Съвременно изкуство е онова,
което го няма в Квадрат 500
Красимир Терзиев е роден в Добрич през 1969 г. Доктор по Културна антропология към СУ "Св. Климент Охридски” (2012). Завършва живопис в НХА, София (1997).
Самостоятелни изложби: „Дух, слизащ по стълбите" (с Даниел Кьотер) ИСИ-София (2017); “Онзи поглед, който нещата ни връщат, гледайки през нас”, галерия Юзина, София (2016); “Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било”, Национална гаерия, София / Художествена галерия Добрич (2015) и др.
Участията в международни изложби: Social Contract, IZOLYATSIA, Киев (2016); Grammar of Freedom / Five Lessons. Works from the Arteast 2000+ Collection, Garage Museum of Contemporary Art, Москва; Изкуство за промяна. 1985-2015, СГХГ, София (2015); Haus der Kulturen der Welt, Берлин, Centre Pompidou, Париж (2012); “Cinema like never before”, Generali Foundation, Виена (2006-07); “New Video, New Europe”, TATE Modern, Лондон и др.
Работите му са част от обществени колекции като: Centre Pompidou/Mузей за модерно изкуство, Париж; Arteast 2000+ Collection, Moderna Galerija Любляна; Софийска градска художествена галерия; Kunstsammlung Hypovereinsbank, Мюнхен.
- Разкажете накратко за идеята на последния ви проект "Дух, слизащ по стълбите".
- “Дух, слизащ по стълбите” е един от резултатите от общата ни работа с немския художник Даниел Кьотер на терен в градските периферии на Берлин и София. Друг резултат е изложбата “Периферна светлина, въздух и слънце”, която ще бъде представена от 24 февруари до 11 март в галерията на Гьоте институт София. И двете комбинират похвати от документалистиката и експерименталното кино. Филмът е заснет в 31-етажния небостъргач "Ideal Hochhaus" в Гропиусщадт в Берлин. Филмът раздвижва със средствата на киното една от най-статичните форми – архитектурата. Всички прозорци и врати, които някой трябва да преодолее, спускайки се пеша от най-горния етаж до приземното ниво, предоставят едно базисно движение в речника на киното – панорама (въртене по хоризонтална ос). В резултат камерата, монтирана на врата или прозорец, разкрива изненадващи смени от интериор към екстериор и обратно в комплексни перспективни съкращения, анимирани от тези единствено подвижни елементи на архитектурата. Заглавието препраща към някои емблематични произведения на модернизма, посветени на движението на човешкото тяло в триизмерно пространство върху двуизмерна повърхност: хронофотографията (снимане с няколко равно отдалечени камери) на британския фотограф Едуард Майбридж “Жена, слизаща надолу по стълбите” (1887), футуристичното платно на Марсел Дюшан “Голо тяло, слизащо по стълбите № 2” (1912) и “Ема (Голо тяло на стълбите)” от 1966 на Герхард Рихтер. В нашият случай обаче човешката фигура се е изпарила от изображението, камерата се движи не по законите на човешката механика, а по оста на пантите на врати и прозорци. Филм, произведен от въобразеното възприятие на духа на сградата. Без актьори, без сценарий, без декори. Както Дзига Вертов или Майкъл Сноу са си представяли какво е филмът. Но в същото време е свързан с идеите на съвременни философи като Греъм Харман и Ян Богост за обектно ориентирана философия.
- С какво понятие за съвременно изкуство работите? Как различавате съвременното в съвременното изкуство?
- Не съм намерил за себе си някакво твърдо понятие. Но, като художник, много повече се доверявам на интуиции отвъд установените понятия. В практиката в повечето случаи може доста точно да се отдели произведение на съвременното изкуство от обекти без отношение към съвременността. Хайдегер е смятал, че философията е единствената наука, която си позволява постоянно да предефинира своето поле. И тази перманентна криза е двигателят на философията. Нещо такова си мисля, че прави съвременното изкуство – постоянно предефинира представите ни за това що е изкуство, какво е неговото поле на дейност и как неосезаемо допринася за промените в човешкия свят. Разбира се, по света има много критики спрямо изплъзващото се определение за съвременно изкуство и спекулациите, до които това води. Изникна и терминът постсъвременно. Но си давам сметка, че е важно в какви условия се задава въпросът. В нашите реалности съвременното изкуство е онова, което остана извън залите на новия музей “Квадрат 500”. Онова, което остана да му се търси сграда и бюджет в едно плаващо бъдеще. И ето, това вече постави ясна граница. Всеки може да отиде и да види какво не е съвременно изкуство.
