Laudatio
Физика на тъгата от Георги Господинов
Prix Jan Michalski 2016
Три години след края на Втората световна война Жан-Пол Сартр заявява в известния си труд „Какво е литературата?“: „Изкуството е тържество на дара.” Тъкмо на такова тържество на дара сме поканени днес и бих искала да изразя своята благодарност на всички, допринесли за този дар – Физика на тъгата, един значим текст, да стигне до международна публика: на неговия автор, Георги Господинов, на всички негови преводачи, на френския му издател, Арман дьо Сен-Совьор, и на останалите му издатели, на всички читатели, журналисти, които са споделяли удоволствието си от четенето и така са го подарили на публиката, и, last but not least, на Вера Михалски и на членовете на журито на тази награда, които му подаряват напълно заслужено признание. Но чрез Георги Господинов днес цялата българска литература – най-непознатата може би, поне във Франция, европейска литература – получава признанието, което заслужава.
[1].“ Ако един текст не създава своя собствен език, следователно нов и оригинален, ако не „прави на своя език нещо, което единствено той му прави[2]“ по думите на Анри Мешоник, как ще влезе в съзвучие със своите читатели, за да ги вълнува, да действа върху тях, да поражда у тях образи, въпроси, размисли, да ги пренася другаде („друг ад е“?[3]), да размества, обезпокоява. Във Физика на тъгата писането е акт на поетическа и политическа емпатия.
Георги Господинов заема много особено място в българското литературно поле, тъй като е признат автор не само в пространството, което Бурдийо определя като „тясното поле“ (за това свидетелстват българските и международните рецензии, както и многобройните академични трудове, посветени на неговото творчество), но и в „широкото поле“ (в България той е без съмнение най-четеният съвременен писател, и то от различни поколения). Още през 1992 г. книгата му Лапидариум, една от първите стихосбирки в освободената от комунизма България, прави силно впечатление, но Естествен роман, преведен сега на 25 езика, го лансира през 1999 г. на литературната сцена, като допринася за това романът да се превърне през XXI век в преобладаващия жанр в българската литература. Богатото му творчество, което съдържа сборници с повести и разкази, есета, стихотворения, две пиеси, два романа, увенчано през 2011 г. сФизика на тъгата, разкрива в ризоми или лабиринт големите въпроси, които го занимават: преплитането на „малките“, лични истории и „голямата История“, страха от забравата или дълбокото изтласкване на важни, но неудобни преживявания, емпатията към забравените, пренебрегнатите, откриването на възвишеното в тривиални и нищожни неща…
Георги Господинов е писател, който се ангажира с възникването на гражданско общество в България, за повече етика в политическия живот на страната, за признаването на маргиналните, за по-човешко общество и свят, които да не се подчиняват само на икономически и финансови императиви.
В нашето постмодерно време, белязано от съмнения, изгубени ориентири, затворени етнически или религиозни общности, циничен либерализъм, задълбочаваща се пропаст между все по-богати и все по-бедни, страх от Другия, но и страх да не загубим човешкото в нас, Физика на тъгата предлага една нова човечност.
Тъгата на автора и на многото разказвачи в този роман-лабиринт е тъга по една изгубена цялостност, която той издирва: „аз сме“, заявява прологът. Носталгия по детската емпатия, която му позволява да намери целостта, свързвайки неговия „аз“ с „аз-овете“ на други хора, животни или растения, обитаващи други места и епохи: чрез емпатията той минава през времената и влиза в историите и телата на Минотавъра – своя брат – пръв в дългия списък на изоставените деца, на дядо си в Унгария през 1945 г., на Георги Господинов в комунистическа и посткомунистическа България между 1968 г. и 2011 г., на винена муха, облак през юни, яребица, лилав есенен минзухар край Халензее и т.н. Носталгия и по миналите „аз-ове“: Бягам в бомбоубежището на третото лице, пращам друг в минните полета на миналото. Същият, който някога беше в първо лице, беше аз, и се боя да попитам жив ли е. Живи ли са онези, които сме били?
Когато с детството свършва и емпатията, разказвачът събира, купува чуждите истории, капсулира времето, за да отложи края на човечеството, края на света, за да не забрави това, което обикновено забравяме – тленното, нетрайното, всекидневното: възвишеното е навсякъде, ни припомня Господинов, дори в „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно, миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии“... Издирване на целостността, което се чете и в многобройните списъци и истории, кратки или всеобщи - на скуката по време на комунизма, на убийствата, мълчанията, всеобща история на неслучилото се — и в обновения прочит на големите митове на човечеството до сегашните им превъплъщения: цял един фонд от споделена човечност. Издирване на целостността, което поражда роман – убежище за всички и всичко, досущ като Ноевият ковчег. Роман със своите „странични коридори“ и „места за спиране“, които позволяват на читателя да си поеме дъх и да се разхожда по свой собствен ритъм в този голям текст.
