Без Запада
Да се прави равносметка за международните работи през изминаващата година изглежда рано, въпреки че всичко вече се случи и главният резултат е ясен. Световната система встъпва в нов етап на развитие. Изходът от юнския референдум във Великобритания и победата на Доналд Тръмп на изборите в САЩ през ноември са причини за промените, те са техни симптоми, доста показателни всъщност.
Моделът на открито и всеобхващащо глобално устройство под водачеството на САЩ и техните съюзници остава в миналото. Под напора на собствените граждани, управляващата класа на водещите страни е принудена да се насочи към „вътрешните си работи” (много неща са се натрупали там), а за външната експанзия, била тя политическа, икономическа или идеологическа, настъпва пауза. Тя едва ли ще се прекрати напълно, Западът няма къде да иде, а поривът да разпространява себе си навън открай време е бил една от основните му характеристики. Но усилието за световна доминация, предприето след Студената война, беше така мощно и бързо според мерките на историята, че сега тръгва обратното движение.
Ако използваме пазарни термини, иска се дълбока корекция, инвентаризация и преработване на получените активи. Следващите няколко години най-вероятно ще бъдат посветени на това.
За Русия това означава начало на нов стадий. Руската външна политика след Студената война като цяло и отделните нейни фази могат да бъдат оценявани различно, въпрос на вкус и идеологически предпочитания. Един показател обаче оставаше неизменен – от момента на разпада на Съветския съюз, Западът бе основна точка за съизмерване, необходимостта по един или друг начин да се формулира отношението към западния модел, да си намериш мястото – в него или извън него. Приоритетите се колебаеха. От непреодолимото желание да се вградиш в него на всяка цена до претенциите (наистина никога не формулирани истински) да изградиш алтернатива.
Обаче през всички етапи на тези колебания като червена нишка минаваше (кога откровено, кога скрито) желанието за защита от западния напор. Дори в най-ранния си и най-искрен прозападен етап Русия не беше готова да се промени в желаната от Запада посока. Междувременно вътрешните промени служеха като задължително условие за участие в същия този западен проект.
Спорът за това какво е за Русия Европа (като най-близкото олицетворение на Запада) се води у нас поне от двеста години и в този смисъл дискусиите от края на ХХ и началото на ХХІ век въобще не са уникални. Те винаги са имали смесен (както е модно да се говори днес – хибриден) характер – „вътрешно-външен”.
Т.е., вън от зависимостите от текущите геополитически обстоятелства, Европа се възприемаше като най-важен елемент от вътрешното развитие, точка на привличане (по-често) или на оттласкване.
Времето след Студената война се превърна в квинтесенция на подобен подход. Ставаше дума не просто Русия да се ориентира към европейски модел на развитие, а и за възможността/необходимостта да влезе в западните политически институти. Именно те, през две десетилетия и нещо, станаха определящи за цялото международно устройство. Това бе и главното стратегическо решение в началото на 90-те години – „новият световен ред” ще се строи върху основата на съществуващите институти на Запада (т.е. на институтите на Студената война), а не по пътя на създаване на нови структури, които биха съответствали на епохата след конфронтацията.
Мъчителната траектория на Русия от 1991 до средата на 2010-те е отделна тема. Спорът за нея, както обикновено у нас, вероятно ще бъде дълъг и безплоден. За някои това време е катастрофа, бездарно изгубени възможности да станем „нормална страна”, за други – фатални илюзии, едва не унищожили държавата. Тази траектория доведе обаче до съвсем еднозначен резултат – от втората половина на 2010-те години усилията на Москва все по-отчетливо бяха насочени към това да се даде отпор на стремежа на Запада да продължава разпространяването на този модел, който той смяташе за правилен и необходим.
Към средата на 2010-те това започна все повече да напомня на пълноценна Студена война, а към есента на 2016 г. тя направо придоби чертите на възможен пряк сблъсък. И тук на Запад се случи обратът, описан по-горе.
Създава се различна ситуация. Стремежът да „се промени” Русия, да „се поправят” някакви други страни си остава елемент от най-идеологизираната част от американския и европейския истеблишмънт, но престана да бъде приоритет на правителствата или дори просто реална задача.
Във Вашингтон изглежда се връща добрата стара логика на сдържане. Мнозина говореха, че идеалът на Доналд Тръмп, онова „величие, което той иска да върне” на Америка – това са 50-те години, времето на икономическия подем, увереността в себе си след победоносни войни и отсъствието на явлението политкоректност. Но не трябва да се забравя, че това е период на много нервно изграждане на самото това сдържане и на принципите на стратегическата стабилност (правилата на ядреното противопоставяне), а едновременно с това и епохата на маккартизма (скорошната новина за създаването към Палатата на представителите на комисия по противодействие на скритото влияние на Москва е хубава илюстрация за това, че времената понякога се връщат).
Европа е в тежък размисъл, въпросът за отношението към Русия през предстоящите месеци може да се превърне в сериозен фактор за вътрешна еволюция на Стария континент.
Германия (новият лидер на „свободния свят”, както полушеговито отбеляза един европейски дипломат) има шанс да се превърне в основен апологет на натиска върху Русия. Франция, при какъвто и да е изход от президентските избори, ще се придвижи по-скоро към собствената си версия за „източна политика”. Каквото и да стане, лайтмотивът от 1990-те и 2000-те, че Русия, така или иначе, трябва да бъде интегрална част от „Голяма Европа”, повече не продължава.
За руската външна политика възникват нови условия. През миналите години тя имаше предимно реактивен характер по разбираеми причини. Западната активност я караше постоянно да отговаря и – нека отдадем дължимото на Кремъл и на Смоленския площад[1], те добре потренираха бързина и точност на реакции (реагирането можеше и да е превантивно, но същността не се променя, темпото на играта се диктуваше от Запада). Две обстоятелства придаваха стройност на действията на Москва и служеха като източник на успехи. Първо, подозрителността и дори страхът на много незападни държави, че юначната политика на САЩ ще стигне и тях, стимулираше консолидацията на незападна основа. Второ, Америка и Европа извършиха твърде много глупости и грешки - по причини от идеологически характер преди всичко, и Русия се възползва умело от това.
Отслабването на активността на Америка и вътрешната криза на Европа откриват пространство за самостоятелни стъпки, които да не са реакция на постъпващи импулси от Запада.
Същият онзи многополюсен свят, за който така мечтаехме, настъпи. И сега идва въпросът как ще бъде устроен той. Разбира се, можем да продължаваме да се борим с американската хегемония и западното влияние, но нито едното, нито другото ще изчезне напълно. Съдържанието на външната политика трябва да стане друго.
Навсякъде ще расте търсенето на идеи: как всъщност може да функционира новият свят, в който всички параметри се променят качествено – и социалните, и технологическите, и геополитическите. От времената на късния СССР в Москва почти не са мислили за това – другаде беше вниманието им, пък и нямаше външна потребност.
Сега е време да се предложи нещо свое - не просто за отбиване на външен натиск или за отстояване на интереси, а включващо в себе си разбирането за „общо благо”.
Увлечени в реалполитиката, ние (говоря не само за управляващата класа, а и за руското общество) отдавна сме забравили, че, в крайна сметка, именно тези, които оперират с такива понятия, движат историята. Впрочем, те обикновено успяват повече и в защитата на собствените си интереси.
Газета.ru, 1 декември 2016
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