- Как бихте описали ситуацията в съвременното българско изкуство? Различавате ли тенденции, проблеми, дебати..?
- За да има такива неща като общи тенденции и проблеми, трябва да има платформи за отразяване и дебат, неща като списание за изкуство, централни институции, алтернативи. Такива не се наблюдават. Докато трае това извънредно положение, ще сме в стадия на първичния бульон и всеки опит за очертаване на тенденции ще бъде малко или много смукане от пръстите и упражнения по стил. Иначе дебатите ни се въртят все още около базисни и битови неща и нищо по отношение на същността - съдържания, методи, позиции (Защо не сме във Венеция? Кой е в “Изкуство за промяна” и кой не е). Наште и ваште. Не са идеологически, не са естетически, остават някак махленски.
- Има ли някаква специфика съвременното българско изкуство или просто е част от един глобален феномен?
- Според преживяванията ми, пребиваваме в уникална културна ситуация – постсоциалистически, неолиберален капитализъм, но и парадоксално затворена в себе си култура, в която се раждат специфични разкази, битки и проблеми, които носят собствен вкус и аромат. Сещам се за забавен пример в полза на спецификата ни. През 2014 г. румънският художник Влад Нанка курира в Salonul de Projecte към Националния музей за съвременно изкуство на Букурещ изложба, озаглавена “Българо-румънски съюз”. В тази изложба на всяка страна беше отделена по една половина на изложбеното пространство. Трябва да ви кажа, че беше непогрешимо ясна и видима границата между българската и румънската зала. Вярно, въпрос на кураторско решение и с участието на “Граница по памет” на Правдолюб Иванов, но определено в полза на специфичното. Не мисля, че глобализацията представлява заплаха българското изкуство да посивее, по-скоро виждам опасност патологично дълго удържаната родна изолация да го изхвърли от борда на историята за дълго. Достатъчно много международни изложби на източноевропейско изкуство се случиха без участие на български художници. Както наскоро с надежда следяхме протестите в северната ни съседка срещу корумпираното парламентарно мнозинство, така се надявам в близко бъдеще да преживеем нашия момент, какъвто румънската художествена сцена преживя след 2007 г. с появяването на т.нар. Клужска школа като явление, подема на няколко галерии и големите институционални изложби на румънско изкуство.
- За каква публика създавате нещата си? Или въпросът за публиката изобщо не ви интересува?
- Художествената практика е диалог на дълги разстояния с автори, произведения, идеи, твърдения, образи, които са се случили тук или някъде другаде, сега или в други исторически времена. Този диалог има универсален характер, при мен често има съвсем конкретен и актуален дразнител и по необходимост получава една или друга форма, но тя е колкото чужда, толкова и своя. Публиката идва много по-късно и нищо не и е спестено, независимо дали е у нас или на друго място.
- Работите с различни медии, интересуват ви доста различни теми и проблеми: постчовешкото, медиатизацията на света, културните идентичности, визуалните клишета и културните контексти... Това разнообразие е ваша отличителна черта. И все пак, коя е "червената нишка", която свързва тези различни изследователски посоки?
- Червената нишка е този нескончаем вътрешен диалог, за който стана дума по-горе. Малко съвременни художници могат да останат заключени в една медия или дискурс. Сутринта ме буди телефонът, преглеждам си пощата на таблета, след това включвам лаптопа си в началото на работния ден и ако има нещо специално ресурсоемко, прибягвам до десктоп компютъра си. Моят дядо не е виждал морето до края на живота си, въпреки че е живял на 35 километра от него. Днес ни се налага да обясняваме на баща ни как да ползва лаптоп и скайп. Искаме или не, светът се е променил, станал е много по-сложен. Не мога да удържа любопитството си към света и света на образите през различни медии и дискурси. Между другото, само на български ми се налага да уточнявам това. Изненадата на публиката при всеки следващ проект ми се струва по-вълнуваща от строгото следване на разпознаваем почерк. Стилът е нещо, което никога не разбрах. Когато на няколко пъти напоследък ми се налагаше да поставя в едно пространство работи от различни години и в различни медии, все пак установих, че общото присъствие е непогрешимо мое, че работите си подават топката една на друга много естествено, от медия в дискурс и обратно, има нишка, има особен ъгъл; и ако някой има търпението, ще ги следва. Ако няма търпението, ами губя го.
