Български  |  English

Резултатът не защити амбициите

 

Да си толкова успял, да си толкова млад, да имаш духа на българските възрожденци и да се посветиш на една хуманна идея – това в днешно време е уникално. Но Орлин Анастасов си е уникален. Не се досещам за певец, който на 20 години да е започнал славна международна кариера. Великолепен глас, музикалност, артистичност и още ред качества светкавично го поставиха в афишите на най-големите оперни театри, редом до най-големите музикални творци от началото на новия век. И, стигнал някъде към средата на попрището жизнено, изпял, струва ми се, всички важни, интересни басови партии, той отново изненадва – създаде фондация „Орлин Анастасов“, в която артистичен директор е талантливият му брат баритонът Венцеслав Анастасов. И с присъщата си амбициозност, последователност и убеденост, работи в нея. На 22 юни представи пилотните – така ще ги нарека - спектакли: „Селска чест“ от Маскани и “Палячи“ от Леонкавало. С които очевидно осъществява предпочитана схема – младите да пеят редом с опитни певци, които да са ментори за първите им изяви. Лошото беше, че се случва в голямата зала на НДК, която акустически е много непригодна за опера и създава големи трудности за всички – и за изпълнители, и за публика.
В „Селска чест" чухме талантливи певци от различни поколения. Сантуца – Йоана Железчева и Пламен Димитров - Алфио, са опитни артисти, с много изяви по сцените на Бургас и Варна, както и извън страната ни, докато Анита Огнянова - Лола, прави крехки първи стъпки на голяма сцена; има потенциал и ако съумее да го реализира, я очаква успешно бъдеще. В трудната партия на Туриду Борис Луков показа не само красив, обемен тенор, но темперамент, психика и издръжливост. Още с отварянето на завесата, със сицилианата (винаги се пее зад сцената, при това тенорите я определят като тежко начало, а той бе поставен отпред) пролича, че е уверен и подготвен. Йоана Железчева има красив в центъра и особено във високия регистър глас, с който компенсира инак неинтересното си сценично изразяване в много емоционално наситената си партия. Баритонът Пламен Димитров пресъздаде релефно образа на Алфио - с дикция и елегантна фраза.
По-различно и доста неравностойно бе подреден съставът на „Палячи“. Доминираха прочутият латвиец Кристиян Бенедикт – Канио, и Венцеслав Анастасов – Прологът и Тонио. Кристиан Бенедикт, великолепен тенор (вече има над 30 базови партии от класическия репертоар) е особено предпочитан Отело, напоследък и Канио, в най-престижните оперни театри на три континента. И, разбира се, е тук заради своя колега Орлин Анастасов. Естествено, това бе фокусът (впрочем, и по партитура е така), около който се разви спектакълът. А и Бенедикт е артист със силно емоционално излъчване; глас, който в добра акустика би блестял още по-ефектно и по-многоцветно. Прекрасен Венцеслав Анастасов, който винаги се запомня с вокално майсторство и сърцата игра. В ролята на Неда италианското сопрано Франческа Романа Тидди (включена в екипа на Фондацията) запомних с формалност в сценичното присъствие. Това личеше и в прочутата ария на Неда, интерпретация без истинско настроение, на която са отнети жизнерадостта и блясъкът, и в голямата финална сцена. В по-малките партии: коректен Силвио на Свилен Николов, нестабилен вокално Арлекин на Яни Николов (от избраниците на Фондацията). За младата и надарена диригентка Вилиана Вълчева - много концентрирана и внимателно водеща представленията, това е сериозна творческа изява. С оркестъра на Букурещката опера изпълниха Интермецото с чувство и отлично градиране. Хорът и оркестърът от Букурещката опера бяха много качествени партньори.
Със сигурност Орлин Анастасов е имал причини да избере двете тежки, сложни за интерпретация опери, в които - поради краткостта и малкото солови моменти, изпълнителите нямат шанса да поправят несполуките си. Това голямо изпитание можеше да се спести, ако на този етап от професионалното изграждане им се даде по-благоприятна възможност за изява и утвърждаване. И във вокален, и в актьорски план. Режисьорът Кристиян Михайлеску, фигура в Румъния и Букурещката опера, като че не е вложил много амбиция и труд. Банална разкадровка на сцените, шаблонни реакции и движения, неразработени психологически образи. Небрежност или липса на репетиционно време - все едно, това е „кухнята“, която не ме интересува. Интересува ме резултатът. Но при изпълнители с толкова различни възможности, особено младите, той не отговаря на амбициите на Фондацията. Налага се впечатлението, че всеки прави това, което може, знае, което е гледал (особено филмите на Дзефирели), без да има обединяваща постановъчна концепция. Поради което и не се стигна до истински ефективно и пълноценно музикално и драматургично изграждане на тези атрактивни и експресивни творби.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”