Модернизъм и постмодернизъм.
Мистика и мистификация
Модернизмът и постмодернизмът: изживявани, прекъсвани, подновявани и преплитащи се тенденции; техните своевременни и несвоевременни проявления; съвпаденията и напреженията им; автентичните и симулативните им хипостази в българската литература през ХХ в. и след това – тези бяха, в много общи линии, посоките на работа на третото издание на проекта „Българско и модерно“ на Института за литература при БАН. Проектът бе представен от конференцията „Модернизъм и постмодернизъм. Мистика и мистификация“, организирана и модерирана от Елка Димитрова и Георги Господинов (16 и 17 март 2017, Американски център, Столична библиотека).
Във встъпителните си думи директорът на Института за литература Елка Трайкова изтъкна важността на срещите, събиращи представители на различни научни общности. И наистина, конферентните дни протекоха в динамичен научен диалог между изследователи, преподаватели, докторанти и студенти от Института за литература и редица университети в страната (Софийския, Пловдивския, Великотърновския, Шуменския, Нов български университет).
Актуализирането на връзките между модернизма и постмодернизма, очертаването на паралели между тях бе една от водещите теми на конференцията. Как следва да се гледа на българския постмодернизъм от 1990-те – като на вече утвърдено, самостойно литературноисторическо явление или като на недоизживян, модифициран модернизъм?
Още първият текст – на Ани Бурова, акцентира върху приемствеността между двете явления, като вниманието се съсредоточи върху основни текстове (мистификации и антологии) на модернизма – „На острова на блажените“ и „Немски поети“, и постепенно бе хвърлен мост към емблематичните за 90-те „На острова на блажените. Пет войни след това“ и „Българска антология. Нашата поезия от Герова насам“. Различни мистификационни игри с антологийното бяха откроени от Михаил Неделчев през своеобразна дъга от текстове – от Яворовата книга „Подир сенките на облаците“, през антологичната книга на Асен Разцветников „Стихотворения“, до една от последните постмодерни антологийни изяви – „Последните. Поети от 80-те“. По отношение на високия модернизъм в лицето на кръга „Мисъл“,Елка Трайкова обърна внимание на взаимното апологетизиране на членовете на кръга по страниците на списанието – като проява на творческа етика и духовна обвързаност на знаменитата четворка.
Темата за мистичното бе обгледана през текстове на Пейо Яворов, Гео Милев, Чавдар Мутафов, Светослав Минков и др. Яни Милчаковпотърси „френските връзки“ в „Маска“ на Яворов, проследявайки културните значения на парфюма – ключов елемент за разбирането на образа на вакханката от стихотворението. Пак Яворов (с „Нощ“) бе тема в текста на Сава Сивриев, който отбеляза и пренебрегваните връзки между възрожденската библейска реторика и модернистичната мистика. Яворов бе обект и на сравнителния психоаналитичен прочит на Румен Шивачев.
Друг модернистичен стожер – Гео Милев, пък стана повод за находка, граничеща с научно откритие. Надежда Стоянова хвърли светлина върху „алхимията“ в неизвестна негова статия („Тайната“), откривайки в по-широка перспектива окултните основания на българския авангард от 1920-те. Гео Милев бе във фокуса и на литературноисторическата медитация на Мая Горчева „Разкази за електрическите стълбове на булевард „Цар Освободител“ и българският литературен модернизъм“. Цветанка Атанасова с аналитично обгледаното вписване на художника Борис Георгиев в сп. „Хиперион“ допринесе за многостранността на българската модернистична картина.
Добромир Григоров дешифрира химическите процеси и техниката в творчеството на Светослав Минков и Чавдар Мутафов като мотиви, радикално променящи представите на човека за живата материя.
Българският постмодернизъм от 90-те бе тема на редица доклади, като се постави въпросът за „неясното преливане“ (Господинов) от модернизъм в постмодернизъм. Според Пламен Антов, постмодернизмът трябва да се дефинира като цялостна ментална нагласа, като метапоглед, който гледа назад към произвелата го литературна традиция. По-различна теза представи Бойко Пенчев, според когото постмодернизмът на 90-те следва да се определя като „странен, късен модернизъм“. Георги Господинов си послужи със знаменитата фраза на Толстой, дефинирайки постмодернизма: „Всички модерни семейства си приличат, всяко постмодерно семейство е постмодерно по своему“. Елка Димитрова обърна внимание на атавистичния патернализъм в мисленето на българската литература от кръга „Мисъл“ до наши дни (бел.ред. – вж. статията в бр.12). Биляна Курташева говори за специфичния артефакт „Витамин Б“.
Надежда Цочева проследи траекториите на мистичното и меланхолното между символизма и някои съвременни белетристи (Господинов и Алeксандър Секулов). Мария Огойска фокусира вниманието към постмодерния български роман с разработка върху „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова.
Драматургичната проблематика също бе представена – от холистично проектираната мистика на ранния ХХ в. в интерпретацията на Мариета Гиргинова; през микроаналитичното вглеждане в „Quasi una Fantasia“ на Боян Дановски, осъществено от Александра Антонова; през две маргинални авангардно-абсурдистки пиеси на Светослав Камбуров-Фурен, представени от Николай Кирилов; до детайлно анализираните разпади в пиесите на Константин Илиев в доклада на Виолета Дечева.
Наред с утвърдените академични имена, впечатляващо се изявиха и млади учени, избрали наистина интересни теми. Сред тях: Ванеса Андонова с „Модернистичният проект за святото и греховното в „Легенда за света София“ (на Стоян Загорчинов); Мария Русева с откривателска интерпретация на непубликуван роман на Димитър Шишманов; Лора Динкова с ,,Граници на съзнанието в поезията на Александър Геров“.
Това е едва част от многоликия тематичен обхват на конференцията, с който очакваме да се запознаем в пълнота при публикуването на текстовете от „Българско и модерно“ – 3.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
