Лявото и дясното на финалната права
Традиционното разделение на леви и десни минава през множество различни етапи и развитието му в посттоталитарна България добавя своя специфика към общата картина. Докато идеологическото деление на Запад се е променяло на база икономически и ценностни течения и възгледи, то българският вариант на леви и десни партии се е конструирал около сблъсъка „комунисти – антикомунисти“. Още в самото си зачеване пред 90-те години, българската партийна система прегазва всякакви общоприети норми за разделение между „ляво“ и „дясно“. Движението на либералите, на младите и образованите взима етикета „дясно“, а етикетът „ляво“ остава за консервативните, възрастните и ниско квалифицираните.
Изборите от последните години показаха, че партиите в България, именувайки се „левица“ и „десница“, всъщност не дебатират и дори активно избягват сблъсъци, свързани с икономически идеи и идеологически ценности, а вместо това се възползват от скандали, текущи проблеми и геополитически сътресения. Изчезването на програмните различия между двете течения не се дължи единствено на лошия им старт, но и на хода на историята. Размиването на границите между ляво и дясно е световен феномен, който засяга и българския политически живот. В цяла Европа виждаме примери за партии, определящи себе си като „десни“, но защитаващи сравнително високи прогресивни данъци, социални придобивки и засилена интеграция на малцинствата. Същевременно наблюдаваме „леви“ партии, които използват националистическа реторика и проповядват изолационизъм и защита от глобализацията.
Партийните системи в Европа и България следват една и съща линия на развитие. Партиите от лявото и от дясното започват все повече да си приличат, да имат съвпадащи идеи и послания и така постепенно губят своята идентичност. В резултат на това, партийните елити все по-често прибягват до популистка или националистическа реторика. В опитите си да достигнат до избирателя, партиите стават все по-радикални в търсенето на ниши, които биха могли да им донесат дивиденти.
В България това си пролича особено ясно на тези избори. БСП на Нинова окончателно отхвърли социалдемократическата си визия, така старателно изградена от бившия й председател Сергей Станишев, и заложи на смес от обещания за поощряване на предприемачите и диференциация на данъците, протекционистични мерки и заигравки с национализма. Обръщането към национализма очевидно е било идентифицирано от партийния елит като панацеята, която би излекувала социалистическата партия от електоралните й проблеми. Използването на тази карта за спечелване на избиратели е естествената стъпка към завръщането на старата БСП и отдалечава партията от модерните социалдемократически движения - ефект, който навярно е търсен и от партийното лидерство. Обръщането към тази традиционно дясна ценност постепенно връща партийната система към модела от 90-те години, когато социалистическата партия играеше ролята и на националистическа формация. „Деволюцията“ на БСП е подпомогната и от геополитическата обстановка, която предразполага към конфликти „Брюксел – Москва“ или „Европейски съюз – Национална държава“. За БСП разграничението ляво-дясно винаги е било мъгляво – социалистическа партия, обгърната от националистически патос, предлагаща ту ляво, ту дясно законодателство, трудно може да се впише в традиционните представи за „лява“ партия.
Другата идеологическа амалгама, която имаме удоволствието да наблюдаваме през последните години, е ПП „Атака“ и по-късно „Обединени Патриоти – НФСБ, ВМРО, Атака“. ОП са пълната противоположност на БСП, но достигат същата точка на развитие – с размиването на границите между ляво и дясно се превръщат в националистическа формация, изпълнена с ляв и социален патос, изразен в обещания за повече социална сигурност на гражданите.
БСП и Обединени Патриоти далеч не са единствените примери за изчезващите граници между традиционно ляво и дясно, но със сигурност са сред най-екстремните случаи в българската политическа реалност. Това заличаване на ценностните ограничения обаче е факт в цяла Европа и е заменено от друг вид разделения – на проевропейци и евроскептици, на либерали и нелиберали.
Изхождайки от идеята, че либерализмът гарантира правата и свободите на всички хора, можем да видим, че в Европа има не само партии, които се приближават към нелибералния модел, но и цели страни, като Полша и Унгария. Партиите, които постепенно обръщат гръб на либералните ценности, не се идентифицират единствено като леви или десни - напротив, техните програми обхващат идеи от целия политически спектър, надхвърляйки и разчупвайки остарелите рамки.
В този конфликт се вписват и противоречията между проевропейци и евроскептици, глобалисти и антиглобалисти. Партиите, които отхвърлят идеите за по-задълбочена европейска интеграция за сметка на национален суверенитет, често пъти се вписват именно в графата на нелибералните, загрижени за правата и свободите не изобщо, а единствено на собствените си национални граждани. Този тип геополитическо разделение е особено актуално тази година. България е поредната държава, в която гласоподавателят трябваше да направи избора си, надхвърляйки традиционното противопоставяне „ляво-дясно“. На преден план все повече излизат новите проблеми, свързани с различните концепции за бъдещето на Европа, за мястото на всяка страна в нея и за обсега на човешките права и свободи.
Традиционното разделение на „леви“ и „десни“ изчезва, оставяйки след себе си само етикети, които партиите използват, за да се закичат с тях, и шаблони, в които пасват икономически политики, използвани от всички. Но докато старият вид делене постепенно потъва в забрава, на негово място се появяват нови разделителни линии, които отразяват новите реалии и се вписват в модерната политическа среда.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
