Ефектно зрелище.
Световната премиера на
Граф Монте Кристо
Софийският гастрол (в Зала 1 на НДК) на Държавната опера при Театрално-музикален продуцентски център – Варна, с мегапродукцията на мюзикъла „Граф Монте Кристо” предварително фокусира вниманието на специалисти и публика с масираната си и отлично проведена PR кампания. Ритмично излъчваният месеци наред от различни медии анонс за осъществената за първи път у нас световна премиера на мащабно зрелищно шоу с триизмерно сценографско изображение (3D Mapping) по едноименния роман на Александър Дюма-баща – с музика, либрето и текстове за песните на известния холивудски автор от френски произход Ив Деска, окончателно се превърна в медийно събитие с неговото пристигане и официално присъствие на спектакъла.
Градирането в представянето на трите поредни премиерни представления: първото (28 юни 2016) в рамките на ММФ „Варненско лято” и VІІ издание на Опера в Летния театър, второто (15 юли) – с което се откри Великотърновският летен фестивал „Сцена на вековете” на крепостта Царевец, и финалното (17 октомври) – на най-престижната столична сцена за гастролни продукции, несъмнено е пример за далновидно разработена мениджърска стратегия. Но самата сценична реализация на амбициозния проект от специално сформиран постановъчен екип (режисьор Петко Бонев, диригент Страцимир Павлов, хореографи Светлин Ивелинов и Антоанета Алексиева, сценограф Ася Стоименова, виджей (vision jockey) Полина Герасимова, диригент на хора Петър Бояджиев, фехтовка Детелина Желязкова, фотограф Росен Донев) с участието на солисти, хор, балет и оркестър на Варненската опера, в действителност има повече от едногодишна предистория, достойно съперничеща на криминално заплетената интрига от прочутия роман на Дюма.
Идеята за световна премиера на не поставяния мюзикъл от Ив Деска – студийно записан и издаден в многомилионен тираж като пилотен албум през 2013, успешно продаван главно в САЩ, е предложена на режисьора Петко Бонев от импресариото Максимилиано Назели (собственик на агенция „Сердика мюзик”) въз основа на сключен договор с автора за световното му разпространение. Предварителното условие за стартиране на проекта по постановката обаче е доста шокиращо: да се възстанови (тоест, да се нотира по звукозаписа) мистериозно изчезналата оригинална музикална партитура – нелека задача, с която се нагърбва младият перкусионист и диригент Никола Петров (бивш студент от класа на проф. Пламен Джуров в НМА). Същевременно се оказва, че текстът на либретото е написан като киносценарий – с непрекъснати времеви ретроспекции, множество промени на мястото на действието и рекорден брой (46) действащи лица, които Петко Бонев успява да сведе до 26 в чувствително съкратения сценичен вариант на фабулата, поместен в рамките и на допустимите за мюзикълно шоу два часа и половина. И след поетия продуцентско-изпълнителски ангажимент от страна на Варненската опера, и след проведения кастинг за възможно най-добър подбор на оперни певци и драматични артисти (в двоен солистичен състав), реално се задвижва механизмът и на целия постановъчен процес. На базата на режисьорската концепция с ясно изведена действена логика и актуално послание, на частично допълнените (главно в оркестровата партия) и преаранжирани с подсилена ритмична секция музикални номера от диригента на спектакъла и на пластично-танцувалното нюансиране на черно-белите характеристики в романтичните образи, е намерено и оптималното сценографско решение за бърза и ефектна промяна на визуалната картина – чрез динамично кръстосана прожекция на 76 кадъра от 3D Mapping върху екранното скеле на сценичния терен, със стълбищна площадка в центъра за обиграване на кулминационните моменти в отделните сцени. И именно тук следва да се подчертае новаторският подход на режисьора, сценографа и автора на триизмерното изображение към зрелищното моделиране на театралното пространство в мюзикълния спектакъл – вероятно чертаещ и бъдещето на самия жанр. Това е и безспорното екипно постижение – търсещо не толкова динамичното пренасяне на действието на различни места (от пристанището на Марсилия във вихъра на морската буря или от затворническата килия на замъка Иф в двореца на парижката знаменитост Граф Монте Кристо), колкото на обобщеното внушение за крещящата от противоречиви страсти социална атмосфера от времето на Наполеоновите войни (користолюбие и утопичен идеализъм; корупция и морални проповеди; чудовищна престъпност и романтични благодеяния), извън бутафорията и сценографските щампи. Същата положителна оценка заслужават и театралните костюми – в преобладаващия силует и цветовата гама на стила ампир (високи талии и доминиращо бяло в дамските тоалети, бели ризи с романтични яки и черни вратовръзки, жакардови жилетки и фракове в аристократичния мъжки костюм). Но индивидуалният почерк на художничката очевидно намира най-убедителния си израз в оригиналните варианти на изисканото съчетание от кобалтово синьо и бяло в балните костюми на кордебалета от ІІ действие. А в резултат на технологичния синхрон между виртуалната прожекция и реалния мизансцен, сценичното осветление, хореографския рисунък на вокалното изпълнение и звуковото му транслиране в зрителната зала чрез съвременна микрофонна техника, фактически се формира и многопластовият хибриден текст на представлението с холивудски привкус. За това допринася и обстоятелството, че мюзикълът се изпълнява в оригинал на английски, а перфектният превод на диалога и музикалните номера (преводач Лилия Бонева) се изписва на български език като субтитри на допълнително монтирани екрани извън условната рамка на сценичното пространство.
Умишлено оставих на втори план впечатленията си от музиката към спектакъла, която, въпреки открояващата се мелодичност на песните в стил шансон – композирани за певци с класическа вокална постановка, има по-скоро допълващо приложна функция към театралното действие, главно поради липсата на достатъчно ярки контрасти между музикалните теми, които периодично се повтарят с различен текст в сходни сценични ситуации. От изобилието музикални номера в І действие реално могат да се разграничат следните: маршовата тема на встъпителната хорова сцена (танцувално разгърната в колоритния пристанищен пейзаж на Марсилия); молитвата на Мерседес; речитативът на Данглар (по-късно пренесен и в сцената на заговора); любовният дует на Мерседес и Едмон (с великолепен финал на фона на фантастично звездно сияние); марсилският танц на кордебалета и сватбеният хор „Благословени да са”; песента на абат Фариа (при съдбовната им за Дантес среща в затворническата килия). Докато от следващото ІІ действие с по-характерната си музикална стилистика се отличават главно двата бални танца – стилизираният старинен дворцов менует и добавеният по идея на хореографите и режисьора валс (танцова вариация на темата на абат Фариа в аранжимент на диригента); любовното признание на принцеса Хаиде; предсмъртният монолог на Фернан и трагичният монолог на полуделия Вилфор (с умъртвения си невръстен син на ръце); оркестровата увертюра, преходите и заключенията, в които проличава и импровизаторският талант на пианиста Страцимир Павлов – в quasi барокова роля на Maestro dal’ Cembalo. В опита си да компенсира липсата на музикална драматургия в мелодичния поток, диригентът действително проявява завидна изобретателност и гъвкави рефлекси по отношение на звуковия баланс между сцената и необичайния оркестров състав (4 първи цигулки, 4 втори, 3 виоли, 3 чели, 1 контрабас, по един от дървените духови инструменти, 1 тромпет, 1 тромбон, 2 корни, тимпани, перкусии, кахон и пиано със солираща функция).
Независимо че е построен на класически жанров принцип, в две контрастни и формално разделени с антракт действия – І действие Измяната, ІІ действие Отмъщението, обединяващата идея в спектакъла на мюзикъла „Граф Монте Кристо” си остава романтичният блян за всеопрощаващата сила на вечната любов и споделеното човешко щастие, режисьорски изведена като тържествуваща финална кулминация и нравствено послание към съвременната публика. Сюжетното повествование (по автор) се води дистанцирано спрямо сценичното действие – от застаряващия и помъдрял главен герой Граф Монте Кристо, който разказва невероятната история на марсилския моряк Едмон Дантес пред писателя Александър Дюма. А театралната реминисценция на приключенската интрига – породена от неистовата завист, алчността и властолюбието на четиримата заговорници: Данглар, Фернан, Кадрус и Вилфор, скалъпили политическия донос срещу 19-годишния, току-що произведен в морски капитан и щастливо влюбен в красивата си годеница Мерседес Едмон Дантес, хвърлен точно в деня на сватбата си в мрачното подземие на замъка ИФ и осъден на смърт, всъщност протича на един дъх благодарение на напрегнатата развръзка на драматургичните конфликти след поверената му от абат Фариа тайна за скритото на остров Монте Кристо приказно съкровище, което тотално преобръща целия му живот и променя самоличността му. От този момент започва и жестокото отмъщение на главния герой, неусетно прекрачило моралните граници на справедливото възмездие, достигайки критичната точка на личната саморазправа с фатален край дори и за част от близките на враговете му. Неслучайно в сцените със заговорниците неизменно присъстват и трима "мъже в черно" (балетистите Денко Стоянов, Николай Димитров, Румен Стефанов), които в режисьорското решение олицетворяват сатанинския дух, символично отнел живота на всекиго от тях. А непосредствено преди катарзиса и финалната мелодрама, те преследват и Граф Монте Кристо/Едмон Дантес за кървавите му отмъщения, еднакво подлежащи на порицание.
