Америка току-що избра своето несъзнавано
Днес1], 23 ноември 2016, беше осъден убиецът на Джо Кокс, британска парламентаристка, стреляна и мушкана петнайсет пъти заради просирийската и пропалестинската й позиция. Убиецът й крещял: „Това е за Британия. Британия преди всичко!”. Ръкописно стихотворение на Ане Франк, наполовина оригинално, току-що беше продадено на търг за 140 000 евро, четири пъти повече от очакваното. През септември Джесика Харпър от Пийч Ботъм, Пенсилвания, беше обвинена, че е премазала с тялото си бебето си, въпреки предупрежденията във връзка със задушаването на друго нейно дете пет години по-рано; на всички тях тя отговаряла, че детето й е най-добре редом. През 2010 година Ванеса Кларк от Тексас задушава второ свое дете година, след като вече е убила едно, смачквайки и двете в съня си. Около 140 бебета годишно умират, задушени под телата на майките си.
След изборната победа на Доналд Тръмп изневиделица се оказа, че повечето коментатори били отдавна наясно, че тя е неминуема и че поначало опонентката му няма никакъв шанс; кой знае защо обаче били пропуснали да го съобщят, пригласяйки вместо това на хора, предричащ успех на Клинтън.[2] Други предпочитат да признаят, че и те като Клинтън и щаба й са били слепи за масивите бели безработни избиратели без висше, за които било естествено да подкрепят Тръмп. Оказа се също, че изненадващо много жени, латиноси и черни, са заложили на Тръмп, да не говорим за евангелистите. Изборът на Тръмп изведнъж се оказа логичен и разумен, естествена реакция и висше доказателство за това, че демокрацията работи и винаги е права. В него се криела дълбока истина, бунт, прозрение. Избирателят показал автентична мъдрост и верен усет. Изборната победа на Тръмп се оказа рационално предвидима и структурно полезна, казват ни най-различни коментатори: щяла да ни събуди за борба срещу капитала, вещае Жижек; щели сме да си видим кривиците, всички ние, журналисти и експерти, демократи и елити. Досущ като в “Интелектуалците” на Пол Джонсън, представители на елита разтерзават слепотата и самозабравата на елита, като рядко прибягват до първо лице множествено число.[3]
В деня на Тръмповата победа написах автотерапевтичен текст, в който се опитвах да преработя потреса си пред немислимото, което беше поразило един донякъде вече мой свят: Америка не просто беше избрала кандидат, който се беше показал нищожен като интелект, образование, език, морал, поведение и характер; тя го беше избрала именно, защото беше всичко това по най-флагрантно арогантен начин. И няма значение дали наистина е такъв или е хитрец и играч, изпълнил перфектно ролята на некомпетентен и неадекватен расист, ксенофоб, хомофоб, женомразец и пр., единствено, за да спечели. Аристотел в “Поетика” казва, че трагедията представя герои, които са по-добри от нас, а комедията – такива, които са по-лоши от нас. Трагично е, ако по-добрите преминават от щастие към нещастие, и е комично, когато това се случва с по-лошите. Когато обаче по-лошите изковават пътя си от нещастие към щастие, това не е нито трагично, нито комично, а е отвратително. Точно това се случи в САЩ.
И тъй като текстът предизвика обясним ропот с личния си тон и с нахалния отказ от политическа коректност по отношение на свещената крава на човешката глупост в системата на демокрацията, ще се опитам да обясня, че тезата му не се свежда до отказваща да мисли квази-елитарна покруса.[4]
Свидетели сме на масова реакция на интерпретативните елити: те се опитват да компенсират провала на прогностичния си провиденциализъм с рационализации на изборната победа на Тръмп. Подценяването на белите безработни необразовани религиозни мъже от работническата класа с къщи и ипотеки, които те не могат, не плащат и няма да платят[5], ведно с надценяването на демографските тенденции и на политиката на идентичността[6] от страна на Клинтън, анахронизмът на избирателната система спрямо актуалната демографска динамика и несъразмерно високия дял на селския вот на равнище президент, конгрес и сенат[7], липсата на ясен профил на избирателя на Клинтън, разчекнат между Уолстрийт и Окупирай Уолстрийт[8], и безброя гласове, видели в избора отмъщение на жертвите на глобализацията[9]: всички тези обяснения, според мен, не са достатъчни, за да изличат впечатлението за войнстваща ирационалност, за глупост и лудост. Не защото не беше избрана Клинтън, а защото пред нейното несъмнено и доказано качество беше предпочетен Тръмп.
Бързам да напомня, че рационализацията е ирационален импулс, който цели да набави смисъл, за да възстанови усещането за сигурност, спокойствие и предвидимост в една територия, поразена от ирационалност. Най-забавното, когато стане дума за политика, е, че всички, в това число и умни, и образовани хора, бързат да забравят своите знания относно управляващите ни ирационални лостове и импулси, почерпани от психология и психоанализа, от антропология и социология, и се вкопчват в мъдростта на нацията и в мистичната рационалност на демокрацията. Както казват американците, shit happens; и не е задължително случилото се да има разумно обяснение или пък това разумно обяснение да остава сляпо за масивите ирационалност и самоубийствена глупост у болшинството, не, всъщност у малцинството избиратели, доколкото за седми път от осем последни избора демократите спечелиха популярния вот. Не е умно, когато, изправени пред феномен като изборната победа на Тръмп, изтласкваме не само огромни масиви от хуманитарните си залежи, а и онова, което ни разкрива изкуството на собствената ни модерност.[10] Вниманието към ирационалността, глупостта и самоубийствеността в изкуството не са екстравагантни приумици на шантави социопати; изкуството ни е необходимо, особено в моменти като този, за да не се плъзнем по улея на рационализациите към тресавището на илюзорните утехи.
