Безусловният базов доход –
и за, и против
Един интелигентен отговор
- Защо, според вас, дебатът в ляво се е съсредоточил върху безусловния базов доход като водеща мярка, предложена от Беноа Амон - кандидатът за президент на френските социалисти?
- Това е мярка, която на пръв поглед изглежда утопична. Но разсъждавайки, виждаме, че може да бъде и една „реалистична утопия”. Универсалният базов доход носи интересни обещания: защита срещу крайната несигурност и голямата бедност, административно опростяване, което олекотява психическата тежест върху индивидите, изгубени в лабиринта на въпросниците и исканията за подкрепящи документи; носи нова мотивация за предприемачество, за търсене на работа, за социално включване.
Той отваря перспективи за младите поколения, покорява с универсалността си, с безусловността си, с индивидуалната му насоченост и възможността му за натрупване (в съчетание с други доходи). Това са все маркери на едно фундаментално право. Отчасти това обяснява политическата привлекателност на подобна мярка.
- Какъв е идеологическият й произход? Става ли въпрос за неолиберално предложение, върху което разсъждава Милтън Фридман, или пък за социалистическа идея, имайки предвид, че тя е била развита и от радикални автори като философа Андре Горц[1]?
- В началото това е идея на Томас Пейн[2], английски, американски и френски философ с южнофренска чувствителност. Пейн въвежда идеята за базовия доход и ако търсим идеологически източник, това е хуманизмът на Просвещението, заинтересуван от политическата справедливост. През XX век идеята за общ доход е реактивирана от икономиста от Чикагската школа Милтън Фридман с оглед на една преразпределителна рационалност.
В същото време, в идеята няма нищо специфично неолиберално. Както забелязахте, тя е провокирала интереса на мислители от радикалното ляво. В днешния политически пейзаж, ако говорим за Франция, тя е поддържана както от личности от едно дясно, загрижено за иновациите (Натали Костюшко-Моризе[3], Фредерик Льофевр[4]), така и от наследниците на втората левица[5]. Това, което е от решаващо значение, е начинът, по който се мисли обосноваването и прилагането на тази идея.
- Бившият министър на образованието Беноа Амон, който предлага този доход да се разпростре до цялото население и да достигне до 750 евро на месец, се оказа критикуван заради огромната цена на тази мярка, изчислена някъде между 300 и 400 милиарда евро. Икономически реалистична ли е тя?
- Като цяло, съществуват два начина идеята за базовия доход да се приложи в реалността: или се хващаме за така наречената формула за „негативния данък”, или за „всеобщото подпомагане”.
В първия случай, този на „негативния данък”, се задейства един „данъчен кредит”, определена сума, приспадаща се към сумата на данъка, опростен чрез определен фиксиран процент (примерно 20% от годишния доход). Така този, който печели 60 000 евро, ще плати 6000 евро данъци (вместо 12 000 евро), а този, който печели 20 000 евро, ще получи обратно 2000 евро. Формулата е „елегантна”. Тя не струва скъпо, гарантира един минимум и механично осъществява прогресивност на данъка.
В другия случай, този на „всеобщото подпомагане”, директно се плаща на „всички” (примерно на всички френски граждани) един базов доход (примерно 8000 евро годишно), всеобщ, безусловен, индивидуален, който се натрупва. Това прави тази формула по-четивна и без съмнение по-привлекателна, отколкото тази за негативния данък. Но тя се сблъсква с един проблем: нейното финансиране. Очевидно това е трудна и много тежка операция. И тук навлизаме в трудностите на въпроса.
- Каква е алтернативата, пред която трябва да се изправят привържениците на всеобщото подпомагане?
- Един от вариантите е да се действа прогресивно, ограничавайки като начало кръга на получателите: например, към най-бедните и към учащите се между 18 и 25 години. Сякаш това е решението, което предлага Беноа Амон. Можем да си представим, че всеобщият доход влиза в състава на един първичен доход и е следователно облагаем, така че частично да се самофинансира, увеличавайки съответно данъчната база (което не е пренебрежимо в страна със силен данъчен натиск).
Това предложение позволява да се контрира аргументът на тези, според които всеобщата помощ би била нечестна, понеже тя дава на мадам Бетенкур[6] също толкова, колкото и на бездомните. И така, ако всеобщата помощ е първичен доход, то той пада под нивата на подоходното облагане и в крайна сметка, ако богатите ще получат съвсем малка част от нея, то бедните ще я получат изцяло.
Друг вариант е всеобщото подпомагане да замени всички помощи, давани от Социалното осигуряване. Така се изчислява драстично намаляване на социалните разходи, отнасящи се за трудовото осигуряване, както и свиване на даваните доходи за заплащане на осигуровките върху заплатите с цел засилване конкурентността на нашите предприятия на световните пазари. Това е неолибералната ориентация.
