И отново гледаме напред
Седмица преди изборите бяхме се събрали колеги от университета в една пицария. Внезапно някой попита: „Абе вие за кого ще гласувате?”. Въпросът поначало е бомба-лимонка за социалните контакти и поради това рядко се задава. Не и този път. От всички части на масата заваляха искрени отговори за най-различни партии. Имаше екстравагантни избори, а също и много колебания. Консултирахме се помежду си. Обменяхме впечатления. Никой не повиши тон, никой не напусна масата с бутане на стола.
Това не беше изолиран случай. Много хора през последния месец признаха пред мен, че няма да гласуват. Че не знаят за кого да гласуват. Че не виждат смисъл да гласуват, докато десните не се обединят. Че ще гласуват с „не подкрепям никого”. Че ще изчакат в деня на изборите до обяд и след това ще гласуват стратегически. Че ще гласуват за конкретен познат, който най-често се оказва журналист, останал без работа, сложен на неизбираемо място в нечия листа.
За сметка на това, предизборната битка мина енергично и настървено. По социалните мрежи хората истеризираха, наложи ми се да „отлюспя” някои от по-разпалените. Троловете маршируваха през всички статуси. Партийците бдяха зорко за заблудените си овци и с ръмжене ги вкарваха обратно в редиците си. По плакатите из София се рисуваха рога и вампирски зъби. Битката беше на живот и смърт.
И все пак, ние в пицарията не се изпокарахме. Защо?
Преди време политиката ни разделяше, а сега се оказахме по общ начин отделени от нея. По-рано беше обичайно приятелите да са и политически съмишленици; и когато седнат на маса, разговорът да се завърти около властта. Постепенно политиката се превърна в нежелана тема. И то не защото би ни вкарала в тежки пререкания. Споровете около партиите – поне в личните ми контакти – също изчезнаха. Предполагам, поради факта, че вътрешните проблеми на България са еднакво ясни на всички. За моя изненада, по време на предизборната кампания се оказа, че политиците също са наясно с тях. А те са приблизително следните:
- Тежката корупция. Всички дебатиращи бяха съгласни, че корупцията пречи на правосъдието, бизнеса и политиката. Защо досега не я бяха изтръгнали, не беше ясно.
- Демографската криза. Младите напускат, децата им се раждат в чужбина, по селата са останали само старците, цели райони се обезлюдяват и никой не иска да живее в тях, освен последователите на сибирската пророчица Анастасия.
- Нарастващата неграмотност. Не щеш ли, борбата с нея на тези избори се превърна в любим приоритет. Дълго време се пестеше от образование и на всички им излизаше много на сметка. Сега се разбра, че и образованието имало някакво значение. Очевидно на бизнеса му е потрябвала квалифицирана работна ръка и сега няма откъде да си я намери. Междувременно много хора бяха превърнати в платен електорат. Това означава, че за политиците образованието ще си остане нож с две остриета: ту някой ти трябва да е образован, ту ти трябва да е необразован. Още една от апориите на непреходния преход.
- Престъпността. Пенсионери са оставени да се борят сами с набезите на гладни орди, чиято представа за обществен ред е да изядат това, което намерят по чуждите къщи. Оказва се, че една пенсия от 160 лв., макар да е убийствено недостатъчна за човека, който я взима, е напълно достатъчна той да бъде убит заради нея. Всеки политик има някаква визия по въпроса. Колкото пó извън парламента е, толкова по-силна визия има.
- Мудно или изцяло липсващо правосъдие. Тук вече из дебатите започва такова дриблиране, че на човек му е трудно да следи играта. „Прокуратурата е източник на корупция”. „Сред магистратите има некомпетентни и корумпирани”. „Властта се меси грубо на съда”. „Партиите не постигнаха консенсус по въпросите на правосъдието”. „Съдът е неефективен”, според 78% от населението. А дали законите са добри? Кой да знае. Научаваш го едва когато се сблъскаш с проблема.
- Разделението на България – на обедняваща северна и по-заможна южна, на оредяващи населени места и свръхнаселена столица, на специалисти и незавършили първи клас, на бизнес елит и шивачки, които по шест месеца не могат да си вземат заплатите; и нито държава, нито закон, нито прокуратура, нито полиция може да им помогне, а заводът дори не се знае на кого е. Както повечето неща у нас.