- Имахте изложба в Националната галерия през 2015? През 2016 г. пак там имаше ретроспектива Сашо Стоицов. Влезе ли най-после съвременното изкуство в Музея?
- Експозицията на Националната галерия свършва до 1989 г. Това е стряскащо изявление на националната институция за изкуство, което аз чета като “историята на българското изкуство спря в тази година. Няма данни дали след това е имало изкуство в тази страна.” Ако десетилетия наред не са откупувани работи за музейната колекция, те никога няма да бъдат наваксани, защото цените на някои автори ще са вече непостижими за родните стандарти, други ще са непроследими и така ще имаме една история от митове в мрак, без образи. Освен тази институция в центъра на София, има още десетки градски музеи в градовете на страната, които също не са обновявали колекциите и подходите си към изкуството пак от същата година. И нали не е изненадващо, че населението ни пропада все повече в неграмотност. Защото грамотността в XIX в. може да е означавала четмо и писмо, но днес има много по-високи изисквания към съвременния гражданин, които включват визуална грамотност в един свят, все повече дефиниран от образи.
- Как гледате на невероятния интерес от страна на публиката и медиите (в частност в България) към последния проект на Кристо? Какво ни казва този интерес за ситуацията в съвременното изкуство и култура?
- Никога Кристо не е бил в центъра на интереса ми, но изложбата му в СГХГ, курирана от Мария Василева, беше невероятно откровение за мен. Толкова човешка, пряма и без грим. Възхитих се! Дразнещи са обаче опитите да го употребяват като повод за национална гордост. Също толкова изкуствена ми се струва приповдигнатостта в отразяването на номинацията за Оскар на Теодор Ушев. И двамата са напуснали страната на пожар и не са продукт на българската култура. Когато културата ни отгледа и произведе нещо подобно, бих се включил във всенародните чествания с цялото си сърце.
- Може ли да се създаде в България пазар за съвременно изкуство?
- Както няма абсолютно уникални хора, така няма и абсолютно отчайващи общества. Така че, при появата на политическа воля за благоприятно законодателство, адекватна медийна среда и видима и разпознаваема икономика, би се появил и пазар на изкуство. В момента нито един от тези фактори не е на лице с изключение на някои анклави в медийната среда. Все пак, въпреки неблагоприятната среда се появяват колекционери на съвременно изкуство. Всеки един от тях заслужава уважение. В крайна сметка, в модерността, колкото и радикални да са били позициите на авангардите, не са се появили по-директни, прями и ясни взаимоотношения от тези между художник и колекционер (не говоря за инвестиционните проекти и спекулата).
- Освен в Музея, съвременното изкуство влезе и в Академията. Вие сте преподавали там. Какви са проблемите и дефицитите в преподаването на съвременното изкуство в Академията?
- За съжаление, моят опит ми говори, че съвременното изкуство още не е влязло в Академията. Бях 8 години изпълнен с надежди и раздаващ се хоноруван преподавател в нова магистърска специалност до миналата година. Ентусиазмът ми се стопи, след като се натъкнах на конкурс за доцент, формулиран точно по заглавията на всички курсове, които колега преподаваше по това време. Беше като конкурсът за автомобили, в който са формулирани изисквания, които само един производител може да покрие. Е, не се сдържах, кандидатирах се. И загубих… Един от членовете на журито дойде гузен да ми каже, че като е разбрал как всички гласуват, е решил да не се прави “на интересен”. Та, отне ми 8 години да разбера, че преподавателските позиции в Академията не се завоюват с постижения – те се наследяват. Като в Средновековието. Мисля, че много малък процент от съвременното изкуство може да пробие в такава среда. Всичко изглежда истинско. Има уеб сайт. Той ни информира за академичния живот. Изискванията на административно ниво са покрити и фасадата е перфектно полирана. Но не мисля, че студентите получават обучение, което да им даде карта за ориентация в дебрите на съвременната глобална художествена сцена, камо ли умения за конкурентоспособност и устойчивост на практиката. Не би било катастрофално, ако имаше нещо друго, освен съвременното изкуство, което да им даде хляб и кариера. За съжаление, алтернативите, които наблюдавам от години, са портретите на морето или работата в рекламните агенции.
Разговора води Кирил Василев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
