Културата
като приятелско общуване
„Иван Пенков – хора и портрети. 120 години от рождението на художника”, галерия „Васка Емануилова”, 6 юли – 31 август 2017 г., куратор проф. д-р Милена Георгиева
През 2017 г. се навършват 120 години от рождението на Иван Милев и Иван Пенков. Този двоен юбилей беше добър повод творчеството на двамата художници да бъде показано заедно в представителна изложба в най-голямата музейна институция в България - Националната галерия. Така днешната публика би могла да види общите им търсения от 20-те години на миналия век, подчинени на идеята за едно изкуство, което търси синтеза между „родно” и „универсално”, между Изток и Запад, между модерни течения като виенския сецесион и старобългарското изкуство. Една такава изложба би могла също, чрез поставянето на двамата художници в по-широк културен контекст, да покаже невероятния интелектуален кипеж на този период от българската културна история и изключително плодотворните връзки между различни изкуства, особено между литературата и изобразителното изкуство. Този шанс беше пропуснат.
Да благодарим все пак на СГХГ, че почете двамата юбиляри, макар и по отделно и неравностойно. В залите на галерията можем да видим една представителна, но стандартна изложба на Иван Милев, в която има непоказвани работи от частни колекции, но не предлага нито нов прочит на творчеството му, нито го поставя в по-широк културен контекст, за да позволи на публиката да види творчеството на художника не като изолирано явление, а като част от значим културен феномен с всичките му противоречия. Във филиала на СГХГ, галерия „Васка Емануилова”, можем да видим малка, но много интересна изложба с непоказвани рисунки на Иван Пенков, собственост на неговите синове Боян и Джони Пенкови.
Най-ранната рисунка в изложбата е от 1918 г., а най-късната е от 1957 г., тоест, показани са рисунки от всички периоди на живота и творчеството на художника и могат да бъдат възприемани като личен дневник, в който Пенков е „записвал” впечатленията си от срещата си с различни хора, приятели, колеги, студенти, членове на семейството, случайни персонажи и най-вече от срещите със самия себе си, фиксирани в серията от автопортрети в края на живота му. Рисунките са правени с въглен, молив, креда, туш и акварел върху хартия или картон. Някои от тях са съвсем миниатюрни, буквално с размерите на човешка длан. Изложбата позволява много ясно да се види как с напредването на годините и опита постепенното ръката на художника, а това винаги означава и мисълта, се освобождава и придобива изключителна лекота. Достатъчно е да сравним скованите рисунки на войници от 1918 г. с портретите на Ато Зайднер от 1948 г., в които изящната, съхранила спонтанността на жеста, линия на въглена отделя торса и главата на Зайдер от белотата на листа, но без да ги затваря окончателно, а сякаш оставяйки им свобода във всеки момент да се префигурират.
Поразителното в изложбата е невероятна галерия от портрети на едни от най-значимите фигури в българското изкуство и култура: Чавдар Мутафов, Андрей Николов, Илия Бешков, Владимир Димитров – Майстора, Пенчо Георгиев, Никола Михов, Тодор Боров, Кирил Цонев, Дечко Узунов, Александър Балабанов, Иван Фунев, Панчо Владигеров, Николай Лилиев и др. Много е трудно днес да си представим, че всички тези забележителни хора са живели по едно и също време. Още по-трудно е да си представим, че Иван Пенков е познавал всички тях, а с някои е бил близък приятел. За нас днес това са музейни фигури, но рисунките на Иван Пенков ги връщат обратно в едно живо всекидневие, демитологизират ги, без да отнемат тяхното обаяние и силно личностно присъствие. В тях българската култура от първата половин на ХХ век е представена персоналистично, като свободно междуличностно общуване. Знаем, че в действителност не е било съвсем така, но този идеал за културата като приятелско общуване е нещо, което изразява преди всичко личността на самия Иван Пенков - неговата отвореност и любопитство към различни хора, към различни идеи, към различни видове изкуства.
Много важен детайл от цялата изложба са двата бохемски дневника от Мюнхен, посветени на Николай Лилиев и Светослав Минков, които съчетават рисунка с колаж от вестникарски изрезки, концертни програми и какво ли още не. Тези колажи напомнят на колажите на Курт Швитерс, но неговите колажи са деперсонализирани, а тук дреболиите от всекидневието са вплетени в портрета на една конкретна личност и загатват за нейните вкусове, интереси и навици. Личността е тази, която организира хаоса на всекидневието. Тя е тънката нишка, която скрепява късчетата време.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
