Да живее социалистическата утопия
След Втората световна война Фридрих Хайек, баща на това, което по-сетне ще се нарича неолиберализъм, се оплаква от масивния подем на лявото в Европа и в Северна Америка и се опитва да разбере причината за това. През 1949 г. той пише: Основният урок, който един истински либерал трябва да научи от успеха на социалистите, е тяхната смелост да бъдат утопични, тя им позволява да спечелят подкрепата на интелектуалците и оттук - влиянието върху общественото мнение, което всеки ден превръща във възможно онова, което до вчера е било напълно извън възможностите ни. Онези, които се занимават само с изглеждащото осъществимо в настоящето състояние на общественото мнение, постоянно откриват, че дори то бързо става политически невъзможно в резултат на промени в общественото мнение, за които не са направили нищо, за да ги направляват.
Въоръжен с този урок, Хайек започва да защитава своята неолиберална утопия във време, когато никой не го взима насериозно. Ако той и други не го бяха направили, щеше ли неолиберализмът да господства днес в Европа и по света?
Крайно време е днешните социалисти да научат от Хайек това, което самият той е научил от техните предшественици: дързостта да предложиш нещо друго, различно от дребни поправки и защита на придобивките на миналото. Това „нещо друго” трябва да съдържа множество елементи, но има един, без който не може да се мине: въвеждането на трети модел на социална защита, напълно различен от съществуващите два модела.
Първият модел е този на социалното подпомагане: помощта за бедните, осигурена от публичните власти от началото на XVI век и илюстрирана днес с дохода от активна солидарност[1].
Вторият модел е този на социалното застраховане: солидарността между работещите срещу основните рискове, институционализиран след края на XIX век и образуващ днес основната част от нашите системи на социално осигуряване.
Третият модел е този на социалния дивидент: разделянето между всички на една рента, която днес е разпределена неравномерно между притежателите на капитал и добре платените кадри.
Този трети модел се различава от втория по това, че не става въпрос за обезщетения, покриващи рискове и финансирани от вноски. Той се различава също и от първия чрез своята тройна безусловност: доходът е всеобщ, което предполага, че е изцяло индивидуален, натрупващ се с всеки друг доход и не е запазен само за лицата, готови да се трудят.
Именно тази безусловност прави от всеобщия доход стабилна основа, на която човек може да изгради живота си, а не осигурителна мрежа, в която рискуваш да се оплетеш. Тя позволява едновременно да се каже по-лесно „не” на неблагодарни работи и по-лесно „да” на по-малко и по-рядко платени дейности, но които ни развиват, или съответстващи на това, което наистина искаме да правим. Тази безусловност позволява на всеобщия доход да улеснява флуидното текучество между различни видове заетост, образованието и свободните дейности, включително семейните, благоприятстващи здравето на нашите общества и динамизма на икономиките ни. И накрая, именно тя е сърцето на една еманципаторска версия на активната социална държава.
Този трети модел не трябва да бъде разбиран като цялостен заместител на първите два. Също както социалното застраховане не замества социалното подпомагане, а го спасява от дълбока криза, така и основата, която конституира всеобщия доход, се подпъхва под съвкупността на разпределянето на доходите, включително и тези, идващи от режими на социално подпомагане и застраховане, и трябва да им позволи по-добре да изпълняват функциите си.
Погледнато оттук, въпросът е дали този универсален доход е устойчиво финансируем? Със сигурност да, ако говорим за 1% или 2% от брутния вътрешен продукт (БВП), както там, където днес той съществува: изплащаните годишно дивиденти на всеки гражданин на Аляска или Макао.
И обратно, можем да се съмняваме, ако се говори за 39% от БВП, както го правят инициаторите на швейцарския референдум от юни 2016. За да се осъществят посочените по-горе ефекти, все пак не трябва нивото на всеобщия доход да позволява на живеещия сам човек да избяга от бедността. Но ако се установи между 15% и 25% от БВП, той би трябвало да бъде допълнен за някои домакинства чрез помощи, които ще бъдат свързани с определени условия, оставайки натрупваем с обезщетенията за безработица, пенсиите и други „придобивки”, свързани с предишната заплата.
Във Франция, както и по други места, един всеобщ доход може да бъде финансиран основно по следния начин: от една страна, чрез премахването на всички помощи с по-ниска стойност и намаляването, съизмеримо със стойността на всеобщия доход, на нетното ниво на всички други социални трансфери; и от друга - чрез реформа на данъците за физически лица, която заменя чрез всеобщия доход, даван на всички внасящи, данъчните облекчения, от които днес те се ползват, например, под формата на семейното облагане. За да се насочим към базовия доход, можем освен това да помислим и за една формула на възвръщаем данъчен кредит.
Можем ли да се надяваме, че скоро ще се въведе подобен модел? Както и за първите два модела на социална защита и за трайното въвеждане на безусловния базов доход, ще се изисква достатъчно широка коалиция. Тя ще изисква подкрепата на истинските либерали, загрижени да защитават не привилегиите на богатите, а действителната свобода на всички. Тя ще изисква най-вече поддръжката на едно ляво, което се определя не чрез промотирането на равенството срещу свободата, а чрез борба за по-малко несправедливо разпределяне на свободата, на едно ляво, което престава да се вкопчва в непотребния идеал за пълна заетост на всички през целия им активен живот, на едно ляво, използващо печалбите на производителността не за да тласка растежа, а за да позволи на всеки да осъществи по-добре своя идеал за живот чрез своя труд, но и извън него.
За да напреднем в тази посока, имаме нужда от прозорливи утописти, от бунтовници, от изобретателни брикольори, но също и от смели и интелигентни политици, които са разбрали защо всеобщият доход се превръща в основното социално-икономическо предизвикателство на XXI век и които поемат риска да го предложат, много преди той да си спечели единодушно приемане.
Le Monde, 24 януари
Превод от френски Димитър Божков
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
