На първо място съм читател
Йосип Ости е роден през 1945 г. в Сараево, където след дипломирането си работи като литературен редактор, директор на международния фестивал „Сараевски дни на поезията” и председател на Съюза на преводачите на Босна и Херцеговина. От 1990 г. живее в Словения и оттогава пише книгите си предимно на словенски. Досега е публикувал над шейсет книги с поезия, проза, литературна критика и есеистика. Преводач на над 100 произведения от словенски и босненски автори, Йосип Ости е съставител и на няколко антологии на словенската и босненската поезия и проза. Произведенията му имат многобройни преводи на чужди езици и са отличавани с редица награди. В България е представен с поетичните си книги „Сараевска книга на мъртвите” в превод на Ганчо Савов (2003) и „Къща от език” (2009) и „Ябълката на Сезан“ (2012) в превод на Людмила Миндова.
Йосип Ости беше специален гост на Софийския международен литературен фестивал през декември м.г.
Разговор с Йосип Ости
- Какво изпитвате, когато четете собствената си поезия??
- Различни са причините и начините на четене на собствена поезия. Както и четенето наум и на глас. На самия себе си и на другия. На себе си, за да провериш дали си успял да напишеш онова, което си възнамерявал, на другия, за да провериш дали твоята удовлетвореност е оправдана или не. В този случай моите чувства зависят от това как слушателят възприема онова, което чува. Естествено, когато слушателите са доволни от чутото, това ме радва.
Що се отнася до четенето пред публика, не знам дали изобщо е възможно да четем собствените си стихотворения по същия начин, по който четем стихотворенията на другите поети, тъй като свързаността дори с отдавна написано стихотворение не може да бъде заличена. Поне в моя случай, понеже не съм от онези, които се отричат от своите стихотворения. Та дори и от написаните в най-ранната младост. Разбира се, авторът и професионалният актьор ще прочетат по различен начин едно и също стихотворение, тъй като актьорът е само негов интерпретатор. При това, с думата само в никой случай не искам да омаловажа актьорските интерпретации - досега съм чул много великолепни изпълнения. Но все пак, за самия мен е далеч по-важно да чуя стихотворението, изговорено с гласа на неговия автор – глас, който отеква у мен и по-късно, когато вече сам чета неговите стихотворения. Макар да съм имал доста литературни вечери и да чета често пред публика, не съм от естрадните поети, които са в състояние да въодушевят огромна аудитория. По качество обаче техните стихотворения трудно биха могли да се мерят с многозначните, с онези, които наричам стихотворения с двойно дъно. Това, разбира се, не означава, че не обичам да слушам поезия, а че просто предпочитам да я чета.
- Съществува ли човек, който разполага с привилегията пръв да чете още топлите ви ръкописи?
- Тъй като имах възможност да поживея дълго, много по-дълго дори, отколкото съм се надявал, а освен това пиша не само поезия, а и проза и есеистика, досега съм имал доста първи читатели. Това най-често, а и до ден-днешен, са най-близките ми хора. Като поет на любовна лирика – най-вече на жените, на които стихотворенията ми са били посветени, но също и на най-близките ми приятели сред поетите. Но все пак, и на тях рядко им давам да прочетат само едно написано стихотворение. Най-често им давам целия ръкопис на вече завършената книга.
- Кога идват специфичните, необичайно разточителни по обем, заглавия на вашите стихотворения – преди да напишете текста или след него?
- В моя случай и преди, и после. В поетическото си творчество, което не е малко по обем, често играя със заглавията. Имам, например, книги със заглавия, които са рефрени и многократно се повтарят в самите стихотворения. Или пък книги, в които всички стихотворения са с по две заглавия - с или между тях. Имам дори стихотворения, в които заглавията са по-дълги от самото стихотворение. Накратко казано, често експериментирам с формите и функциите на заглавията. А най-често избягвам заглавия от по една дума. Да кажем, от типа на „Камък“, „Облак“, „Нощ“ или други подобни, и то най-вече заради тяхната еднозначност.
- Дали съжалявате ли за нещо в своя творчески път?
