Какво предстои на формациите
оттук насетне?
Резултатите от парламентарните избори вече са ясни. Въпреки че не станахме свидетели на някакво сериозно преразпределение на силите, както след всички избори, така и след тези, има победители и губещи. Най-големите загубили на 26 март бяха множеството формации, щъкащи в десния спектър на българското политическо пространство, които имаха сходни виждания, теми, тези, послания и електорат. Това, което им липсваше, обаче, беше единството. Формациите Реформаторски блок, Нова република и КП Движение Да, България останаха извън 44-ото Народно събрание. В интерес на политическата коректност е редно да отбележим, че Да, България не се самоопределя като дясна формация, а и партиите, които я подкрепиха (Зелените, ДЕОС), са по-скоро свързани с левите политически традиции. Но е безспорен факт, че основната част от електората на тази формация традиционно гласува за десните сили и че Да, България спечели много повече десни, отколкото леви гласове.
В следизборната нощ се роди едно определение на трите не влезли десни партии - Огнян Минчев ги нарече "бутикови партии, разположени на втория етаж", имайки предвид, че на "първия етаж" се намира масовият избирател. Определението на Минчев разкрива основна характеристика на трите партии, а именно, че те са елитарни, обърнати са към най-интелигентните и богати прослойки на българското общество, само че този тип избиратели далеч не са толкова много, че да имат нужда да бъдат представени от 3 формации. И ако разделителната линия между ДСБ и РБ се очерта ясно още в рамките на 43-ото Народно събрание, то въпросът защо Радан Кънев и Христо Иванов не се коалираха, съпътстваше цялата предизборна кампания. Партията ДСБ не е от лидерски тип, не предполага авторитарно вземане на решенията и не започва и не свършва с личността на Радан Кънев, който дори вече не е неин председател. От друга страна, Да, България се асоциира изключително ясно със своя лидер Христо Иванов, уставът на партията също концентрира сериозна власт в ръцете на бившия правосъден министър, но той не е онзи тип харизматичен лидер, който да крепи цяла една партия на плещите на своята личност. Той не е лидер от типа на Бойко Борисов, Волен Сидеров или Красимир Каракачанов. Той не обединява около себе си със самата си личност, а със своята идея за съдебна реформа и системния си стремеж да я изпълни. Тези нахвърляни факти не отговарят на питането защо не видяхме коалиция Да, България-ДСБ, а само го задълбочават. Отговорът може би се корени в желанието на Да, България да се утвърди като нова алтернатива, което няма да се постигне в комбинация с партия като ДСБ – стар познайник на българския избирател. Друга причина е, че коалиция между двете партии веднага ще се нарече процес на преформатиране на Реформаторския блок, а това е критика, която може да убие политическия проект в зародиш.
Ако имаме грандиозна издънка, то това са реформаторите. Формирали коалиция с Глас народен единствено с цел да влязат в парламента, променили изборния кодекс, занижавайки изкуствено 4-процентовия праг чрез квадратчето „не подкрепям никого“ със същата цел, РБ все пак се озоваха извън Народното събрание. Блокът ни убеди, че е способен на какви ли не пируети, само и само да докопа властта; и след неуспеха на тези избори, мисля, че тотално се изчерпа. Един от основните призиви през цялата кампания „да съживим градската десница” изглежда не беше чут, защото във всички големи градове (Варна, Пловдив, всички МИР-ове в София) реформаторите не само останаха напълно в сянката на големите партии, но бяха и тотално разбити от своите електорални конкуренти Нова република и Да, България. Докато партията на Христо Иванов се радваше на 8% подкрепа в София, в друг голям град - Варна, РБ съживиха едва 1.93% от градската десница. Поражда се въпросът откъде реформаторите спечелиха дори 3%, след като не убедиха своята таргет група да ги подкрепи. Основният лозунг: “Общи усилия = сигурен успех” не беше нищо друго, освен послание към ГЕРБ, че сътрудничеството между двете формации ще продължи.
На фона на краха на реформаторското начинание, ситуацията с Нова република изглежда малко по-позитивна. Формацията получи най-нисък резултат от трите десни представители, но остави пред себе си реални перспективи за развитие, заявявайки се като твърда опозиция на ГЕРБ и БСП. Изключителните критики, които Радан Кънев понесе, отцепвайки ДСБ от РБ в рамките на 43-ото Народно събрание, в крайна сметка помогнаха на партията му да избегне маркировката “сателит” на ГЕРБ, залепила се за РБ. Един от основните виновници за падението на блока, Кънев успя да опази честта на своята партия.
Бъдещето на Да, България изглежда най-неясно на този етап. Партията на Христо Иванов има както реалния потенциал да се превърне във фактор на българската политическа сцена, така и реалната опасност да потъне бързо в забрава. Партията има възможността да привлича по-широк кръг избиратели, да се припознае като либерална партия, но нишата със съдебната реформа е крайно недостатъчна, за да осигури дълъг живот на формацията. Впечатляващо е за краткото си съществуване, че Да, България събра близо 3%, но те трудно ще растат, ако продължава да се търси ограничена аудитория. Реториката на Христо Иванов внушава експертност, но не печели обикновения избирател. Опозиционният характер на партията на този етап е благоприятен за развитието й, но липсата на динамика по отношение на проблеми извън съдебната власт може бързо да убие устрема й. Полезно ще е и изграждане на още положителни образи, свързани с формацията, защото един Христо Иванов не стига.
Резултатът от разцеплението на десните партии е липсата на представителство за традиционните им симпатизанти. Кавгите и неразбирателствата в този политически спектър не са продуктивни нито за политиците, нито за политиката, и пораждат объркване у избирателя. Въпреки неуспеха на изборите, има и положителни тенденции – като отказът от коалиции с чисто математическата цел влизане в парламента – което ни оставя надеждата, че в дясното пространство все още съществуват някакви принципи и все още има кой да ги отстоява.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
