Персонаж в търсене на своя автор
В политиката новите идеи са рядкост. Достатъчно е малко да препрочетем древните, Цицерон или Полибий. Изглежда всичко е казано. Или почти всичко. Напоследък демократичните дебати са обсебени от един нов проблем - как да направим приемливи за всички забързаните ефекти на глобализацията. Икономическият растеж винаги се е основавал на творческото разрушаване: старите дейности изчезват и на тяхно място се появяват нови, по-успешни. В този процес хората са приклещвани от стари и нови професии: затова са били създадени помощите за безработни и стипендиите за продължаващо образование.
Забързващият се цикъл разрушаване-създаване на дейности увеличава необоснованото или обосновано безпокойство пред едно бъдеще, което не познаваме. Общественото мнение приписва най-общо тази амплитуда на творческо разрушение единствено на глобализацията. И то погрешно. Международният обмен допринася за несигурността, но основната причина за творческото разрушение остава техническият прогрес. Глобализацията, ако тя е реална, идва на второ място, но все пак, като изкупителна жертва тя е първа – оттам и популистките движения, създаващи погрешно впечатление, че затварянето на границите и протекционизмът ще възстановят пълната заетост.
На това безпокойство икономистите отговарят глобално: иновациите и обменът ще подобрят икономиката глобално и средностатистически. Но никой не гледа нито средностатистически, нито глобално: традиционно всеки се вкопчва в своето лично положение. Ако то се влошава, глобалното подобрение на икономиката само по себе си не е успокояващо. Към това безпокойство се прибавя и увековечената от медиите асиметрия. Ако едно старо предприятие затвори, това отива на първа страница, това е зрелище. Ако друго отвори, това минава незабелязано, защото никой не знае къде се намира то, нито пък дали бъдещето му е обещаващо. Създаването на „Зара” или „Майкрософт” е минало незабелязано по тяхно време.
Най-малко лошото решение при това разминаване между лично усещане и глобален растеж, това, което ще направи приемливи глобализацията и техническият прогрес, без да дестабилизира заплашената заетост, би било нещото, което обикновено наричаме „безусловен базов доход” или на по-техничен език - „негативен данък върху доходите”.
Безусловният базов доход е лесно да бъдепредставен: националната общност гарантира на всеки и по всяко време, независимо дали е богат или беден, работещ или безработен, доход, който му помага да живее прилично. Сумата, която може да варира според семейното положение, е фиксирана годишно от правителството и, разбира се, трябва да бъде съизмерима с публичните ресурси.
Един практически начин да се разпределя този базов доход е да се създаде негативен данък. Всеки декларира своя доход независимо какъв е той: тези, които падат под определен праг - този на достойнството, получават сума, с която достигат до минималното ниво. Тези, които са над минималното ниво, плащат прогресивен данък върху доходите.
Именно тук всичко се усложнява. Минималният доход е съвместим с публичните ресурси само при условие, че замени всички сега съществуващи социални помощи. Така някои ще загубят и специфичните си помощи. В същото време, това ще намали изключително много властта на държавата, тя няма да може вече да създава свои клиентелистки малцинства.
В същото време, философията на базовия доход е дълбоко либерална, доколкото предполага, че след като веднъж базовият доход е раздаден, всеки би направил с него това, което смята за най-добро - морално или неморално, социално полезно или безполезно. Тази реформа ще се основава изцяло на личната отговорност.
Не се знае кой е измислил тази идея за базовия доход. През 70-те години неин адвокат е американският икономист Милтън Фридман, но не той е нейният създател. Аз самият поддържах този проект във Франция през 90-те години, но със същия успех, с който Фридман в САЩ. Така идеята остава нова дотолкова, доколкото никога не е била приложена.
Но в този момент изпитваме особена тръпка. Понастоящем Финландия експериментира с тази система с базовия доход, но в ограничен мащаб от 2000 души. Южна Корея също смята да го направи. Френските социалисти го предлагат, но по абсурден начин, добавяйки го към съществуващите социални помощи, което е финансово невъзможно и философски непоследователно.
На срещите на върха, които се провеждат в Давос, базовият доход обсеби дебатите като защита срещу популизма. За нещастие обаче, в Давос, а и по други места, се заговори основно за техническите и финансови аспекти на базовия доход, без да се подчертава интелектуалната революция, която го придружава: социалната неутралност на държавата и заместването на бюрократичната протекция с личната отговорност. А причината, поради която Милтън Фридман поддържа базовия доход, е, че според него, това е единствената социална политика, съвместима с либералния ред.
Каквито и да са неразбирателствата около базовия доход и около негативния данък, идеята е нова и би била ефикасна: тя би успокоила народите, би съпътствала техническия прогрес, би подобрила политическото предлагане на либерално вдъхновените партии – в това число и на социалдемократите; би отслабила популисткото говорене. За да перифразирам Луиджи Пирандело, ще кажа, че базовият доход е персонаж в търсенето на своя автор.
Le Monde, 24 януари
Превод от френски Димитър Божков
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