- Не съжалявам за нищо, което съм написал. Нито пък от нещо се отричам. От първото до последното си стихотворение. Разбира се, бих искал да не се беше случвала последната война в Югославия, след която държавата се разпадна. Бих искал в Босна и Херцеговина да не се беше случило онова, което по това време се случи. Да я нямаше тригодишната обсада на Сараево, моят роден град, в който майка ми преживя всичко онова, което не бих пожелал на никого. И после да не трябваше да напиша „Сараевска книга на мъртвите“, както и „Соломонов печат“ – книги, които са моят поетически отзвук на трагедията, сполетяла майка ми заедно с всички останали в обградения и унищожаван град, най-често без ток, вода и храна, и през цялото време в ужас за живота. Не съжалявам обаче, че ги написах. Радвам се също така, че въпреки тежката болест през последните години, успях да напиша много повече, отколкото вярвах, че ще мога. А е възможно да успея да напиша и нещичко от онова, което планувам, или поне да завърша вече започнатото. Иначе, през последните години писах предимно проза.
- Коя емоция обаче не успявате да уловите чрез текст?
- Тъй като съм преди всичко визуален тип, хващането на емоцията в текст ми прилича на хващане на вятъра с мрежа за пеперуди. Досега не ми е хрумвало нито да хващам, нито да улавям емоции, което не значи, че ги избягвам. Даже напротив. Понеже любовните стихотворения, а моите са предимно такива, няма как да бъдат неемоционални. А и моето лично отношение не само към обичаната жена, а към другия човек изобщо, е предимно емоционално. Каквото е и отношението ми към езика. Както към сърбо-хърватския, на който писах до 1996 г., така и към словенския, на който пиша поезия от 1997 г. Разбира се, не аз, а другите, и най-вече читателите, трябва да почувстват и преценят за кой вид емоции става въпрос в моята поезия и доколкото съм успял да ги изразя езиково. Повече на шега, отколкото сериозно, мога да кажа, че не съм успявал да „уловя в текст“ стихотворения на омразата, която също е емоция. А не съм успял, защото съм дълбоко убеден, че емоцията на омразата е чужда на изкуството. Както на художествената етика, така и на поетиката.
- Имате ли литературни синове и дъщери? Автори, родени от поезията ви? Хора, научили вашия житейски и поетически урок?
- Не знам дали и доколко моята поезия е оказвала влияние на другите, особено на младите поети. От онези, за които знам, по-малко радост са ми доставяли опитващите се да следват моя поетически път, отколкото другите, за които поезията ми е била стимул да намерят своя собствен. Иначе, дълго време следях появата и развитието на голям брой млади поети и поетеси в някогашна Югославия. Най-напред в Босна и Херцеговина и като читател, и като редактор, а по-късно в Словения и като преводач, така че за тях, както и за мнозина други, съм писал немалко. Мисля, че така ги поощрявах да устоят по избрания път.
- Бихте ли определили някой творец като гений?
- Аз избягвам думата гений. Предпочитам да използвам определенията голям и добър поет. А и сред толкова изключителни поети в света, трудно бих могъл да определя някого като най-добър. Не вярвам в съществуването на мерки, които да са в състояние обективно да установят това. А дори да има такива, не съм сигурен дали трябва да се употребяват. Самият аз съм щастлив, че има толкова много добри, отлични и различни поетически опуси и отделни стихотворения. При това, въпреки всичките разлики помежду им, понякога ми се струва, че – както в едно мое хайку – всички поети са само един поет. Както и да го нарекат. Гений или каквото и да било.
- А чия е поезията, която искате самият вие да сте написали?
- Макар досега да съм написал много както на сърбо-хърватски, така и на словенски език, на който вече 17 години пиша поезия, а същевременно имам и доста преводи, повече от 110 книги и голям брой драми, преди всичко смятам себе си за читател. При това съм прочел толкова много добра поезия, че дори само споменаването на имената на поетите и поетесите, ще надхвърли пространството, определено за нашия разговор, но така или иначе аз нямам, а и никога не съм имал желание да напиша нещо, което вече е било написано. Колкото и да ми харесва то. Вярвам впрочем, че това не е и възможно, понеже житейският и литературен опит на всеки поет/поетеса са различни. Така че други желания, освен да напиша още някое свое стихотворение, нямам.
- Кой пръв забеляза вашия литературен талант?
