Оттук накъде?
Контролиран вот, активност, която почти не може да се отлепи над 50%, и личностни нападки - формула за избори по нашенски. Българските избори станаха предвидими до болка и дори не говорим за това кой ще се пребори за място под прожектора, а за едноманиерния начин на фабрикуване на същите крехки мнозинства, същите политики еднодневки, същите хвърлени в пространството обещания. И ако има нещо, за което шоуменът-популист Слави е прав, то е, че политическата система е достигнала своя капацитет за произвеждане на легитимно управление. Това обаче далеч не се дължи на изборната система, а е логично въплъщение на застиналото съзнание на една нация, състояща се от пенсионери, ругаещи се на комунисти и реститути, и на малцина по-млади от тях, закърмени с апатия, за които актът на изборите е „загуба на време”.
Но докато системата е застинала отвътре, то отвън тя ври. Политиците ни забравят, че сме част от сложна система на международни отношения, която още не се е отказала от реалисткия си характер, и в която, макар и имплицитно, действа правилото на джунглата - „По-силният надделява”. Освен ОП, чийто интерес се крие в конфронтация със субекти с етнически привкус, другите играчи на политическата сцена твърде вяло коментираха и неглижираха апетита на Реджеп Ердоган да се меси в българския политически процес чрез новата партия ДОСТ. Кратки хронологични насоки снемат съмненията, че ДОСТ са нещо повече от сателит на чужди интереси.
Преди повече от година турците свалиха руски изтребител. Сблъсък, който се превърна в повод за дипломатически конфликт между Руската федерация и Република Турция. Последван от няколко месеца санкции и контрасанкции и показване на мускули между президентите на двете държави. На пръв поглед, двустранен конфликт, чието решение едва ли е можело да бъде намерено в рамките на българската политика. Този случай обаче раздвижи пластовете на интереси в Движението за права и свободи. Подозира се, че ДПС винаги е имало вземане-даване с нашата южна съседка, но се смята, че след възшествието на Ердоган, ДПС променя курса и отказва да поддържа връзки с Партията на справедливостта и развитието, вероятно заради неоосманистките амбиции на президента на Турция и завоя към някаква въобразена предкемалистка Турция. В крайна сметка, тогавашният лидер на ДПС Лютви Местан взе турската страна в свое изказване в парламента и малко по-късно бе изхвърлен от партията си. Странен случай, но не и безпрецедентен за ДПС, който бързо отшумя в медийното пространство. Случай, който няма видими последици до февруари 2016 година. Тогава се учредява Демократи за отговорност, свобода и толерантност или ДОСТ (турската дума за „приятел”, но за чий приятел, не става ясно). И докато преди тези избори все още имаше капка на неоснователни съмнения, че партията ДОСТ е просто плод на накърненото его на Местан, а не проводник на чужди интереси, то появата на турския посланик Сюлейман Гьокче в предизборния им клип разби илюзиите на пух и прах.
Къде е опасността от такава партия?
Един от възможните сценарии бе ДОСТ да прескочат 4-процентовия праг. Това им осигуряваше непрекъснат достъп до медийното пространство, един иначе скъп лукс, но второто и много по-важно предимство, което се откриваше пред тях, бе възможността да налагат теми в парламентарния и политическия дневен ред. Липсата на мнозинство далеч не е спънка пред една партия, която обслужва интереси на друга държава. Самият факт, че могат да се повдигат дебати по спорни теми, които да стигнат до „сърцата и ушите” на етническо, религиозно или друго малцинство, вече задава различен тон на политиката. Или, иначе казано - да създават разделения и конфликти там, където няма, да тласкат българските турци в ръцете на „закрилника” Ердоган. Това не се случи „на косъм”, но целият този опит е не по-малко притеснителен сега, след изборите.
Оттук накъде?
Бъдещето пред една конвенционална партия, която не е достигнала до парламента, обикновено е осеяно с твърде големи спънки и рано или късно идеологическата й основа избледнява, става жертва на непрактична коалиция или просто идентификационните й теми започват да звучат все по-мъгляво и неубедително, докато не спрат да носят електорална готовност и финансовите й възможности свършат. Какво знаем за ДОСТ обаче – идеологическият замисъл, дефиниран в проевропейски и пронатовски термини, не е бил и няма да бъде причина за привличане на избиратели. Как иначе ще се обясни, че печелят гласове предимно в Турция, страна, която заплашва ЕС през ден? Второ, коалиция извън тази с НПСД, която вече е факт, е напълно невъзможна, защото са поставени в изолация от абсолютно всички играчи на сцената. Трето, финансите, по всичко личи, идват от югоизток. Но по-важният въпрос е: щом Ердоган е стигнал до пряка намеса, какво следва, след като очевидно понятието „суверенна държава” не означава много за турския президент.
Въпрос обаче редом с много други, който не бе подхванат от българските политици, защото не само че не носи сигурни електорални бонуси, но има и потенциала да разбуни духовете за една така належаща дискусия, в която ще трябва да се заемат позиции и да се носи отговорност. Поради същата причина, така и не се състоя лидерски дебат между двете основни политически сили, а политиците се скриха зад удобната трибуна на сутрешните блокове. Когато отнемеш сблъсъка между различни тези и дебата по същество, не говорим за нищо повече от фасадна демокрация, чието гражданско общество е скопено в зародиш. Политическият елит успя да съгради (или да запази) един омагьосан затворен кръг, чийто единствен смисъл е да бетонира позициите на политическите елити и да заклещи избирателя в капана на незнание и нехайство. Размитата среда на противоречиви, а понякога дори фалшиви новини в медиите, епизодичното и, честно казано, „фиктивно гражданско образование” в училищата, битовизацията на живота създадоха погрешната представа у хората, че гласуването е избор на по-малкото зло. Алтернатива има, решение няма.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
