вградена в гръцката култура [...] Някои европейски лидери открито изразяват опасения, че това османско наследство е твърде тежко, за да бъде преодоляно. (стр. 28)
Не се нуждае от специална дискусия до каква огромна степен подобни работи са валидни и за начините, по които българи и европейци въобразяват лиминалното място на „България в Европа”. Но върху българската рецепция на гръцката дългова криза оказват въздействие и характерните съседски отношения: те, разбира се, минават през очертаната от Паисий longue durée опозиция България—Византия, а след това – през сблъсъка на „националния идеал” с „мегали идеята”. В крайна сметка, през XX в. България на два пъти води военни действия с Гърция, а третия път изпраща окупационен корпус в превзетата от Вермахта Беломорска Тракия.
Всичко това не е никак без значение, ако обърнем внимание на клишетата, в които нашенският коментариат, а и управляващи, рамкираха кризата. Лукавите ромеи станаха мързеливи гърци, но сега най-накрая си получиха заслуженото. Ние сме на страната на усърдна Германия; дългът – финансов, но и морален – е строг, но справедлив. Това е по-лошо отзлорадство, тъй като способства за безропотното понасяне на налаганите в самата България оттогава насам мерки за строги икономии, маскирани под гордото название „финансова дисциплина”.[4] Българските граждани просто нямат интерес от репресиите над техните съседи, защото същата политика се стоварва и върху тях самите.
Споменатият морален план, в който повсеместно се дискутира гръцката криза, разбира се, е част и от изследването на Ханинк. Изключително интересен обаче (включително и за класическия филолог) е приносът, който тя припознава и у самите древни. Втора глава, „Как Атина изгражда своя бранд”, се основава на нейната предходна книга – Ликургова Атина и създаването на класическата трагедия[5] – в която тя разглежда как V-IV в. пр.н.е. Атина проектира имидж на парадигмалния (в културно, военно и прочее етическо отношение) гръцки полис, на който останалите елини са безкрайно задължени. А както научаваме и в настоящия труд, този образ успешно бива впрегнат в атинското начинание по налагане на военна и търговска доминация. Ханинк дестилира четири съставки на атинския политически „бранд”: „(1) Атина спаси Гърция от „варварите”. (2) Атина е уникална. (3) Атина е дом на изкуствата. (4) Атина е произведение на изключителни предшественици. (4’) Атина бе много по-добра в предишни времена” (стр. 36-37). Впрочем, последното задава друга червена нишка на изследването: носталгията по едно идеализирано минало и нейните често болестотворни проекции върху настояще и бъдеще. Всичко това може да бъде и много смешно, ако например си припомним как у Аристофан Дионис слиза в Хадес, за да издири подобаващ трагик, понеже днешните не ги бива много. Но във всяка шега има съвсем малко шега. „Годината след премиерата на Жабите Атина бива сразена от Спарта” (стр. 67).
Скоро текстът избързва напред и ни разказва за разочарованието на нововремските европейци, посещавали тогавашна османска Гърция. А то е обусловено от вече формирана идея за класическата култура, както и от отношение, което авторката с право определя като колониално. Местните не са на очакваното ниво, не се грижат за собствените си старини – затова по-добре да се погрижим ние. Ако в други краища колониализмът безогледно изсмуква труд и природни ресурси, то тук той се насочва към артефакти. И в двата случая обаче е положен на идейна основа, произвеждаща своите практически ефекти. Ханинк избира да предговори тази история с контраст: почти мистичния опит на истанбулския пътешественик Евлия Челеби, въобразил в своя епичен Пътепис[6]Партенона като плетеница от живи фантастични зверове, явяващи пред зрителя чудесата на божественото творение (стр. 76-81).
Оттам нататък разказът трескаво ни превежда през страници из националноосвободителните борби на Гърция, изграждането на новата независима държава с нейния образ, както и превратностите, които тя и народът й преживяват през XX в., та до днешната криза, обсъдена във вълнуващите последни две глави. Преди тях крал Отон I и неговите архитекти съграждат нова Атина според строгия и могъщ идеал на Винкелман (стр. 153 и сл.), прочиствайки града от напластяванията на „варварските” векове, делящи неокласическото настояще от образцовото минало. В контекста на честите припомняния как Гърция постоянно е била в неизплатим дълг, особено поучителни са обстоятелствата около отпуснатия през 1823 г. от английски банки заем на все още непризнатата държава. Като високорисков, кредитът стига до получателите в размер 44% от главницата: „възхитителната, престижна и модна кауза изглежда върви със страхотна възможност за печалба” (стр. 144). Процентът е смешно висок в сравнение с това, което Гърция реално получава днес от сумите по „спасителните планове”.[7]
Разбира се, по всички тези теми са изписани стотици страници. Освен че прави находчиви наблюдения върху тях в светлината на един наболял проблем, книгата има достойнството да се движи по пресечните линии между история, филология, медии и популярна култура и така да прави проблемите достъпни за по-широката публика, без да изпада в популяризаторство. Това е ерудиран текст: Комарницки и Кромуел съжителстват на две съседни страници (226-227). Тонът е съпричастен към бедата, но енергията му се отваря и към хумора. Налице са редица забележителни изречения. Едно от тях: репутацията, на която сега Атина се радва като роден дом на либералната демокрация, е най-вече наследство на англо-американската пропаганда от Студената война (стр. 24). Друго – наблюдението в края: Твърде дълго позволявахме сънищата по древното минало да оправдават фанатичния догматизъм, програмите за „прочистване” и слепотата за страданието на тези, които живеят тук и сега. (стр. 271). Има и послеслов с предложения към преподавателите, предаващи с грижа и уважение двуострия завет на античността.
Отвъд двете Гърции и двата дълга, книгата ни зашлевява с припомнянето, че – при все уверенията на мнозина – културата и посветените на нея науки никога не са политически неутрални по своите следствия, дори в най-възвишените си и класически регистри. Тъкмо в тях често дебне най-голямата опасност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар