Кой изобрети нашите бащи?
Ако този текст има някаква ясна прицеленост, то тя е към рисковете от спекулациите с патернализма и излишъците на вбащиняването.
Заглавието, разбира се, е перифраза на наслова на четвъртата (недописана) глава на „Геният и неговият наставник“: „Кой уби нашия баща?“. Краткият въпрос на Цветан Стоянов някак ми се натрапи покрай проблематизираното бащинство/старейшинство/старшинство в споровете за последното литературно десетилетие на миналия век и неговите продължения – спорове, които избиха в контекста на честването на „Литературен вестник” през 2016. Повече или по-малко, те се превърнаха в спорове за отделни хора. И този уклон съвсем не протече през литературни идентификации, нито целеше да илюстрира доводи. Напротив, проблематиката на спора някак нелогично преля в междучовешки отношения.
Мисля, че реалният двигател за подобни измествания може да се търси във факта, че българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп. Докато европейските литератури през целия ХХ век (поне) работят в понятията на направления, течения, школи, нашата тягостно репродуцира опозицията „млади и стари“, а след 1944 г. отявлено се мери и в „поколения“ – здравият знак на родовото като единствен допустим показател за множественост и различие. Известно изключение в тази последователност бележат 20-те и 30-те години – времето на автохтонизиране на модерните тенденции у нас. По повод на „млади и стари“ ще кажа само, че ние приемаме тази опозиция като престижно клише, доколкото е свързана с кръга „Мисъл“ – единствения стабилен предтоталитарен образец на литературен кръг, излъчващ културни норми. Славейковото изваждане на бащи и деца едни срещу други[1]обаче най-вероятно е тургеневски повей, който в случая удобно работи в понятията на възрожденския традиционализъм, дори когато описва въставането на децата срещу бащите (нещо, което впрочем съвсем не е излизане от възрожденската схема). А Кръстевото „млади“ и „стари“ е ясно обяснено от самия д-р Кръстев в духа на европейската модерност от втората половина на XIX – началото на XX век.
През първите десетилетия на XXI век една европейска литературна среда все още мисли своята близка история през „този“ и „онзи“ и съответните групи около тях („наши“ и „ваши“); представяна е поколенчески и през родовите понятия „бащи“ и „деца“, дори когато става дума за 90-те години на ХХ век... На мен поне ми изглежда анахронично, неоснователно това изтичане на ценностни акценти в конвенционалността на патриархалното. Най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание и дори за българската литература вече е късно да се преживява като опора на закъснялото порастване на обществото, при което проблемите на живота-заедно надделяват над специфичното в индивидуалните живот, професия, занимания.
В „Геният и неговият наставник“ Цветан Стоянов, разбира се, не пише за тези проекции на бащинството. Той го изследва по-скоро като властова структура, като институция на контрола, на властта-грижа – дори когато бащата убива онези, за които се „грижи“. Изследва го през една фройдистка схема на интерпретация и с явни политически мотиви. Поради което и текстът му е особено ценен – защото се ориентира към дълбинно психологическите механизми на обществото и политиката във време, в което никой не прави подобни културни анализи в България (1960-те години).
В някакъв смисъл обаче, 60-те са протомоделът, не знам дали не и затиснатият оригинал на 80-те, на края на 80-те. 60-те години дават Константин Павлов. 80-те – Ани Илков (с цялата амбивалентност на тази съпоставка). В този смисъл, „непредставимостта“ на 60-те може да се окаже типична. 60-те с прекъсването в края, със затягането на режима след 1968. И с отложеното им продължение през 1980-те.
Вероятно заниманията ми с модернизъм са изострили чувствителността ми към това как явления, които биват насилствено пресечени, изникват отново – с анахронична свежест – въпреки натрупаните отгоре им пластове време и поетики. Модернизмите, прекъснати през 40-те години, продължават да избиват и през 60-те, и през 80-те – при всяко „затопляне“ в границите на режима. А след него – и като знак за търсене на идентичност в традиции, алтернативни на тоталитарната. Свободите от 60-те се възраждат – продължават след 10-годишно спиране през 80-те години и т.н. В това отношение отделно внимание заслужават автори, като Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов, които са колкото единични, толкова и незаобиколими в периода между 60-те и началото на 90-те години.
