Напрежение по Озон
„Франц“ (Frantz), 2016, Франция/Германия, 113 минути, режисьор Франсоа Озон, продуценти: Ерик Алтмайер, Николас Алтмайер; сценаристи: Франсоа Озон, Филип Пиацо; оператор Паскал Марти, музика Филип Ромби, в ролите: Паула Беер, Пиер Нини, Ернст Стьоцнер, Мари Грубер, Йохан фон Бюлов и др.
Награди: „Марчело Мастрояни“ за най-добра млада актриса (Паула Беер) от Венеция.
Показан на 21. София филм фест.
За втори пореден път се занимавам с филм за война, свързан с Франция и Германия, заснет в черно-бяло (предимно). Но, ако „Рай“ на Андрей Кончаловски пресъздава гибелната атмосфера от края на Втората световна война в немски концлагер, „Франц“ е ситуиран в мирно време непосредствено след Първата световна война, когато бушува омраза между германци и французи.
Новият филм на екстравагантния издевател в съвременното френско кино Франсоа Озон връща славата му на майстор на напрежението. С мистериозното му градиране препраща към прекрасните „Под пясъка“ (2000) и „8 жени“ (2002). И е вдъхновен отново от пиеса – но този път не на Робер Тома, а на Морис Ростан, екранизирана от Ернст Любич като „Недоизпятата приспивна песен“ (1932).
1919. Немско градче. Много момчета не са се върнали от наскоро завършилата война. Сред тях е и Франц - годеникът на миловидната Ана (Паула Беер), превърната от Озон в главна героиня. Младежът, франкофон, е убит на фронта тъкмо във Франция. Тя, учила френски покрай него, живее с родителите му. Баща му, Ханс Хофмайстер (Ернст Стьоцнер), е уважаван лекар. Неутешимата Ана всекидневно носи цветя на гроба на Франц. Веднъж открива, че и друг е направил това. Оказва се младият французин Адриан (Пиер Нини). Девойката се среща с него – казва й, че е цигулар, че е близък приятел на Франц... В началото бащата, в унисон с немската общност, отказва да приеме натрапника, но после скланя. Адриан разказва на родителите, че с Франц свирели на цигулка, четели Верлен и гледали в Лувъра „Самоубийството“ на Мане... Сближава се със семейството, особено с Ана. Преди да си тръгне, Адриан й разкрива кошмарната истина, която не му дава покой. Колкото и да й е непоносимо, тя я приема. И неговата лъжа е продължена от нейната – в името на родителското спокойствие. А когато Ана отива във Франция и го издирва, открива неочаквана ситуация. Лъжата продължава...
Филмът е пленително стилен и тягостно мрачен – рокли, вода, аксесоари, интериори, погледи, походки, гробища, коли, снимки... създават атмосфера, където се сменят печал и търсачество. Лъкатушейки между мелодрама, трилър и road movie, Озон разказва неосъществена любовна история на фона на побесняло време, когато родителите осъзнават, че напразно са изпратили синовете си на фронта, а оцелелите млади се чудят къде да се дянат от пулсиращата вина. С отчаянието и шовинистичната настървеност на моменти „Франц“ препраща към немския експресионизъм. И закономерно доминира черно-сивата визия – тя е съответна и на епохата, и на чувствата, и на прозренията. Но има и цветни епизоди – фалшивите спомени на Адриан са в радостна импресионистична тоналност, а сближаването му с Ана – в по-бледа. Както казва Озон в интервю, „употребата на цвят е не толкова логическа, колкото емоционална“. А със спонтанно запятата „Марсилеза“ в бистро, „Франц“ недвусмислено се обръща към класическия филм на Жан Реноар „Великата илюзия“ (1937).
Както обикновено при Озон, актьорите са дълбоки, макар и доста млади. Паула Беер (1995) е чудна като Ана – едновременно неутешима и будна, чувствителна и решителна. След ролята на Ив Сен Лоран в едноименния филм на Жалил Леспер от 2013, за която получи „Сезар“, Пиер Нини (1989), актьор в Комеди Франсез, е съвсем различен – освен дегизирането с мустаци и алаброс, като Адриан той е изискан и романтичен, изобретателен и плах. С други думи - неподражаем обект за влюбване в затънтената немска провинция.
Както обикновено, Франсоа Озон се/ни забавлява с жанрове и напрежение, постигайки пацифистко внушение. Можеше да бъде и по-кратък.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