Между тези два варианта има междинни нива. При самия Беноа Амон, въпреки че видимо не е фанатик на политиките на предлагането, неолибералните икономически аргументи дискретно биват взимани под внимание. Но каквото и да бъде, дори и да предполагаме, че установяването на всеобщата помощ във финансов план няма да бъде нито печелившо, нито губещо, което въобще не е сигурно, то тя изисква струпването на огромни финансови масиви. Честно казано, това е революция в системата.
Съмнявам се, че можем да поддържаме класическо финансиране от данъчен тип. Ако всеобщото подпомагане бъде установено, то е възможно това да стане на основата на друга система на разплащане и преразпределяне, различна от настоящата данъчна система.
- Дали всеобщият базов доход е „подтикване към мързел”, както смята Манюел Валс?
- Това е най-честото възражение, но и най-малко обмисленото. Това не значи, че Манюел Валс изцяло греши с подобна присъда. Но нека вземем под внимание две неща: първо, всеобщият доход е и ще бъде съвсем скромна сума. Когато искаме да си купим кола, да си позволим ваканция или да направим семейство, трябва да се печели повече. И после, хората искат да съществуват, да бъдат признати социално. В нашите общества социалното признание вече не зависи от това, което си по рождение, а от това, което правиш.
Обикновено хората искат да се впишат социално, да се трудят. Установяването на правото на доход е също така възстановяване на правото на труд в едно време, в което виждаме мотивацията, прекършена от тревогата за утрешния ден. Но в името на т. нар. „активна социална държава” се действа така, сякаш безработните нямат друга идея, освен да им бъде платено, за да не правят нищо. И се смята за подходящо да се умножават условията за социалната помощ...
- Коя формула предпочитате: тази за всеобщото подпомагане или за негативния данък?
- Философски предпочитанията ми биха отишли към всеобщото подпомагане. Практически бих защитавал негативния данък, но там рискуваме да изгубим от поглед концептуалния напредък, свързан с утвърждаването на едно безусловно и всеобщо право за базов доход. Ясно е, че не може да се направи така, че правото на един доход за съществуване да зависи от някакви условия или обстоятелства! Също така, неговото вписване в конституцията ми изглежда принципно оправдано.
- Всеобщият доход знак за края на глобализацията ли е, доколкото „започва времето на крайния свят”, както е казал Пол Валери, дори и по отношение на икономиката?
- Да, най-вече ако приемем, че нашата икономическа система е пресичана от ентропични тенденции. И какви са те по нашите ширини? От една страна, това е делокализацията на националното производство; от друга страна, неговото автоматизиране на национално ниво. Тези две силни тенденции заедно се движат в посока на едно неравновесие между нашите производствени способности и разпределението на отредените за харчене приходи. Ние няма да можем вечно да разчитаме на „външния свят”, независимо дали става въпрос за натрупването на публични или частни дългове или за износа към големите развиващи се държави. Не че глобализацията е нещо само по себе си лошо. Но трябва да се придружава политически и да се опитомява социално.
Всеобщият доход не е универсална панацея, но от икономическа и социална гледна точка, той е интелигентен отговор на новите предизвикателства. Той не представлява само минимално равнище на социална защита. Той е и икономическа инвестиция. Неговото установяване в действителност би подпомогнало, по-добре от настоящата система, поемането на предприемачески рискове и по този начин - възхода на сектора от „свободни”, персонални и автономни дейности, неподлежащи на механизиране, независимо дали става въпрос за ръчни (занаятчийски или художествени), социални или интелектуални дейности.
Разговора води Никола Трюон
Жан-Марк Фери е философ, ръководител на катедра по континентална философия в университета на Нант, автор на книгата „Универсалната помощ, за един доход на гражданствеността”.
Le Monde, 24 януари
Превод от френски Димитър Божков
[1] Андре Горц е един от основателите на Nouvel Observateur, известен с трудовете си, посветени на екологията и антикапитализма.
[2] Томас Пейн (1737-1809) пише влиятелни памфлети малко преди Американската революция, в голяма степен вдъхновили Патриотите за обявяване на независимостта от Великобритания. В края на 90-те години на XVIII век живее във Франция, където остава силно свързан с Великата френска революция. Там пише труда си „Векът на разума“, както и памфлета „Аграрна справедливост”, в който настоява за безусловен базов доход.
[3] Натали Костюшко-Моризе – от 2009 г. до 2010 г. е държавен секретар, отговарящ за развитието на цифровата икономика, след това става министър на екологията (2010 - 2012), а през 2012 г. застава начело на избирателния щаб на Никола Саркози. До края на 2015 г. е заместник-председател на „Републиканците” – преименуваната партия на Саркози - „Съюз за народно движение”.
[5] Идейно течение във френската левица, което отхвърля догматичното обвързване с марксизма и предпочита „конкретна дейност в конкретна среда”, опирайки се главно на синдикатите и гражданското общество.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