И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“[2], – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга. Сред най-изявените характеристики на периода е множествеността – много и различни гласове – и свързаната с нея мобилност на авторитетите. И да има такива, те се сменят бързо. Институционализацията е относително слаба, защото социокултурните структури са променливи и често с финансов източник отвън. Тоест, няма такъв решаващ фактор, какъвто е била тоталитарната държава, който да крепи културата около един властови център.
В този плуралистичен контекст Ани Илков се оказва може би най-малко спорната централна (бащина) фигура – фигурата, около която се събират „четиримата от Литературен вестник“, тогава изявяващи се преди всичко като поети и критици (Георги Господинов, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов и Йордан Ефтимов). Ани Илков от 90-те е харизматичен в безобразността си наистина, но не е Константин Павлов от 60-те. Защото Ани Илков е стихийно изобретателен подстрекател в отрицанията – но не е гений на Отрицанието. Не пресича собствения си корен в онова мрачно титанично опиянение, в което Константин Павлов изтръгва същности и приемствености, руши опори – оставайки при това, парадоксално, жизнено свързан с тях. И точно затова сатирата му (ако изобщо подобна деструкция може да се умали до понятието сатира) е автентична в своята унищожителност – нещо, в което е сам и единствен. Ани Илков е множествен ироник – колкото и убийствено мрачни да са ирониите му. Константин Павлов е цялостен и единичен в деструкциите и самодеструкциите си. Поголовен. Безразсъдно-смело-краен. Не хулиганска е неговата гавра – дълбоко романтическа е в основата си. От извора на грознохубавите[3] можеш да избягаш, от заклинанието персифедрон[4], ако веднъж те е сполетяло – едва ли. И Ани Илков влиза и излиза в света на издевателската грозота, в отблъскващите подмоли, защото иронията – колкото и драстична да е, е фигура бумеранг – с двупосочно движение. От своя сарказъм Константин Павлов не може и не опитва да излезе, защото той е негово доброволно пропадане, ликуваща в отчаянието си гротеска. И това олекотяване от единия към другия – от Павлов към Илков – е нормално, както нормален е ходът на времето. И констатирането му не е критика към единия в полза на другия. Различни, видоизменени, но все пак съотносими в общия си корен вариации са това, които могат да бъдат отнесени не на последно място и към романтическата чувствителност – с многото й отблясъци и отражения в посоките на модернизма и постмодернизма (особено през иронията, но също и през лайтмотива на обречеността). Его- и алтер его проекции на една антиконвенционална литература, битийстваща във и произтичаща от тоталитарната система. Просто залозите при единия и при другия са различни. И това си личи и в текстовете. Сякаш тоталитарната литература ражда колоси на своето отрицание – единични, малобройни, но колоси; а посттоталитарната продуцира множествено недоволство, множествена реактивност – съдейки по многоспектровия разпад през 90-те.
Съвсем друг въпрос е защо автор като Георги Рупчев – монолитен, консистентен, силен – остава някак в сянка. Дали заради ранната си смърт, или – което ми изглежда по-вероятно, заради липсата на директна социална/политическа/екзистенциална провокация.
Рупчев също е един от авторите, зад които в някакъв смисъл се прислонява онази поколенческа група на 80-те, заявила себе си като „ПОСЛЕДНИТЕ поети от 80-те“[5] в една антология, която излезе през 2010, за да ги припомни, за да се припомнят самите те чрез нея във време, в което вече бяха придобили институционална тежест (повечето от тях – съвсем не точно и не само като поети). Именно в светлината на този римейк ефект антологията е особено явление и се прие като такова. Мнозина реагираха срещу заглавието. Книгата излезе две години по-късно, през 2012, с променено заглавие: „Последните 12 поети от 80-те“ – вероятно за да се уточни, че става дума по-скоро за част от поетите на 80-те, обединени в интелектуално-приятелски кръг. Това заглавие обаче, с апостолическото си число, само още повече асоциира иначе ценната в литературноисторическо отношение антология с една нарцистично-патриархална поза.