- Необяснимо потъване на пари в неясни джобове.Е, ако имахме по-свободни медии, може би щяхме да знаем повече по темата.
По тези въпроси се оказахме единодушни – ние помежду си и политиците с нас. Тук някой би възразил, че различните партии предлагат различни подходи и човек може да избира между програмите им. Не ми се вярва обаче да са много у нас тези, които очакват, че нерешените от ГЕРБ проблеми могат да се решат от БСП. В тях няма нищо ново. Като цяло, десните си очакват решение вдясно, а левите – вляво. И в това ляво и дясно се въртим едни и същи хора, които по изборите търсим подходящи нови маски за непроменените си лица.
Но какво означава „ляво” и „дясно” в България? У нас тези думи имат специфично локално значение. „Ляво” означава „проруско”, а „дясно” – „прозападно” и „пронатовско”. И това няма нищо общо с приетите от света леви и десни политики, защото ако имаше, БСП щеше да организира гей-паради и да предлага да строи паметници на изтъкнати жени, а десните нямаше да се хвърлят в защита на правата на мигрантите. Тази българска особеност се разпростира и върху международните отношения. Например, нашите десни подкрепяха демократката Хилъри, а нашите леви – републиканеца Тръмп.
Но тук именно е и определящият вододел за българското гласуване – външнополитическата ориентация. Тя дава възможностите, тя отваря и затваря врати.
На второ място, отношението към партиите се определя от кастовото усещане. И докато БСП и ДПС успяват да съчетаят свръхтежък бизнес с невинен електорат, на десните някак не им се удава. Склонни са да се делят на фракции, белязани от различна степен на погнуса към събратята си. Тук основната разправия е за това е кой е истинският, „автентичният” десен. Страхът от контаминация е огромен, ревността – водещ мотив. Десните до такава степен са увлечени в престрелка помежду си, че на тези избори БСП нямаше нужда да си цапа ръцете с черен пиар. В канонадата си срещу ГЕРБ „Нова Република” и „Да, България!” съвсем забравиха за тъй наречените си политически врагове. В крайна сметка, успяха да отстрелят Реформаторите, които имаха реални шансове да влязат в Парламента. А покрай това и себе си. За малко да обърнат и вота.
Третият определящ фактор за партийните страсти в България е клиентелизмът. За бизнеса, за администрацията, за финансирането по малките градчета, за интелектуалния престиж, служебните назначения и очакваните разрешения у нас е особено важно чия партия взема решенията. Голяма част от импулса за смяна на властта идва от тези затаени очаквания.
А на последните избори се появи и допълнителен вододел. Той дойде заедно с мигрантската вълна. И докато „десните” настояваха на либералните ценности и доста от тях не стигнаха до Парламента, то цяла една сборна партия с политически неясна, но патриотична платформа влезе върху вълната на етноконсерватизма. Страховете бяха раздвижени и получиха своето парламентарно представителство.
Случиха се и други неща. БСП успя да се облече в одеждите на промяната и за пореден път да убеди много колебаещи се, че е готова да им върне митичния рог на изобилието от времето на Тодор Живков. Изтъкваше реално леви намерения. Зад тях обаче прозираше сериозен геополитически завой. ГЕРБ пък допуснаха грешки от властови унес.
И все пак, вече сме от другата страна. Без свежа струя, без катарзис, но и без резки смени на посоката. Помежду си не искаме да се караме. Всеки от нас живее с чувството, че е леко ударен в кантара, но си е получил стоката. Независимо от ендемичните си проблеми, България се развива и това се усеща. Посоката е добра. Винаги е по-важно да имаш перспектива, отколкото да седнеш и да изядеш наличното. А перспектива също има. Предстои ни председателството в ЕС и дори да нямаме никаква пряка полза, с радост трябва да си признаем, че ни се случва за пръв път. И сега ей така, стоим и гледаме напред към ширналия се хоризонт.
На пръв поглед, изборите не промениха много. Но под гладката им повърхност кракени се бореха с подводници. И все още там си стоят.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
