Едни и същи лица, един и същ резултат
Утвърдена традиция у нас е преди избори всички да се жалват как в кампанията не се засягат най-важните теми на държавата и обществото, как няма сблъсък на идеи, как боричканията между партиите изземват и заглушават сериозния разговор за бъдещето. И понеже сме традиционалисти, не знам кой е очаквал този път да бъде различно. Само че кои са тези теми, които сме пропуснали в залисията си по конюнктурата, но всъщност са били от фундаментално значение?
Ако става дума за Европа, Турция, олигархията, те присъстваха и то доста солидно. И точно както се прави навсякъде по света, не в експертната им многоплановост, а в политическия потенциал на инструмент на едни партии срещу други.
Голямо постижение на победителите от ГЕРБ е, че въпреки целия абсурд, успяха да наложат определена представа за кампанията, в която те са защитници на Европа, демокрацията и отговорността срещу проруския геополитически авантюризъм, диктаторските носталгии и популистките обещания. Да, именно същите флагмани на пост-истината, които осакатиха идеята за Европа до възторжено ослушване за берлински и брюкселски внушения, които сринаха България във всички възможни световни индекси за демокрация, свобода на словото и на обществената среда, които не се колебаха многократно да тръгнат срещу себе си, за да прегърнат някой популярен образ или да обявят невъзможното за свое реализирано обещание. Но резултатът е налице и бе охотно възприет от международните медии и политически кръгове. Нямам предвид прословутата подплашена статия в „Уолстрийт джърнъл“, за която в ретроспекция можем да заключим, че високо е издигнала престижа ни, защото, ето на, Путин е спечелил изборите в САЩ, но България му се е опряла. В нощта и деня след 26 март глобалните средства за масово осведомяване дорисуваха странната картинка на българския избор, изненадваща навярно и за самите нас.
Ето само няколко примера за заглавия на информации за преминалите у нас избори. „Блумбърг“: „В България партията на бившия премиер печели изборите, за да наложи проевропейски курс“. „Гардиън“: „Проевропейската партия на Борисов побеждава социалистите на предсрочните избори в България“. „Нюзуик“: „Проевропейската партия ГЕРБ взима най-много гласове на предсрочните избори в България“. БиБиСи: „Проевропеецът Борисов печели победа в България, сочат екзитполовете“. Противопоставянето Европа-Русия е обяснителната рамка във всеки от тези материали или репортажи. Ето така, with a little help from my foreign friends, дискусията по петте сценария от „Бялата книга“ на Юнкер се възпроизведе в България под съчинената дилема „за/против Европа“, съчинена, защото, парадоксално или не, но страната ни е сред малкото, в които липсват влиятелни политически сили с антиевропейски ангажимент.
А с антитурски? Активността от югоизток бе толкова груба и прозрачна, че в цялото обществено пространство се намери само един Евгений Михайлов да я отрече. Турция чисто и просто инфилтрира своя партия в българската политика, за да я използва за бъдещите си цели. Неведнъж го е правила – да си спомним всички опити от Адем Кенан през Гюнер Тахир до Касим Дал. Но сега се действа задъхано бързо и политически безкомпромисно. Заплахата (на този етап!) бе предотвратена от два фактора. Единият е ЦИК с нейната изящно отложена за последния момент инструкция гласуващите в чужбина да попълват декларации в самата секция. Другият е Ахмед Доган, който изнесе цялата битка на терен, може да се каже, почти сам. И е толкова по-жалко за българския политически елит, който не оцени каква услуга прави Доган на България, а се зае по стар обичай да му брои обръчите от фирми и да одумва лицемерието му.
През всичкото време медиите отразяваха зрелищния сблъсък на двете големи партии, които по железните закони на острата двуполюсна конфронтация буквално „всмукаха“ електоратите на малките и ги запратиха на задните редове на спектакъла. Още един парадокс изникна покрай съдбата на „бутиковите десни“. Те неизменно се оплакваха как ги лишават от възможност да представят посланията си, а хората им дефилираха из телевизиите от сутрин до вечер, далеч по-интензивно, отколкото електоралната им тежест би предположила. Олигархията и съдебната реформа очаквано бяха техните теми, както е било от години. Очакван, и то изцяло, беше крайният резултат. С едни и същи лица, едни и същи медии, едни и същи идеи, едни и същи съчувстващи коментатори, резултатът може да бъде само един и същ. По думите на един колега, те опитаха да разделят 300 на 3 и да получат 150, само че калкулаторът показа 100. И фактът, че сега вършеят из данните от екзитпола и доказват колко допълнителни гласове са донесли извън старите реформаторски, е достатъчно ясно свидетелство, че поука не е направена.
В коментара си за отминалите президентски избори бях написал: „Борисов вече мисли за президентска република и рестарт на всички институции под негова команда. Първо един мажоритарен парламент с олигархично депутатство, в който би се намерило мнозинство за свикване на Велико народно събрание, после и окончателният ход, който би се харесал на олигарсите, защото ще договарят всичко с един човек, а не с цяло парламентарно войнство“ („Култура“, 18 ноември 2016). Не е случайно, че в хода на парламентарната кампания, Борисов заговори за нова конституция, а веднага след изборите отново тръгна да лансира мажоритарно законодателство като първа задача в новото Народно събрание. Плановете му изглежда не се променят. В крайна сметка, стана видно, че на 26 март никой не беше доволен, никой не празнуваше. Отсъства нова надежда, ново вдъхновение, дори нов „образ“, призван да прелегитимира срастването на ГЕРБ с властта. Може би идва моментът такъв да се извлече изпод сянката на Слави.
Дали е хубаво, че всеобщият призив за „нови лица“ вкара в парламента множество млади хора? Предстои да видим. Със сигурност е хубаво, че излизащите на сцената млади анализатори са лишени от илюзии за настоящия изчерпан модел и все по-често гледат „отвисоко“. Управления, които не карат младите да мечтаят, са обречени.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