- Първото си стихотворение написах на 15 години. Въпреки че мои стихотворения излизаха в най-авторитетните литературни издания на сърбо-хърватски език в тогавашна Югославия, първата си книга публикувах едва на 26 години. По това време се занимавах и с атлетика (през втората половина на шейсетте участвах като спринтьор и в международната атлетическа среща в София, в Деня на младостта, на стадион „Васил Левски“) и не исках да издам книгата си, за да не кажат, че съм най-добър спринтьор сред поетите и най-добър поет сред спринтьорите, което естествено нямаше да значи задължително нито, че съм добър спринтьор, нито добър поет. А тази моя първа книга, назована по дума, която си измислих – „Сънокрадла“ (крадяща сънища), беше обявена за най-добра книга в Босна и Херцеговина (1971). Неин редактор беше поетът Изет Сарайлич – по това време в света, а и в България най-известният босненски поет. Автор на рецензията беше Иван Фогъл, който след Втората световна война внесе в литературната критика в Босна и Херцеговина модерно мислене за поезията и високи естетически критерии. Тях двамата именно бих изтъкнал като хората, забелязали най-напред особеното звучене и стойността на поезията ми.
- През какви перипетии премина собствената ви поетика? Дали поезията ви се е променяла изоснови по езикови или политически причини?
- За най-съществена граница в поезията си смятам 1996 г., когато престанах да пиша на сърбо-хърватски и започнах да пиша на словенски език. Макар че и преди, и след това пишех най-често любовна поезия (включително стихотворенията ми за Сараево по време на обсадата, понеже в тях говоря за любовта си към родния град и всички онези, които съм обичал – както майка ми, така и мнозина други), промените са видими. Още първата ми книга впрочем носеше в себе си опита да бъдат заличени границите между поезията и прозата. А третата пък, освен всичко друго, имаше и лексика от народната поезия. Първата ми стихосбирка на словенски е написана в село Томай, което е в непосредствена близост до италианската граница и в него е гробът на големия словенски поет Сречко Косовел, починал едва на 22 години. Тъй като съм превел много негови книги и съм писал за поезията му, през 1994 г. избрах Томай за свой последен адрес. Вярно е, че и преди, а и по-късно съм прекарал много години в Любляна, столицата на Словения, но оттогава съм написал всичките си стихотворения, а част и от прозата си, именно в Томай. Тези стихотворения се характеризират не само с друг език, а и с различен пейзаж, тъй като Томай е в Крас и в него и край него е пълно с лозя, а същевременно се чувства и близостта на морето, атмосферата на Средиземно море. Чувства се също и моят диалог с Косовел и неговата поезия. С голяма градина около къщата, заобиколен от природа, от разнообразни дървета и цветя, от песента на птиците от сутрин до вечер, в последната си поетическа фаза писах главно хайку. В класическа форма. От 3 стиха и 17 слога (5 + 7 + 5). И досега, в общо шест-седем книги, съм публикувал около 850, а съм написал – 1001. И при тази бройка спрях. Тя не е случайна, понеже в ранната си младост прочетох в превод пълното издание на „Хиляда и една нощ“ и тъй като прекарвах нощ след нощ в леглото си с Шехеразада, това ме привлече към литературата, така че и днес, след толкова преведено и написано, продължавам да смятам себе си преди всичко за читател.
- Как приеха - и публиката, и критиката - както първата, така и последната ви стихосбирка?
- Първата ми книга „Сънокрадла“ беше обявена за най-добра книга в Босна и Херцеговина, а първата ми написана на словенски език (която основателно смятам за свой втори дебют, а такова нещо се случва на малцина поети) е „Крашки нарцис“, която веднага след появата си през 1999 г. беше обявена за най-добра книга, публикувана през последните две години в Словения и получи голямата „Вероникина награда“. А в най-тесния избор на тази награда бяха Дане Зайц, Тоне Паучък и Нико Графенауер – най-добрите сред живите тогава словенски поети. Наградите, които получих и за другите си написани на словенски език книги, потвърждават, че те са били добре приети и от читателите. Не само в Словения, а и в чужбина, а досега книгите ми имат над 70 преводи на чужди езици. В София пристигам след двайсетдневно турне в Италия, където излезе десетата ми книга на италиански език. И тя беше приета повече от добре, както потвърждава и наградата Annibale Ruccello, която ми беше връчена в Кастеламаре ди Стабия.
- Следите ли творчеството на по-младите си колеги?
- Някои от поетите, чието развитие следя от появата на техните първи книги в Словения, вече са сред най-добрите живи словенски поети и поетеси. Да спомена тук само поета Урош Зупан и поетесата Барбара Корун. Иначе, доколкото заради здравословните си проблеми успявам да следя поезията на младите и/или по-младите в словенските литературни издания, а същевременно и да чета техните книги, струва ми се, че в словенската поезия никога не е имало толкова много и толкова добри поети. Което, разбира се, ме радва.
Въпросите зададе Валентин Славеев
Превод от хърватски Людмила Миндова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
