Ирина Мутафчиева:
1. Кои са най-силните изложби на 2016 за София и страната и защо?
2. Кои са изложбите/арт събитията, предизвикали най-негативни реакции?
3. Бихте ли отличили галерия за изложбената й политика и защо?
4. Кои са най-важните дискусионни теми в полето на изкуството, възникнали през 2016?
За да се дадат проблемно обмислени отговори на тези мащабни въпроси, е необходима или солидна обосновка, невъзможна в рамките на анкета, или пък отривисти реплики с категоричен тон. Опитът и възрастта ме предпазват от второто, както обаче и от ентусиазма да гледам всичко показвано в столицата, камо ли другаде.
Кое определя една изложба като „успешна”, „силна”, „важна”? Тя може да бъде значима като академично изследване, опит за подредена историчност, като социално въздействие, концептуалност, от гледна точка на чистата художественост или по много други критерии. През 2016 имаше всичко от споменатото, та и в повече: изследвания (Димитър Добрович в две версии, Цанко Лавренов), солидни, систематизирано представени индивидуални и колективни изложби по повод 120 годишнината на НХА, идеологически насочени („Следобедът на една идеология”, „Образът на вожда”, спорната в наивната си тенденциозност „Форми на съпротива”), социално ангажирани (художествена фотография - „Домът на човека”, „Сантиментариум”, „Ромите в Европа”), преоткрити живописци (Евгени Клинчаров, Атанас Шаренков, Георги Велчев, Бедрик Бедросян), юбилейни ретроспективи (Мърквичка, Вера Недкова), поредица от почтителни представяния на художници от залязващото поколение (Василка Монева, Игнат Игнатов, Христина Петрова, Мария Столарова), изложби на актуални творби на автори в различна възраст (Рошпака, Стоян Цанев, Иван Томанов, графити артисти, Иван Мудов, Андрей Даниел, Божидар Козарев, Станислав Памукчиев, Надежда Кутева, Павел Койчев и др.).
Други прояви са акциите, пленерите, фестивалите, конкурсите; малко отделена е линията на т. нар. кураторски проекти. Част от тях, къде по-дълбоко, къде по-формално и реторично, навлизат в полето на чисто пластическото: от „Немият образ и слепият текст”, „Бяло”, „Червено” и предстоящите цветове до странните (за мен) прозрения за линията като кратко име на пространството. Те повдигат и у нас световно дискутирани проблеми: за ролята във формирането на обществения вкус, намесата, отношението към художника, концепцията и грижата (sic! сure – лат.) на куриращия. (Не без прецеденти се появи иронията „курационизъм” на Дейвид Балзер в игра на думи с „креационизъм”.)
През 2016 като цяло царяха цивилизованият стандарт, състезателният дух, адмирациите в медиите, обиграно премерените визуално/текстуално експозиции, известна неутралност на представянето, отсъствието на големи противоречия и на сплотени участия. В противовес на цялото многогласие, моите предпочитания са за изложбите (макар все вносни) на Феникс Върбанов („Райко Алексиев”), Зиятин Нуриев (СГХГ), съвременно японско изкуство от хартия („Финес”), Велико Маринчевски („Ракурси”) не поради специални увлечения, а просто защото минимализмът, смълчаната съзерцателност, авангардният им дух и несъмнен артистизъм ги отделят от шумния хор.
Отвътре погледнато, изложбената политика е мисия, почти невъзможна за голяма институция при неизбежните интервениращи плановете външни заявки; контролират се насоката, подбора, целевите групи при частните галерии и то в много случаи - умело. Амбициозна целенасоченост има в СГХГ и в някои дългосрочни проекти (СГХГ, НХГ). Зарадвах се, че важни проблеми повдигнаха няколко експозиции, посветени на майсторите на плаката, книжното оформление, на изкуството на шрифта, както и дискусиите за графичната форма на българската писмена система.
Обобщено, в тон с метафората на Анри Кулев от бр. 3 на „Култура”, всеки неуморно си коси ливадката... Дано не пресъхне живителната влага, защото залите за международни изложби в „Квадрат 500” са още в бъдещето, аукционните търгове са в застой, застрашени от закриване са катедри в НХА, а „Шипка 6” просто се зазими от недоимък.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар