Мостовете на Мевсим
Хюсеин Мевсим, „Петър Дачев и Истанбул”, Пловдив, Жанет 45, 2017.
В един изключително интензивен творчески период – само за някакви четири години, у нас излязоха четири обемисти книги: монографии, студии, есета, от проф. д-р Хюсеин Мевсим, които хвърлят първи мостове между литературите и езиците на два народа: балкански, но и различни, съседски, но и омешани по съседски, българи и турци.
Литературното дело на Хюсеин Мевсим мога да сравня с това на майстор на мостове, мостове от думи, в които са зазидани едни от най-емблематичните, да не кажа, кръстопътни фигури на двете литератури – българската и турската: от Иван Вазов до Решад Нури, а между тях като крайпътни знаци се появяват писатели и поети като Петко Славейков, Константин Величков, Елисавета Багряна, Чудомир, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, художници като Петър Дачев, пътеписци и публицисти като Никола Начов и Христо Бръзицов, Андрей Маркович и д-р Христо Стамболски, поп Минчо Кънчев и Михаил Маджаров, Боне Бонев и Евгения Марс...
Общото между тях е Истанбул, Цариград, Византион – оная вечна столица между Изтока и Запада, наследника на Вавилон по многоезичие и многокултурие. Хюсеин Мевсим изравя затрупани от забравата късове от живота на тия забележителни хора на словото, почиства с педантичността на литературен археолог праха и шлаката, за да ни представи с един чудесен в балканското си богатство метафоричен език преди всичко миговете на съприкосновение с другата култура.
Проф. Хюсеин Мевсим нарича своята най-нова книга „Петър Дачев и Истанбул” студия. Не само по обем, но и по обхват (изследването се занимава с Петър Дачев като художник, но и като писател), тя е поредното негово – и вероятно най-значителното - литературно-историческо произведение. Защо?
Първо, защото Петър Дачев е известен на малцина като художник и на още по-малко – като писател, автор на цяла книга за Цариград („Непознатият Цариград”). Да откриеш компактна културна фигура, напълно и несправедливо забравена от днешна България, и то да я откриеш, живеейки в Анкара, сърцето на Анадола, си е подвиг, постижим само за безрезервно отдадените на културната и литературна история изследователи.
Второ, защото тъкмо тази монография (за разлика от предходните за Чудомир и Никола Фурнаджиев) измества или по-точно, напълно фиксира центъра върху културната рецепция на своечуждото; ако в споменатите две предишни изследвания авторът добросъвестно изкопава факти от житие-битието на писателите ни край Босфора, то в книгата за Дачев житейските факти отстъпват щедро мястото си на културната интерпретация – при това тя е двойна: базисната е тази на Петър Дачев и неговите словесни и живописни портрети на Истанбул и лицата му, анабазисната (по Ксенофонт, в чиято историография пространните описания са не по-малко важни от самото действие, случването) е на самия Мевсим, който привнася, довнася, донаписва и изважда под линия всичко онова, за което нито Дачев, нито ние, читателите, сме подозирали, че съществува – това са връзки между затрупани културни пластове, антропологически ексхумации, така че да се съживи самото отлетяло време, миналото да нахлуе в онези ъгълчета (кьошета) на паметта, които Юнг нарича колективна памет, а аз бих нарекъл въображението на паметта.
Наскоро на един Международен литературен фестивал в Скопие ставаше дума за метафориката на малките (по-точно казано локалните) езици, каквито са балканските, за привличането между тях, за онова невероятно вавилонско стълпотворение от общи думи, съчетания, поговорки, ритми, каквито тези езици притежават по един уникален балкански начин. Може би най-добрият такъв език в сферата на литературната история притежава Хюсеин Мевсим: език на учен, който е образен като на художник, език на изследовател, който е метафоричен като на поет, език на среза, но и на слепването, на понятието, облечено в разказ. Този език прави от книгите на Мевсим не само научни, но художествени факти; показва оня анабазисен синтез на първоезика, преди да бъде разчленен на разноезичие, преди да бъде щампован като само такъв или само онакъв, преди да бъде догматизиран и охамутен. Един език на пълноводието, а не на мейнстрийма. Кажи-речи всяка страница от книгите на Хюсеин Мевсим е демонстрация на този първичен в богатството си език, на този балкански правоговор.
И така – Петър Дачев, напълно забравеният български художник от 20-те години на миналия век, тоя модернист с поглед в старината, защо Дачев, кому са нужни усилията на литературния историк да съживи мъртвеца, да го постави сред живите? Съживявайки Дачев, изследователят му съживява не просто един забравен художник и писател, а цяло едно отминало време, цял един отишъл си Истанбул и то през очите на чужденеца, на временно (макар и доста дълго, цели 10 години) пребиваващ в града-кръстопът на Изтока и Запада. А нали тъкмо чужденецът вижда повече и по-дълбоко от местния човек, понеже сетивата му са не обръгнали, понеже фигурата му е своечужда, а не само своя, и тази й двойственост е най-голямото богатство, което притежава чуждият поглед върху своето, другите очи върху нашето.
На едно място Хюсеин Мевсим казва, че Дачев е описал и нарисувал така Истанбул, както едва ли са го сторили турски художници и писатели, защото е видял места и хора с чужди очи, а и защото промените, които Ататюркова Турция прави, не го засягат лично; чужденецът няма нужда да се приспособява към временните трансформации, към натиска на сменящите се норми. Културната мисия на художника и писателя Петър Дачев е не толкова да провиди бъдещето (той всъщност няма и очи за това), а да запечата миналото, да го пренесе през бродовете на времето и в това си хуманитарно усилие Дачев може да бъде нареден до най-забележителните културни фигури на Балканите, като Йовков, Андрич, Кадаре, Киш, Памук - разбира се, без да поставяме естетически знак, а по-скоро етичен. Историческите промени, които настъпват у нас след 30-те години на ХХ в., вероятно са причина Петър Дачев да бъде затрупан от забравата, а картините му – да се съхраняват в един провинциален музей; финал, достоен за балкански роман.
„Петър Дачев и Истанбул” е забележителна книга, панорамна монография – с един фокус и много калейдоскопични отблясъци, така че да очертае не просто една забравена културна фигура, но да ексхумира едно отминало време в неговата цялост, цял един изгубен, ала съхранен в думи и багри, Цариград от 20-те и 30-те години на миналия век. Има какво още да се рови из българския модернизъм, стига на някой да му се полагат усилия срещу течението, срещу познатото. Защото не просто модернизмът, сърцето на изкуството тупа в непознати земи, в отминали времена.
С нетърпение очаквам следващите монографии на проф. Хюсеин Мевсим, в които се надявам по същия благословен начин да бъдат оживотворени късовете истанбулско битие на Атанас Далчев, Елисавета Багряна, а вероятно и на някой затрупан от праха на неумолимото време непознат двойник на Петър Дачев.
д-р Антон Баев
(Слово, произнесено при представянето на книгата на 20 юни 2017 г. в Пловдив и на 22 юни 2017 г. в София.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
