1. Кои са най-силните изложби на 2016 за София и страната и защо?

1. Не съм сигурна до каква степен вече можем да оценяваме всички изложби и събития, които се случват в художествения живот в страната, по скала силни - слаби. Най-важното, което като че ли малко забравяме, е, че рамките, в които се правят изложбите, задачите, които изпълняват, публиките, към които се насочват, определят и критериите за оценка, а те са най-различни. Можем ли да сравняваме изложба в частна галерия с изложба в музейна институция; с такава, осъществяваща се в рамките на някой градски фестивал, или в пространство за изкуство? Отговорът, който аз си давам, е, че не можем, така, както не можем да мислим за качеството на художествените събития единствено през хоризонта на случващото се в България. Къде сме в света, как участваме в съвременните процеси, за какво говорим, какво откриваме - продължават да бъдат въпроси, които са свързани с оценката на културните събития. Затова ще си позволя да отговоря не кои са „най-силните” изложби, а кои за мен са били най-интересните, като всяка една от тях съотнасям към един или друг процес и/или продължаваща тема на нашата сцена.

2016 г. беше силна година на самостоятелни изложби, ще спомена някои от тях: „Пантеон” на Георги Ружев в галерията на Института за съвременно изкуство, „Пробив” на Сашо Стоицов, куратор Мария Василева, в Националната художествена галерия, пак там изложбата „Преминаване” на Станислав Памукчиев, куратор Надежда Джакова; изложбата на Сирма Сарафова – Ораховец „Обекти и илюзии” в Галерия Сариев, Пловдив, куратор Мария Василева, както и самостоятелната изложба на Калин Серапионов в Contemporary Space, Варна. Да не забравя в този ред и изложбата „Музеят РъБ” в Център за съвременно изкуство – „Баня Старинна” в Пловдив. Всички тези изложби, може би с изключение на тази на Калин Серапионов, са в една или друга степен исторически и важни за осмислянето на процесите в изкуството у нас през последните десетилетия. А това са процеси, които могат да ни ориентират в настоящето състояние на сцената, в критическата работа, която ние като куратори, изследователи и/или пишещи за изкуство би трябвало да свършим. Тук трябва да отчетем и факта, че едно от най-широко дискутираните събития всъщност не се случи в България, но това съвсем не значи, че не е свързано с българската сцена. Това бяха „Плаващите кейове” на Кристо – освен всичко останало, ето едно живо доказателство, че не можем непрестанно да мерим ръста си, като се гледаме само в домашното огледало; твърде тясно е тук и твърде много сме свикнали да гледаме само себе си.

2. Кои са изложбите/арт събитията, предизвикали най-негативни реакции?

Имаше много не добри изложби през годината. Една от най-дискутираните, освен „Плаващите Кейове”, бе „Форми на съпротива” (1944-1985) с куратор Красимир Илиев в Софийска градска художествена галерия. Струва ми се, че въпреки множеството и позитивни, и негативни реакции, тази толкова важна като тема и проблем изложба остана не достатъчно обговорена.

3. Бихте ли отличили галерия за изложбената й политика и защо?

Странно е да отговарям на този въпрос, защото съм, така да се каже, „заинтересована страна”. Продължавам да се доверявам на политиката на Софийска градска художествена галерия, част от която е и галерия „Васка Емануилова”, така, както все повече се надявам институциите – било то културните или на публичната администрация, да осъзнаят огромната си роля в художествения живот и необходимостта да бъдат много по-активни, много по-съвременни в начина си на мислене и работа, много по-публични, много по-социални и отворени.

Като оставим това настрана, за мен е радостно съществуването на различни нови пространства за изкуство, които се стараят да изграждат свой профил и да въплъщават определени концепции за изкуство в цялостната си дейност. Такова, не толкова ново пространство, е и Swimming Pool, и откритото тази година „Етер” (Æther), зад което стоят артистите Войн де Войн и Парсифал. Само за няколко месеца те организираха няколко изложби и съвсем скоро пуснаха покана за млади художници. Вярвам, че това ще бъде едно от пространствата, които ще ни предложат силна концепция за изкуство, а не просто добри и интересни изложби.

4. Кои са най-важните дискусионни теми в полето на изкуството, възникнали през 2016?

Политиките спрямо културното наследство беше и е важна тема. Тя е свързана с не толкова ясно поставената, но също много важна тема за съвременната културна идентичност на страната. Коя и каква е България и българската култура днес? Един въпрос, който вече потропва на вратата ни и с очакваното през 2018 г. Председателство на България на Съвета на ЕС, и с Европейската столица на културата през 2019 г., и т.н. Да не се връщаме към това, че за пореден път не участваме във Венецианското биенале, че едва ли ще има много български художници в Документа и т.н. Но не става въпрос само за съвременното изкуство, а по принцип за съвременната култура, за съвременния начин на мислене и работа. Всичко това всъщност не са дискусионни теми, защото в сферата на изкуството у нас по принцип малко се дискутира. Отдавна критиката е сведена до инструмент за презентация на събитие или художник и е инструмент за лични стратегии на реализация в полето. Малко се пише, още по-малко се пише аналитично. В последно време, включително и тази година, се говори много за градската среда, за развитието на града. Столична община има няколко инициативи, свързани с това. Годината е силна за архитектите от гледна точка на дебати, но и на конкретни действия по „правенето”, отстояването на политики. Тази тема не е далече от изкуството. Пример за това са инициативи като „Квартал” на Дома Арт Фест и други организации.

За мен лично една от най-дискусионните теми бе свързана с работата ми по предложението за стратегия за развитие на свободната творческа сцена в София – „Споделена визия”, по което работихме с колеги от сферите на танц, театър, музика и литература, а за визуални изкуства заедно с Дойчин Котларов и Матрина Стефанова, Ивана Ненчева и Наталия Тодорова, Адриана Андреева и Бояна Гяурова, както и с Войн де Войн. Споменавам всичките тези хора не напразно, а защото вярвам в работата им и в начина им на мислене за съвременна култура.

Не на последно място, бих искала да спомена проекта „Въведение в съвременното изкуство” на Фондация Отворени Изкуства и по-специално посещението и лекцията на белгийския колекционер Ален Серве в СГХГ, която можеше и трябваше, но не произведе широк аналитичен и критически разговор. А нима не ни е важна темата за колекционирането на изкуство?