Актьорските успехи в постановката би следвало да се оценяват преди всичко като ансамблово постижение, в което от решаваща важност са не само синтетичните качества на отделния изпълнител, но и равностойното партньорство на сцената. В тази посока целият изпълнителски състав проявява както професионално усърдие, така и достатъчно творческа амбиция. Но безспорно най-значими за престижа на световната премиера остават постиженията на младия тенор дебютант Христо Ганевски в главната роля на Едмон Дантес и на опитното сопрано Илина Михайлова (Мерседес), които и със стабилната си вокална емисия, и с убедителното си сценично поведение изцяло покриват формáта на образите, удържайки до край тежестта на сложните психологически метаморфози в драматургичното им развитие. Почти равностойни в сценичната си изява са изпълнителите и на четиримата заговорници: Пламен Димитров (Данглар), Арсений Арсов (Фернан Монтего/Морсерф), Борислав Донев (Гаспар Кадрус), Свилен Николов (Жерар дьо Вилфор), но може би най-изненадващ е актьорският успех на тенора Арсений Арсов в твърде грубата за лиричния му натюрел роля. Гео Чобанов (Абат Фариа) и Пламен Георгиев (Дантес баща) преодоляват без усилие възрастовата характерност на своите герои, както във физическия, така и в певческия им образ. Илко Захариев (Морел и Бенедетто/Кавалканти), Филипа Руженова (Принцеса Хаиде), Велин Михайлов (Максимилиан Морел и Албер дьо Морсерф) и Християна Христова (Валантин) оставят трайно впечатление за точно артистично попадение в ключови за развитието на страничните интриги образи. От епизодичните роли особено силно е певческото и артистично внушение за перфидно коварство на Вяра Железова (Елоиз), а Милен Иванов – гост от Великотърновския театър (Александър Дюма), и Димитър Марков – гост от Сливенския театър (Граф Монте Кристо), уверено поддържат светския тон в диалога между писателя и разказвача на приключенската история.
Шоу експресията в живото изпълнение на сцената обаче се дължи най-вече на постановъчните идеи на гост-хореографите от столичния Музикален театър Светлин Ивелинов и Антоанета Алексиева, които максимално насищат сценичното действие с атрактивни общи и солови танци, както и с характерни пластични етюди в ансамблите и масовите сцени. При това, стиловото разнообразие в хореографската лексика на въздействащите солови танци е продиктувано от спецификата на нововъведените (по настояване на режисьора) балетни роли, дублиращи основните действащи лица в мюзикъла, но без да лишават солистите от възможност за пълноценна сценична изява. Така примабалетистите на Варненска опера Павел Кирчев и Илиана Йотова (като Едмон Дантес и Мерседес) разкриват великолепните си артистични качества в танца с класическа палцова хореография; Мартин Чикалов и Ами Наито (като Максимилиан и Валантин) – в танца с модерна хореография.
И без да се съизмерва с хита на Мишел Льогран „Монте Кристо” (1975), успешно поставен и в Музикалния театър (1987), а още по-малко с доказани образци на новата френска вълна в жанра, като „Парижката Света Богородица”, „Ромео и Жулиета”, „Десетте божи заповеди”, „Дракула”, мюзикълът на Ив Деска има всички шансове да продължи сценичния си път след световната си премиера в България.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 09.12.2016 22:25
Граф Монте Кристо
Граф Монте Кристо
От: Румяна Бояджиева
Диригентът на хора на Варненска опера се казва СТЕФАН Бояджиев. Проверявайте ги тези неща...