Малки форми на независимост
Как се прави фестивал без подкрепата на Софийска община и Министерство на културата? Изобщо възможно ли е това? Осмото издание на фестивала „Северно сияние“ (7 - 18 декември 2016 г.) показва, че е напълно възможно. Замислен през 2008 г. от Мариана Христова и сдружение „Седем“ като витрина на новото кино от – широко казано - Скандинавия, но също и прибалтийските страни, три години по-късно събитието преминава под грижите на Ангел Хаджийски и Здравко Григоров от Pozor Company. Те са същите, които организират други подобни независими фестивали – МЕНАР (фестивал на северноафриканското и близкоизточното кино, по-преди известен като „Цветя на Корана“), а също и Sofia Biting Docs – форум за „неудобни“ документални филми от цял свят.
Нито един от тези фестивали не разчита на финансиране от държавна или общинска институция. Здравко Григоров твърди, че като организатори, те имат прекалено много работа около филмите, за да могат да отделят време и за тягостното попълване на молби и формуляри за пред тукашните институции. Последното наистина заслужава вниманието на финансиращите органи в България: процедурите им по кандидатстване са прекалено усложнени, а методът на взимане на решения е често достатъчно непрозрачен, та не рядко можем да прочетем статии от хора на изкуството, останали с горчив посткорупционен вкус в устата, след като са участвали поне веднъж в някакъв конкурс за подпомагане.
Във всеки случай, изключителното в историята е друго: значими културни събития могат да се появят, че и да останат на хоризонта години наред, дори въпреки държавата. Панорамите на северното кино, както и тази на близкоизточното и северноамериканското, са важни за попълване на празноти в кино културата ни и никоя столица не може да твърди, че играе ролята на международен културен център, ако не предлага и подобен поглед към света отвън. Не е необходимо обаче един фестивал или каквото и да е културно събитие да се започва с някаква гръмка или мащабна картина на мечтани или дори (невъзможни) светли хоризонти (както често се иска да убедиш някаква анонимна комисия при попълването на формуляри за кандидатстване). Мариана Христова, например, казва, че е започнала фестивала по егоистични мотиви. Защото много е искала самата тя да има достъп до филмите от северните страни и е смятала, че като направи фестивал, някои затворени врати ще й се отворят. Оказва се, че личният хъс и страст към някакви артистични артефакти са достатъчна причина да задействаш нещо, което остава в културния пейзаж на цял милионен град вече почти десетилетие. Разбира се, имало е и други причини: според генераторите на идеята, през 2008 г. качествени европейски филми в българските кина е имало доста малко. Зрителите с взискателен вкус се бяха отдръпнали от европейското кино, защото го идентифицираха с претенциозните френски филми тогава, и залагаха на сигурното, тоест американско (най-вече холивудско) кино, което пък често е естетически компромисно. Струваше ми е, че именно северното кино помирява дихотомията комерсиално-авторско, защото то хем е внимателно към публиката и не я гони от салона (90% от северните филми имат комуникативен наратив и ясно артикулирана история), хем е оригинално, авторско и рядко залита към клишета в името на боксофиса. - казва Мариана. Посещаемостта на „Северно сияние“ обаче опровергава това предположение. Северният хумор и изобщо северният подход към правенето на филми се оказват донякъде бутиково удоволствие за посветени. Но и не само. Посещаемостта на „Северно сияние“, където се показват около 15 филма в по две прожекции всеки, е между 1000 и 2000 човека за целия фестивал, споделя Здравко Григоров. Обаче това никак не е малко за една некомерсиална платформа. С времето фестивалът култивира публика, създава интерес и отваря хоризонти. Започнали са да идват и хора, които не са заклети фенове на северното кино, а просто любопитстват да опитат и от това. Защо не? Разбира се, има специфична публика за големите автори (като братята Каурисмаки, например), а също и друг тип притегателни елементи, каквито са филмите за известни музиканти, да речем Бьорк. Те привличат феновете на самите музиканти, без непременно публиката да се интересува от киното на Севера. Понякога обаче самият филм може да доведе хората си в салона без допълнителни стратегии за прикоткване. Носителката на „Оскар” Сузане Биер, например, не успя да събере толкова зрители през декември в София, колкото дебютният филм „Мащерка“ на никому неизвестния исландец Бьорн Хлинур Харалдсон. Последният, между другото, е бил гледан повече дори от „Завръщане у дома“ на Мика Каурисмаки. Именно в това е събитието на истинския жив фестивал – възможността за диалог и изненада.
Другото важно отношение към културния факт за мен е в позицията на Ангел и Здравко, които категорично не смятат да се занимават със снимане на собствени кинопродукции. Те искат да останат само в ролята си на фестивални организатори и това е една здравословна независима позиция с по-голяма стабилност при подбора и селекцията.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