Не само преплитането на малките, лични истории с голямата История и тъгата, породена от невъзможното истинско общуване между хората, минават през творбите на Георги Господинов, но и усещането за апокалипсиси, минали и предстоящи, големи и малки (личният апокалипсис, смъртта на обичта към ближния, смъртта на способността да общуваме, изоставянията, изпуснатите възможности и случаи). За да ги предотвратим, нужно е да ги разказваме: „Мисля, че когато разкажеш една тъга, тя става по-светла“, казва Господинов, който иска да вярва, че „четящият човек е красив“ и припомня за спасителната способност на литературата още от Шехеразада: докато разказвам, съм жив(а). Докато я има литературата, този „алтернативен енергиен източник“, ще има и живот.
Светло е самото писане на Физика на тъгата. Георги Господинов, за когото езикът е в недрата на литературността, прави със своя език поема в проза. Чрез поразителни картини: „бързах да уловя един залез в Лисабон, търчейки по стръмните улички на хълма Сао Джорджо“; уловените есени на света; лицата на бъдещите внуци и правнучка на дядото на разказвача – „Ето ги, подават се през оградата на времето, баща ми, леля ми, другата леля, ето го брат ми, ето ме и мен, ето я дъщеря ми, повдигнала се е на пръсти. [...] Ние, надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме”; Минотавърът, сънуващ, че е неразличим, като другите, същият Минотавър, който се изправя пред своя баща и съдия, Минос, и произнася защитната си реч в хекзаметри; химн за тленното, нетрайно, чупливо, „Нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен свят“. Чрез тънката и постоянна игра със звуците, паралелизми и повторения, хиазмите, звуковата близост, оксимороните и вътрешните рими: цяла естетика (и удоволствие) на тъгата...
Роман с щастливи епифании: щастие, „когато се появи детето[4]“, Ая, чиято светлина озарява целия текст; щастие от „всички утрини на света“, щастие от есените на света, които запалват Европа от Сибиу до Нормандия през Берлин и Варшава, роман, изтъкан от светлина въпреки лабиринта и мазетата, които заемат голяма част от него, Физика на тъгата предлага нова човечност: след като е минало през изпитанията на войните, катастрофите, отчуждението, е нужно човечеството да осъзнае, ако иска да оцелее, че му предстои да гради друга толерантност, активна, основана на емпатията и любопитството към другия, да замени „универсалното“ (което не е, тъй като се обмисля от една гледна точка, която претендира, че е универсална) с цялостно. Струва ми се, че Физика на тъгата илюстрира поетиката на разнообразното и на връзката, която Едуар Глисан противопоставя на „идентичността с един-единствен корен, изключващ другия”: „Да имаме една поетика на целостността-свят, това означава да свържем безвъзвратно мястото, което е породило една поетика или литература, с целостността-свят и обратно. […] Стигнахме до един исторически момент, в който установяваме, че човешкото въображение има нужда от всичките езици на света[5].”
Нека да се върнем към началото и Сартр: „Актът на творчеството не цели нищо друго освен цялостното възобновяване на света. […] Всяка книга е едно възстановяване на целостността на битието[6].”
Мари Врина-Николов
Професор по български език и литература (INALCO)
Литературен преводач
Бел.ред. Словото е произнесено на 24 ноември 2016 г. в Монтричер, Швейцария, по време на церемонията, на която Георги Господинов получи за романа си "Физика на тъгата" наградата "Ян Михалски" в конкуренция с романите на Джулиан Барнс, Джевад Карахасан, Навид Кермани.
[1] Превеждам цитат от François Ost, Traduire. Défense et illustration du multilinguisme, Paris, Fayard, 2009, с. 181.
[2] Henri Meschonnic, Poétique du traduire, Lagrasse, Verdier, 1999; Анри Мешоник, Поетика на превода, прев. Паисий Христов, София, Панорама плюс, 2007.
[3] Георги Господинов, Там, където не сме, Пловдив, Жанет-45, 2016.
[4] Заглавие на много популярно във Франция стихотворение на Виктор Юго.
[5] Édouard Glissant, Introduction à une poétique du divers, Paris, Gallimard, 1995, p. 41.
[6] Jean-Paul Sartre, Qu'est-ce que la littérature ? Paris, Gallimard, 1948, p. 64 et 67 de l'édition de 1971.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