Значителна част от „последните“ се оказаха в ролята на „старите“ и „бащите“ през 2016 г.
И тук ще поставя няколко въпроса: Били ли са необходими на поколението на 1990-те бащите от 80-те – именно като бащи? Бил ли е необходим бащата, ако приемем, че това е само Ани Илков (накъдето отвеждат споменните реставрации на ситуацията от 90-те)? Дали изобщо бащината фигура не е постфактум формулирана – по силата на някаква българска културна инерция?Защото, както ще видим малко по-нататък, именно в пост-обговарянето на периода, бащите се множат и самоназовават. Изникват и чисто нови бащи на прехода.
Защо литературните поколения в България, дори и да нямат безпроблемно видим, поетически органичен баща, са по-склонни да си го изобретят, независимо че всяка връзка – и буквално, и преносно възприемана като родова, води до непредсказуеми ангажименти? Особено се откроява този инстинкт за баща при преходните поколения – при поколенията, чиято поява на литературната сцена е свързана с големи социокултурни преходи. Най-вероятният отговор е в търсенето на устойчивост. Несигурността на българската среда – неувереността на българската култура в себе си, още повече допринася за това.
За мен един от най-убедителните примери в миналото е проектът „Хиперион“, който сякаш не може да мисли себе си, без да реанимира проекта „Мисъл“ – дори само за да има от какво да се оттласне. Разбира се, преди това самият проект „Мисъл“ формулира опозицията „млади и стари“, снаряжавайки старите, в частност Вазов, с характеристики, които те съвсем не могат да поемат напълно. Защото нито Вазов е толкова „стар“, нито Славейков толкова „млад“, ако се визират културни специфики.
А сега, относно бащинството на поколението на 1980-те спрямо това на 1990-те, и особено – спрямо четворката от Литературен вестник. И в частност – бащинството на Ани Илков. Аз лично не го приемам за саморазбиращо се. Гледам на него по-скоро като на някаква конвенция от порядъка на литературния социум, възникнала навремето. И то – едва ли възможна без общата бленда на академичната среда. Може би, ако се бяха срещнали само като поети и критици, тази конфигурация едва ли щеше да е в такава степен и по този начин свързана. В случая, мисля си, ги е подвело общото място – Университетът. С това изобщо не навлизам в реториката относно академизма на Вестника, подхваната с особена ярост от 2016 насам. И така, мисля за конвенцията на бащинството от 90-те като за неконсистентно отношение, което сега, като всяко неконсистентно отношение, дава своите обратни ефекти. Дори добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне, жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта... – та дори този добронамерен жест още тогава провокира у мен някакво усъмняване в автентичността на самата връзка (в културен, литературен план, не в технологичния план на наследяване на изданието). Факт е, че винаги съм била встрани от Вестника и най-вероятно няма как да уловя неговите вътрешни близости. Също така е факт привързаността поне на част от „четворката“ към Ани Илков като към поет. Но факт е и че сравнявайки като произволен читател текстовете му с техните (самите те – достатъчно различни помежду си), ще потърся наследника на Ани по-скоро в един... Тома Марков или, по-късно, в Милен Русков, например.
Другата подозрителна точка на литературно бащинство, която ще спомена, отново се доближава до споровете около Вестника през 2016, но също е относително дистанцирана. (Умишлено избягвам фактологията на самите спорове.) Става дума за едно литературно събитие, което ме впечатли преди малко повече от година. Или, както беше обявено: „разговор на поетите Ани Илков, Кирил Василев и Владимир Сабоурин“, модериран от Бойко Пенчев, на 12 декември 2015 г. (по време на Коледния панаир на книгата). Беше преди споровете около вестника и преди проекта „Нова социална поезия“, последвали около половин година след това. (Манифестът на проекта излезе на 9 септември 2016.)
