Граници на репертоара,
перипетии на прочита
Продължава Варненско лято
Пианистът Георги Черкин и Камерният ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството на Пламен Джуров показаха много популярния клавирен цикъл на Чайковски „Годишните времена” в личен аранжимент на Черкин за соло пиано и струнен ансамбъл. Не е трудно да се аранжира фактурата на Чайковски за водещ и придружаващи го гласове. Може би по този начин пианистът е потърсил вибриращата в експресията на струнните среда за личната си, по-обрана от възможните изкушения на романтичната чувствителност, визия. Прекалено изчистена, според мен, още повече, че пианото доминираше над съпровождащите струнни, поради което лирико-поетичната природа на пиесите се трансформира в познат наратив с пестелива изразност. Случи се така, че един кратък период от време слушам за трети път Малеровата версия на Шубертовия квартет „Смъртта и момичето” в изпълнение на „Солистите” и Джуров. Интересен опит е да се проследят трансформациите в прочита при няколко последователни изпълнения. Най-същностно тук те се проявиха във вариационната втора част – диригентът поиска още по-релефно открояване на всяка от вариациите с великолепно „тръгване” от темата (която всъщност е темата на смъртта от песента на Шуберт, която е дала името на квартета) към първата вариация, с изпипан щрих и ансамблова дисциплина на фразирането, както и във финалната четвърта част, в която тарантелата се мяташе в мрак и светлина в убийствен ритъм, в този прочит още по-енергичен и поради това зловещ, с непредвидимо ускорение, което във финалната кода придоби характера на неуправляема стихия. В Малеровата версия този ефект е много осезателен, с по-ярко внушение поради обема и възможностите на по-големия състав.
Има факти в историята на изпълнителската практика, които не избледняват. Двата записа на гениалния канадец Глен Гулд на Вариациите Голдберг (множеството пианисти и изследователи предпочитат първия) сякаш дамгосват дори и световни имена в прочита на тези вариации. Пианистката Лилия Бояджиева предпочете този опус магнум на Бах за представянето си на „Варненско лято” и в тази стъпка рисковете бяха свързани не само с великия й предшественик. В подхода й към цикъла имаше интересни идеи, сполучени контрасти, подходящ щрихов рисунък, въображение, но и дисциплина във фразирането. Липсваше, според мен, онази игра със звука, онзи механизъм за представяне на звуковия континуум, който дефинира целостта и мащаба на формата. Цикълът някак се раздроби на отделни островчета на завладяващи вниманието с лична инвенция вариации и „проходно”, свързващо изсвирване на други, в които конструкцията някак застиваше, на места потъваше и по отношение на ритмо-отстояването (пресечено от неравности), и заради непостоянството на слуховото въображение.
Два концерта означиха заслугите на варненски музиканти. Естествено за Анатолий Вапиров не може да се каже, че принадлежи само на Варна, а концертът, посветен на 70-годишнината му, припомни на публиката и творчеството му извън джаза, което е внушително. Диригентът Георги Димитров и Русенската филхармония пристигнаха във Варна специално за авторския концерт на Вапиров с респектираща програма, в която от обемното му творчество бяха подбрали Симфония № 3 „Маскарад” за глас и симфоничен оркестър със солист Валерий Георгиев и Concerto piccolo за джаз квинтет и оркестър с участието на самия Вапиров (сопран саксофон), Антони Дончев (синтезатор), Мирослав Иванов (китара), Димитър Карамфилов (бас) и Стоян Янкулов (перкусия). Разнородни творби, които оставят разнородни впечатления. Тричастната симфония прави впечатление с множеството идеи-импулси – най-вече мелодични, които се появяват изненадващо в музикалната тъкан и тяхната поява сама по себе си формулира, определя музикалното развитие, а не разработката на определена част от тях. Разбира се, Георги Димитров направи всичко възможно многообразието да получи и необходимото структурно единство. В творбата по сатиричната поема „Маскарад” сатирата отстъпи на по-драматичната версия на солиста, а и така „симфонизирана”, фактурата на оркестъра погълна до голяма степен въздействието на текста. Най-органично, за мен стилово най-цялостно, бе Кончерто пиколо, в което още в началото след съвсем кратичкото встъпление на струнните „думата взе” Вапиров с прекрасен текст, произнесен с още по-прекрасен тон. И нещата някак си дойдоха на мястото. Композицията е майсторско съчетание на джаз-формацията със симфоничната – и в акустично, и в темброво отношение. Бе изпълнена с емоция и въпреки леките „драскотини” в оркестъра, финалът на концерта се превърна в негова кулминация, във възторжен знак за почитта на музикантите и публиката към Анатолий Вапиров.
За разлика от името на Вапиров, това на варненския музикален деятел – диригент, композитор и просветител Петко Мечков (1927-1990), е почти забравено. 90-годишнината му бе отбелязана с концерт-матине на Камерния ансамбъл „Симфониета” с диригент Милко Коларов и два хора – „Морски звуци” (диригент Росица Щерева) и Хорът на варненските момчета и младежи (диригент Дарина Кроснева). В този благодарствен жест към един от създателите на музикалната култура на града най-компактно прозвуча Сол мажорната меса на Шуберт, изпълнена съобразено със стила и благодарение на солистите Ирина Жекова, Христо Ганевски и Евгений Станимиров.
А песенната вечер на съвсем младия баритон Иван Тирион (1990) и известната българска пианистка Маргарита Илиева бе олицетворение на стил и вокален артистизъм. Той е от категорията музиканти, родени с рядката дарба да „хващат” публиката, да я водят с изтънчена лекота. От вокалното му поведение се излъчва приятна увереност, неприсъща на младата му, особено за певец, възраст. Започна с Шумановия цикъл „Любовта на поета” по Хайне – 16 миниатюри, всяка от които изисква специфично психологическо внушение, прецизно артикулиране на текста спрямо изискванията на музикалната фраза. Брилянтен немски език, рефлекс на щриха, изваяно легато, бързи смени на типа вокална емисия, смяна на тембъра при модулация – назовавам малка част от професионалния арсенал на Тирион, който пее с видимо удоволствие и радост, че може да се изрази по такъв блестящ начин. С него във всяка една идея относно музикалното протичане бе пианистката Маргарита Илиева – подчертавам го особено, защото се знае, че в този цикъл композиторът изисква особен синтез между вокалната и инструменталната партия с клавирните постлюдии към някои от песните, а след последната - „Старите зли песни”, е написал обширно клавирно заключение на цикъла, което тя „изпя” във вокалния стил на партньора. Втората част на концерта бе френска с музика от Форе, Анри Дюпарк и прочутия цикъл на Равел, лебедовата му песен „Дон Кихот на Дулсинея” по текст на Пол Моран. Тук Иван Тирион показа емисия от съвсем различно качество в съответствие със стила на текстурата, показа и, пак ще кажа, рядкото за възрастта си умение да оцветява тона, да го осветява или затъмнява, както и да играе виртуозно с различни, при това често контрастни щрихи. Прави го с вкус, с изискана естетика, артистично, но не театрално, с впечатляващи вокални жестове, които изглеждат безкрайни като мечти на младостта.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
