Галина Йотова:
1. Кои са най-силните изложби на 2016 за София и страната и защо?
Провокация е допълнението „за София и страната“. Кое е извън София? Пловдив, Бургас и Варна? Топографията на фотографията в България? Защото всичко се стреми към центъра, всичко се разпилява извън центъра. Друг е въпросът кое именуваме като БГ фотографско изкуство. Изложби през изминалата 2016-а година не липсват. Какви е следващият въпрос. А кои от тях са добри е по-следващ въпрос. А впечатляващи – различен въпрос. Искам, много искам да отбележа високо родно постижение...
Постижение ли са наистина страхотните студийни фотографии на Соня Станкова? Изложбата в галерия Фотосинтезис се откри март месец, но самите работи са изминали своя творчески и, бих казала, дълъг житейски път. Нещо като претопляне на онзиденшния обяд. Същото е и със страхотната фотография на Гаро Кешишян в същата галерия няколко месеца по-късно. Колкото и да е добро, интересно и носталгично необятно, това вече сме го виждали, предъвквали и повтаряли. Не е ли време да преглътнем (който може) и да преодолеем (който може и да изплюе) дъвката на миналото? Иначе ще я караме така до 2057 г.
Изложбата „Четири серии“ на Ървин Олаф в Националната галерия – част от фестивал „Фотофабрика“, припомни ентусиазма и шока от първата му изложба през 2004 г., която и зададе канона Олаф у нас. Сега поулегналият Ървин Олаф се опитва и успява да избяга от матрицата Ървин Олаф. Мотивацията на фотографа е в драматургията на образа и кинематографичното му пре-образяване в пространството. Фотографията е декорация, сценография, mise en scene на история, която се разгръща някъде другаде, пък нека да е и на стената в изложбена зала. Действието, филмът, сменящите се (повтарящи се) кадри върху монитора са смисълът. Останалото са дантели и якички.
Тихо отмина и документалната изложба „Най-лошото парти, на което съм бил“ на американския фотограф Скот Брауер във Виваком Арт хол през септември - голямоформатна дисекция на изборни масовки, политическо шоу и гастрологичните му извлечения. На снимките и Тръмп, и Хилъри са ужасно нелепи (той с перчема – тя с кюлотите, прозиращи през панталона й.) Фотографията - безкомпромисен екзит пол.
А какъв е вкусът на социологическото проучване, отговори артистичният тандем Prazlab - Весела Михайлова и Вероника Крен - в галерия Кредо Бонум. Ортодоксалните фотографи ще скочат: това фотография ли е? Да, това е фотографията, която не храни, но провокира желания, чувства и размисъл.
Бутонът на енергийния заряд натисна един рок певец. Не, не е Лени Кравиц. Колкото и да е интересна позицията му на антипапарак, все пак си е привилегирована позиция. А аз ще попитам: Е, и?
Той е Браян Адамс. Изложбата във Виваком Арт хол е задължителна за всеки с наглостта да се нарече фотограф. Изложбата е и урок по смиреност и отдаденост. Дори когато снимаш кралско величие. Премислена, измислена, всяка фотография и като подредба, и като формат си беше на място. И да, по-малко впечатлена бях от серията за ветераните, защото е предсказуема с пресичането на политически механизми-помощни средства и дискурсивните (д)ефекти на властта. Другите, другите, портретите, които засмукват пространството около зрителя, за да го заменят с плътността на фотографския образ – плътта на показ, бръчките явни, близо, по-близо до наболата брада, разцепената устна и очи с отражението на прозорци. Браян Адамс за мен е единственият фотограф мъж, който има сетивността да покаже чувствено мъжа. Фотографията винаги се е заигравала формално с жената. Тя е муза, любима, модел, екстатичност, маса, платно, обект. Във фотографията на Браян Адамс мъжът е деликатна струна, незащитен вид, самотен и сам самец. Мадс Микелсен, Бен Кингсли, Мики Рурк, Хелмут Бергер – познати, но неузнаваеми. Уязвим е равно на силен.
2. Кои са изложбите/арт събитията, предизвикали най-негативни реакции?
А имаше ли такива? Ако да, то колко ли са били предизвикателни? Иначе изложбата на Стив Маккъри, която, на фона на световна екзалтираност за фотошопските му намеси и нашенската всеотдайност – къде разбрала, къде не, мина и замина. Или ние, като си пеем на локален, Маккъри и компания си действат на глобален език.
3. Бихте ли отличили галерия за изложбената й политика и защо?
Трудно е. Коя галерия, визирам няколкото ( броят се на пръстите на една сапьорска ръка) се занимава с арт фотография? Изблици (чуждоземски), позиционирани от подкрепата на фондации, и фотографски пространства с битие на съпътстваща търговска площ? Знам, че зад всичко това се крият усилия и работа на хора, които действат, независимо от прагматични и идейни цели. Специално адмирирам подкрепата и представянето на млади, много млади фотографи в галерия Фотосинтезис.
4. Кои са най-важните дискусионни теми в полето на изкуството, възникнали през 2016?
Краят на изкуството. Серията от лекции „Въведение в съвременното изкуство“ в СГХГ кръжаха все над тази изорана нива. „А кой ще изобрети отново фотографията?, пък се питаше Никола Лаутлиев. Лошо зададен въпрос, на който може да даваш само лоши отговори (не казвам грешни). Какво може да идва след края? Нещо друго. За това „друго“ може би ние нямаме понятиен апарат, а може би това „друго“ прилича на ужасно познатото, но еманципирано се фръцка с технология последна мода и младежка кожа. А може би в полето на изкуството винаги и винаги най-дискусионна е темата за граничната бразда. Границата, не като определение, разделяне и край, а като основание за преодоляването й, като отиване отвъд или завръщане в... Не е ли странно, че последните десетилетия са все по-проблематични не в преминаването на граници, а в тяхното определяне?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