Въпросното събитие остана запомнено главно с фразата на Ани Илков „Ние осрахме, каквото можахме. Сега е ваш ред.“ Мен обаче ме впечатли не толкова с тези думи, колкото с патриархалния апломб, с който и Владимир Сабоурин, и Кирил Василев наричаха себе си „стари“. „Рисковано е да наречеш сам себе си „стар“ – мислех си – в противовес на някакви „млади“ и в контекста на цялото: общество, култура, литература и пр. Не за друго – предполага някакво старейшинство, което пък повлича смислите на мъдрост, проницателност, дълбока пластичност.“ В хода си разговорът ме усъмни и с настояването, че онези, които те наричаха „млади“, действително се занимават с политическото само откъм неговите маргинални фрагменти, а не се ангажират с „цялото“ политическо – както твърдяха участниците в дискусията. Ангажират се, разбира се, но по друг, по-ежедневен и затова по-достоверен начин – не в патоса на 1990-те, а в прагматиката на мисленето и бита на настоящето. В този смисъл са и по-отговорни. Всъщност, не беше ли голямата драма на 1990-те в илюзията за собствената мощ в глобалното? Илюзия на хора, моделирани от ляво и патриархално общество, захранвано с идеологии, които в същото време се опитват да се мислят като десни и други? И цялата тази смущаваща липса на саморефлексия за „зряло“ поколение в българската култура – при всичките „стари“ и „млади“ – липса, която е проблем на повече от век.
И така, ако се доверя на този разговор, излизаше, че старите се срещаха в политическото. То ги изравняваше, макар да не бяха в еднаква степен стари (аз лично не бих поставила на един ред тримата участници). Отношението им спрямо прехода обаче сякаш регламентираше едно общо старейшинство. А от неговия пиедестал те заключаваха (самоиронично уж): ние осрахме, каквото можахме. И последва не нещо друго, а... проектът „Нова социална поезия“ – тревожно обещание за рецидив, въпреки равносметката за свършеното дотук.
Или, с малко думи: не се предоверявайте на фигурата на бащата.
По-същественото, към което обаче отвежда това прибързано вбащиняване, е именно онази по-стара, вече вкоренена в литературната ни история драма, която може да бъде разчетена и през ЦветанСтояновата тема за патернализма. Проблематичното покровителство, преносът на родово-патриархалните връзки там, където те реално не могат да функционират, без да предизвикат дефект в системата. По простата причина, че това не е тяхната система. Това не е адекватната система.
Стоянов дава един чудесен пример за присвояването на бащиния образ от палача – за палача, който, екзекутирайки жертвата, в своите разбирания я спасява, тъй като така спомага за удържането на абстрактната социално-религиозна схема, приета за абсолют. Примерът е въз основа на Средновековието. Като най-силен антагонист на този средновековен патернализъм, Стоянов откроява Жан-Жак Русо (съответно Просвещението се оказва първата осъзната реакция срещу патернализма – векът на разума, на надмощието на цивилизоваността).
Този паралел – между ситуацията пост-90-те и Стояновите спекулации върху патернализма – е фигуративен, разбира се. Но все пак, за мен си остава притегателен въпросът: защо българската литературна среда толкова тревожно търси фигурата на бащата? Защо той й е толкова необходим? Едва ли само за да го убие. Всъщност, тя никога не го убива. Сякаш никога не достига онази фаза на едипова порасналост, в която да посегне на бащата. За сметка на това, периодично посяга на децата. А може би, защото бащи в собствения смисъл няма? Защото на тяхно място периодично се опитват да се закрепят персонажи, недостигнали бащинската зрялост.
Бел. ред. Публикацията е съкратен вариант на текст, четен на конференцията „Модернизъм и постмодернизъм. Мистика и мистификация“ в рамките на проекта „Българско и модерно” 3 на Института за литература при БАН. Повече за конференцията – в следващ брой.
[4] Персифедрон – измислена дума на Константин Павлов, която дава заглавието на едноименна драма, но минава и през поезията му.
[5] В антологията са включени поетите: Румен Леонидов (1953), Златомир Златанов (1953), Едвин Сугарев (1953), Кирил Мерджански (1955), Миглена Николчина (1955), Илко Димитров (1955), Ани Илков (1957), Георги Рупчев (1957–2001), Владимир Левчев (1957), Ангел Ангелов-Джендема (1958), Борис Роканов (1961), Данила Стоянова (1962–1984).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
