Не можем да мислим извън кутията
Че ще има 44-то Народно събрание, ще има. Нашите избори се свеждат до проста калкулация, а не до принципи и идеология. Едва ли някога сме били изправени пред реална заплаха от влизане в изборна спирала, защото принципните въпроси у нас са доминирани или от задкулисни интереси, или от разбирането за политиката като самоцел, а не като инструмент, средство за промяна. Какво обаче е ясно? Следизборната ситуация демонстрира тиха апатия в публичното пространство. И няма как да бъде иначе. Предварително се усещаше нагласата, че нещо различно ще се случва – нали затова правим избори. Какъв е резултатът?
Трус в действителност имаше. Пластовете се разместиха, но по същество земетресението не беше с висок магнитуд. Кампанията на политическите партии в масовата си част затвърди изчерпването на смисъл по оста ляво-дясно в полза на съчинени конфронтационни линии в минало време. Идеите за бъдещето често отстъпваха пред ретроспекция и антикампания. В резултат, възпроизведохме почти същия парламентарен пъзел, но с условието, че успяхме да вкараме и страха в това, което прилича на система. Защото системата не успя да обясни на гласоподавателя по какъв начин се преодолява страхът без радикализъм и политически крайности. Нужно е най-после да разберем, че в контекста на националния ни интерес е да не залитаме по всяка крайност, която ни е под ръка. Популизмът по своята същност също е крайност. И ако Европа боледува от популизъм, който вече съществува зад етикетите „добър“ и „лош“, то в България популизмът не вирее просто като болест. Популизмът е епидемия (от старогръцки: „над народ“) от невежество, която лесно може да се изроди в ескалация на нагнетен етнически конфликт, или в приемането на крайно противоречива избирателна система под натиска и ултиматумите на лица, които гледат на изборните правила като на вълшебна пръчица. Западна Европа се чуди по какъв начин да изолира Льо Пен, а нашите системни партии не се разграничават от политически лица, които физически се саморазправят с „изборния туризъм“ на границата с думите: „Айде, да не става лошо“. Феноменално е, че не само не се разграничават, но и се забелязва как антисистемните играчи водят медийни преговори, за да диктуват правилата на коалиционните отношения. Това, което наричаме система, се идентифицира с епидемията. Получава се така, защото политиката не е средство, а нечия цел. Целта впоследствие често се легитимира от изфабрикувани компромиси, които остават невидими за обикновения наблюдател.
Не ни прави впечатление и изкуственото противопоставяне по линията комунизъм-антикомунизъм, демокрация и дефицит на демокрация, превърнала се в основен идеологически стожер на политическата кампания. Този лост е достатъчно изчерпан от смисъл и адекватност спрямо настоящето, за да отблъсква електорат. Дори и този на десницата, която не успя да се консолидира около принципите си. Дясното пространство се фрагментира и всяка част от организма му по същество остана твърде елитарна. Десницата се отдалечи както от масовия български избирател, чиито всекидневни проблеми са много далеч от тези на интелигенцията, така и от традиционния си избирател, който стана разноглед и се луташе идейно между малките формации, за да стигне в крайна сметка до избор, който на практика би бил напълно идентичен на ниво политическа визия и при трите алтернативни субекта.
Твърде вероятно е да бъде съставен кабинет на малцинството, който няма да изкара своя пълен мандат. Една от съществените причини за тази прогноза е, че управляващите вече получиха отчетлив жълт картон на изборите, който значително намали парламентарната им тежест и даде по-силни лостове на опозицията. Коалиционните отношения, от друга страна, в рамките на мандатите, които парламентарно представените партии получиха, и заявките, които политическите им лидери дават, ще бъдат нестабилни. А ако системата насажда страх, вместо да предлага решения на все по-нарастващата яма от социално неравенство, следващият кабинет може да усети как стабилността не представлява задължително и само калкулация на мандати – демокрацията отчита общественото мнение и формите на гражданско участие в политическия процес.
Не ни е проблемът липсата на мажоритарна избирателна система в два тура, която ще накара българският избирател да се чувства по-непредставен, отколкото някога е бил; проблемът е, че не можем да мислим извън кутията. Ние хем разсъждаваме върху чуждите практики, хем отчитаме едностранчиво факторите и последствията от същите чужди практики. И не, не се вписваме в тези практики, най-вече защото политическата ни култура клони към примитивност – дори не успяхме да видим реален сблъсък на идеи между основните лидери под формата на публичен дебат. Не е проблем пропорционалната ни система - проблем е, че когато изчерпването на лявото и дясното не е просто клише, което повтаряме в ежедневието, а факт в програмите на политическите партии, няма кой да поеме открита и ясна отговорност за управление. И тъй като теорията за лява и дясна идеология все пак съществува, оттук и съставянето на коалиционна формула става все по-трудно – не само на теория.
Вместо да се хвърляме в кроене на изборни правила под влияние на агресивното настроение на Слави Трифонов, ще бъде добре да видим къде наистина са важните за България теми в близкото бъдеще. Предстои ни председателство на Съвета на ЕС, което може да бъде трибуна за утвърждаване на националните ни приоритети и визията ни за развитие на Европейския съюз, която изключва позиционирането ни като периферия на Съюза.
Изборните резултати показаха, че е възможно да се лутаме хаотично, като лекуваме симптомите на болестта, а не търсим първоизточниците на епидемията. Нямаме истинско съпоставяне със събитията в Европа, защото в България се утвърждава популизъм от нов тип. В основата му седи машина, която се припознава като система.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
