Крешендо/декрешендо (музика), брой 7 (3152), 24 февруари 2017" /> Култура :: Наблюдатели :: Тоново бягство от всекидневието
Български  |  English

Тоново бягство от всекидневието

 

В живота ми на професионален слушател в България често се е случвало да срещна смислен изпълнителски акт, когато не звезди-солисти, не добре рекламирани „рицари” на палката, а „редови” музиканти решават да напуснат за малко оперно-симфоничното си всекидневие и да се съберат в полето на камерното музициране. Обикновено даден репертоар е стимулът им, затова предлагат предимно музика, която не звучи често. Тя не трупа билетчета, но припомня епохи и автори, които у нас се отбягват. Страхът от непознатото тук се съчетава с изначалното незнание как да се разчитат тоновите послания на авторите, дали публично демонстрираният опит ще срещне желания отзвук от една публика, която вече абсолютно е отвикнала да се концентрира, да задвижи механизмите на активното слушателско поведение – не съм дошъл само за наслада, желая да съучаствам, да досъздавам в съзнанието си това, което ми се „съобщава” от сцената.
Затова никак не бях изненадана, че в камерна зала „България” на концерта от цикъла „Епохи” публиката не бе многобройна. Но за мен програмата, изнесена от музиканти от филхармонията и радиото в състава на Камeрния ансамбъл “Ars Musica”, предизвиква интерес: творби на Букстехуде, Хендел и Бах през Росини до Иван Спасов и Велислав Заимов в различна ансамблова конфигурация, които проблематизират разностранно процеса на интерпретация.
Кантатата „O, Gottes Stadt” (О, град на Бога) на Дитрих Букстехуде (1637-1707) за сопран, струнни и басо континуо тук бе изпълнена във версия за соло тенор. Младият Ивайло Донков е артист с определен афинитет към бароковото пеене – подвижен глас, артикулация, ниско вибрато и сравнително добра дикция (текстът на кантатата е на немски – както се знае, Букстехуде е прекарал по-голямата част от живота си в Любек). По-различно е, естествено, съчетанието на високия мъжки глас със струнните, при което се променя не само тембровото, но и регистровото съотношение. Но ансамбълът компенсира със стилова дисциплина и удържането на кодовите изисквания в партитурата. В противоположния по характер и внушение Дует за виолончело и контрабас на Росини Славе Динев и Десислава Лозева акцентираха върху интересните идеи на композитора при звуковото съчетание и разграничение на двата ниски струнни инструмента, както и на чувството му за хумор – с лекота, с подходящи акценти, с изпипан щрих, с много настроение. С интерес се посрещна Седмата клавирна соната на Велислав Заимов в изпълнение на Галина Апостолова, която в бароковата част от концерта бе на чембалото. Пианистката не за първи път свири музика от Заимов, както и тази соната – творбата се приема като размисъл, драматичен тонов монолог, изписан свободно, в няколко отчетливи зони, в които се открояват ясно почерци от миналото, съчетани в продължителни полифонични конвенции, които сгъстяват музикалното движение към финала на пиесата. Изключително грамотен композитор, Заимов предпочита по-наситените, тъмни бои в музиката си. Неговата клавирна реторика се разгръща през различен тип звукови модели, които ангажират съзнанието с възможни парадигми в определянето на техния смисъл.
Концертът завърши със сватбената кантата на Бах „Отстъпете, печални сенки”, една кьотенска усмивка на Великия от 1718 г., която някои изследователи отправят към неговата венчавка с Ана Магдалена през 1721. Светлината, която идва от тази творба за сопран, струнни и басо континуо, се излъчва от игра с твърде сложна фактура, в многогласието на ансамбъла, в който се полага високият женски глас. Лекота и радост трябва да излъчва и внушава гласът, нещо, което не бе по възможностите на певицата Жанета Стегарева. Нейният натюрел не кореспондира нито с полифонията на ХVIII век, нито със сдържаната лирика и монологичния профил в ранните песни на Иван Спасов „Минавам като всички минувачи” по текст на Иван Радоев и „Самата нощ е отразила” по текст на Николай Лилиев. Природата й е предимно оперна, вокалната й емисия е с прекалено изявено вибрато, което кореспондира с вокалната култура на XIX век. Липсва инструменталният характер, който не преодолява, а предимно сътворява мелодичните пасажи и орнаментите, характерни за музиката на Хендел и Бах с нон вибрато артикулиране и с гъвкава динамическа постепенност. В това отношение много по-издържани бяха нейните партньори от ансамбъла „Аrs Musica”, което пък направи неизбежен стиловия разнобой със солистката.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”