90 години от рождението
на проф. арх. Иван Татаров
Независимо от модите в съвременната архитектура, той винаги се откроява като един извънредно самобитен автор. В над 70-те си построени сгради той не е бил склонен да имитира, да плагиатства, той не копира, не прави cover версии на модни шлагери.
Последователите му и до днес помнят как като педагог той винаги знаеше откъде да започне, коя е следващата, още неизвестна за студента, стъпка, с какво да продължи, сякаш проследяваше невидим за нас контур и от него изваждаше постепенно цялата форма. Похватът му беше похват на неин вещ познавач.
Не съществува подобен вид обучение. Но той винаги успяваше да открие в следващия студентски ребус собствените тайни на студентския замисъл и то без да забавя концептуалния ход на пространствените изграждания. Как в сетивно-пространствена форма успяваше да ни демонстрира как да изразим мисълта? Как умееше да направи осезаема и да напипа повратната точка, от която геометричната фигура се превръща в архитектурна форма?! Беше изкусен в грижата по-скоро за точността на структурата и яснотата на функцията, отколкото за всякакви -изми. Пред смаяните ни погледи арх. Иван Татаров, сякаш незнаен побратим на извечните строители, съумяваше да върне на архитектурата нейната изначалност, с което именно винаги оставаше актуален и модерен. Не е чудно, че го откриваме най-истински в системното пренебрегване на унаследени клишета.
Неподатливото за бърз анализ творчество на арх. Татаров неусетно изгражда у неговите възпитаници вкус към този трудно достъпен критерии – целостта.
Като пример ще се позова на това, че самата аз понятието „Genius Loci“ не от него съм чула най-напред. Но много преди да го чуя, съм видяла зала „Фестивална“. И както всички нейни фенове, приближавайки я стъпка по стъпка, съм осъзнавала неподражаемото общуване между пластиката на сградата и панорамата наоколо.
Ще кажете‚ какво чак толкова? Това е контактът с града в подножието й, а оттам и с цялата околност.
Този точно диалог е особено въздействащ поради допира с хълма, на чието било е и съществуващият обем на църквата. Това разлато възвишение не може да се съпоставя с обемите на жилищни сгради, които стоят като дребни гъби. А залата, напротив – тя пълноправно се съотнася с него. Църквата го увенчава със своята култова вертикала, но залата мощно го обхваща и, извисявайки се с огромния си геометричен масив, сякаш увенчава хълма като своеобразна диадема.
Ако залата нямаше отдръпването на фоайетата и остъкляването в партера, тя би останала забита и нечетлива, обезформяща и себе си, и хълма. В изградения диалог хълмът губи своята безизразна неподвижност. Залата го приобщава с кинетичната си пластика. Причудливите й сдвоени колони, по пет от ляво и от дясно, сякаш под строй я задвижват и то към прекрасните простори на Витоша и Стара планина, още повече, това място в София рядко остава без вятър. Този мощен ход осмисля ред елементи от екстериора и интериора на залата и вдъхва изумителна витална мощ, която ни зарежда позитивно.
Пред очите на всички ни този ярък пример сочи защо композиционната цялост е един от заветите на проф. Татаров. Така се изтъква и ангажираността му към околната среда, както се знае, прастара българска традиция, залегнала обаче във всяка от сградите му и илюстрираща характерната за него не афиширана връзка с нашите традиции.
Високият му професионализъм увличаше и раждаше не епигони, а жажда за свой собствен почерк. Чрез неговия артистичен ръст ние, студентите, надниквахме в тайните на формотворчеството, на композиционната логика, на вдъхновението и на чудото как оживяват идеите. Разбирахме, че само с много труд едно вдъхновение може да пресътвори идеи.
Професионалният му авторитет внушаваше устрем, който разгражда хаоса и реституира художествения порядък. Той внушаваше, че за всеки творчеството може да стане самостоятелен свят със свое настояще и бъдеще.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
