Михаил Мутафов на 70
Чудо актьор
Михаил Мутафов e роден на 4 юли 1947 г. в Харманли. Следва 3 години в МЕИ, но през 1972 г завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Желчо Мандаджиев с асистент Крикор Азарян. Първо играе в Димитровградския драматичен театър „Апостол Карамитев”, а от 1975 г. е звезда на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”.
Има огромен брой роли на сцената, но сред най-ярките са Портос в „Честна мускетарска” от Валери Петров и Директора в „В името на земята и слънцето” на Гриша Островски, Индианеца в „Полет над кукувиче гнездо” на Станчо Станчев, Перо в „Черна дупка” и Прохор Железнов в „Майката. Васа Железнова 1910” на Стоян Камбарев, Едуард в „Лека болка” и Ричард в „Любовникът” на Красимир Спасов, Филип в „Бастард”, Маркиз дьо Сад в „Марат/Сад”, следователят Туполски в „Пухеният”, Тугати в „Крум”; Херея в „Калигула” на Явор Гърдев... През 2015 г. го видяхме като облечения в бяло остарял и отегчен Сорин в „Чайка” пак на Явор Гърдев – първата постановка на театър „Азарян” в НДК.
С висока осанка, красиво лице, дълбоки сини очи, специфичен тембър и леко отнесено изражение, Михаил Мутафов е роден за кино. От поручик Сабев в „Не се обръщай назад“ (1971) на Людмил Кирков има поне 30 заглавия зад гърба си. Очарователен е младият му авантюрист Огнян в новелата «Делфинът» от «С деца на море» (1972) на Димитър Петров. Незабравим е красивият и умислен командир на атомна подводница Еди в «Циклопът» (1976) на Христо Христов. Неподражаем е страховитият му и мъдър затворник Ванвурст Окото – менторът на Молеца, с чието изкуствено око и картичка той излиза на свобода в «Дзифт» на Явор Гърдев по едноименния роман на Владислав Тодоров. Толкова е мощно присъствието на актьора, че получава награда за мъжка роля на «Златна роза» 2008, а филмът – «Златна роза». През 2012 се появи ефектно и в следващата екранизация по Владислав Тодоров – «Цветът на хамелеона” на Емил Христов по романа „Цинкограф”, а филмът също спечели „Златна роза”. Изключително сугестивно е участието на Михаил Мутафов в отрупания с награди късометражен „Чест” (2013) на Павел Веснаков – той е консервативният Манол, пенсиониран генерал и днешен рибар, който с ужас разбира, че внукът му е гей. Получава приза за мъжка роля от Брюксел. Преди две години го видяхме като симпатичния бивш затворник Резо във „варненския” филм на Атанас Киряков „Бартер” (БНТ). Михаил Мутафов е и ефектен епизодик: атомният физик Георги в „След края на света“(1998) на Иван Ничев, Капитана в „Стъклени топчета” (1999) на Иван Черкелов, Илия в «Островът» (2011) на Камен Калев... Предстои да го видим в два нови филма: „Мелодрама” на Киран Коларов и „Вездесъщият” на Илиян Джевелеков.
И все пак, българското кино е длъжник на Михаил Мутафов – един от най-харизматичните български актьори. Талантът му заслужава много по-богато екранно присъствие.
Посветен му е документалният филм „Самотният капитан на далечно плаване” на Димитър Ризов (2004, БНТ). Но той самият е толкова скромен и свит, че ако не го познаваш, няма да допуснеш какво чудо актьор е. Макар че не е от най-приказливите, Михаил Мутафов е неподражаемо радушен. Срещата с него е сред най-прекрасните неща, които могат да сполетят човек във Варна.
Жив, здрав и активен да си още дълго, Мишо!
Приятелите от Култура
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
