Движения по (под) повърхността
По повод изложбата на Темелко Темелков „Анима Анимус“, галерия Синтезис – до 10 януари 2017 г.
Една крилата мисъл на Чък Клоуз ме сполетя на прага на изложбата „Анима Анимус“ на Темелко Темелков: „Фотографията е най-лесната за овладяване медия… и най-трудната, в което можеш да имаш лично виждане и разпознаваем стил“. Вероятно това неудовлетворение, което Клоуз е изпитвал, го е карало да търси своята идентификация във фотографията в техническата страна, като прибягва към сложния дагеротипен процес. В творческото си саморазпознаване Темелко Темелков върви по друг път – този на идеите, независимо че е утвърдено име в модната и портретна фотография в България (през последните две години представи изложбите NEWSight, Двойки, Вратите на София).
„Анима Анимус“ в галерия Синтезис е личен проект и изследва идеята за душа през понятия, заети от аналитичната психология на К.Г. Юнг. Авторът работи с определенията за анима като женски архетип в несъзнаваното на мъжа, и анимус – мъжки архетип в несъзнаваното на жената. Водещото изразно средство на Темелков е човешкият силует, заснет върху бял транспарант в 49 черно-бели фотографии. Абстрактните фигури се движат по повърхността на екрана и показват безлични „персонификации“ на колективните архетипи.
Мъжката анима е „изиграна“ от самия фотограф, а женският анимус – от негова спътница. Този факт, дори и не акцентиран от автора, изостря вниманието. Поражда и усещане за близост, за допускане в личното пространство. Срещата на двете фигури зад екрана е заснета без предварителна драматургия, вложената емоция е породила разнообразие от пози. Анима и анимус са станали отправна точка за творческа интерпретация. Екзалтацията на участниците обаче е попречила да навлязат действително в темата за архетипите – тези дълбоки психични пластове, които съвсем не са така светли и гостоприемни.
Идеята за изследване на несъзнаваното (Das Unbewusste) със средствата на фотографията не е нова и е формулирана от самия Фройд преди повече от век. В “Бележкивърху несъзнаванотов психоанализата” (1912 г.) той описва стъпките на негативно-позитивния процес. Фройд се спира на латентния образ (негатива) и проявяването му, за да онагледи процесите по линията несъзнавано-предсъзнавано-съзнавано. В такъв смисъл, аналогията между фотографския процес и фиксирането на сянката върху екрана, предложена от изложбата, е добре намерена, но изборът на дигитална камера сякаш я прекъсва, не спомага за „заснемането“ на несъзнаваното. Спорно естетическо решение е и промененият кадър – от правоъгълен в квадратен, и превръщането на рамката на екрана в рамка на кадъра. Квадратът прави композицията по-статична и затворена, задържа интерпретацията. Детайли като пикселизацията по ръба на рамката и нейните трансформации в серията пораждат съмнение дали авторът не е прибягнал към вторична намеса.
Психологическите интерпретации на силуета също са познати в историята на фотографията. През 60-те години на XX век немският фотограф Флориз Нойзюс създава серията „Körperfotogramms“ („Телесни фотограми“). Черно-бели очертания на женски фигури пораждат амбивалентно усещане за реалистично присъствие, съпроводено от отчуждение. През 1974-75 г. американският художник Брус Конър създава серия фотограми с човешки силуети със заглавие „Ангели“. Той предлага ефирни докосвания до „създания“ от светлина. В историята на българската фотография идеята за отдалеченото присъствие на силуета е развита от Такор Кюрдиян и представена през 1994 г. под заглавието „Архетипи“. Неговите химиграми са директно „отпечатани“ от третирано с проявител тяло и отпращат към анонимните образи на женствеността.
Преминавайки през тези няколко примера, които далеч не изчерпват темата, ми се струва, че значимостта на изложбата на Темелко Темелков, собствената му крачка идва най-вече от комуникацията на двете души/силуети зад светлия екран. А и в противовес на вече познатите версии за образа на силуета катоотчуждение в далечината, „Анима Анимус“ носи идеята за близката заедност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