Покрай мнозинството на постфактум рационализаторите, които приветствено повтарят “ами да, то беше ясно!”, се оформя и групата, затаила дъх в очакване на пришествието на новия, истинския Тръмп, който ще скъса с маймунджилъците от предизборната кампания и ще проговори с човешки глас; и вече запъхтяно тържествуват, било покрай следизборната реч, било покрай онази вчера над пуйката на благодарността. Трети стискат палци институциите и управленският екип да сложат усмирителна риза на тръмпизма, както винаги по-рано било ставало, все едно не е имало Втора иракска война и вече не ни чакат да ни поемат Банън, Флин и Сешънс. Аз пък отказвам да съучаствам в нормализацията на тръмпизма. И вярвам, че трябва да продължаваме с опитите да си обясним какво и защо се случи, докато отчитаме защо е страшно.
Не е утеха, че кандидатът, загубил популярния вот, е избран за президент по силата на анахронична и неадекватна избирателна система. Едва ли ще се стигне до повторно преброяване, при все съмненията за хакерска намеса в три от традиционно колебливите щати. Каквото и да се случи, абсурдът остава. Проблемът не е, че Клинтън не спечели, а че те бяха спечелени имено от Тръмп. И, разбира се, не е Тръмп проблемът - по логиката, че не е луд, който яде зелника, а който му го дава. Тръмп се превърна в национална диагноза. Жаргонът я назовава най-точно – едно масово, поголовно изтрещяване на почти половината от американския електорат. Между това да не харесваш Клинтън и да гласуваш за Тръмп има огромно, непребродимо разстояние, което изгазиха американците.
Защо този избор е срамен, ирационален и инфантилно безотговорен?
Първо, защото това не беше и не биваше да бъде републикански избор. 18 години след заканата си в сп. „Пипъл”, Тръмп я осъществи: беше рекъл, че ако реши да става президент, ще се кандидатира като републиканец, тъй като по този начин ще може да разчита на най-тъпите избиратели в Америка. За Тръмп простата аритметика е, че тъпите, ирационални и неуки избиратели винаги ще са повече от умните, разумните и образованите, способни да идентифицират колкото некомпетентността му, толкова и измамата под талантливото му превъплъщение в роля, представляваща арогантна травестия на Форест Гъмп. Всичко, с което Тръмп се изстъпи пред своите републикански избиратели, се плезеше на техните вери, убеждения и принципи, изискващи сдържаност, приличие и поне външна вежливост към другите и различните. Паметта ни е къса, но начинът, по който третираше останалите кандидати на републиканците, беше точно толкова отблъскващ, колкото и държанието му спрямо Клинтън. Загадка е с какви аргументи пасторите в Мичигън, Охайо и Пенсилвания са насърчавали паството си да подкрепи този явен безбожник. Мистерия е с какви оправдания пред себе си, пред съпругата и дъщерите, пред мексиканския съсед с момчето в инвалидна количка, който, преди да му оправи покрива, е работил ангария на строеж на Тръмп, пред пакистанската мюсюлманка, която, преди да почне да му носи пощата, е загубила всичко в Тръмп университета, та как този бял фен на Детройт Лайънз с къща под ипотека е пуснал гласа си за един прошнурован и пронумерован шарлатанин и шмекер, който в живота си е усъвършенствал едно-единствено умение: как да завлича хора.
И все пак, ентусиазмът на бяла, червеноврата, мачо-патриархална и ксенофобска Америка, обзета от антиглобализационно лудитство, е ясен. Той обаче не е достатъчен, за да обясни 60-милионна подкрепа. Обикновените мачовци, расисти, женомразци и прочее бабаити, които налитат на хора с недъзи и на женски долници, не биха били достатъчни. Нужни бяха и онези, които, притиснати от закон и социална норма, отдавна търсеха сгода да отхвърлят голия крал на политическата коректност. Това беше вотът на инхибираните карнавални ексхибиционисти. Тръмп не спираше да се излага на показ в разюзданата си немара спрямо всякакво приличие и културно потиснатите въздържатели се усетиха разкрепостени, разпасани.[11]
Не е достатъчен и протестният вот на разгневената на Уолстрийт и Вашингтон работническо-селска маса, сигнализираща, че се чувства пренебрегната с неплатената си ипотека. Протестният вот е ясен, ако и детински и самоубийствен: Тръмп натисна копчетата и на свестни и нормални иначе хора, които искаха да заявят, че не вярват на Клинтън. Те, разбира се, не вярваха и на него: при него нямаше консистентност и интегритет, той лъжеше най-безсрамно и целенасочено, тъй че да е невъзможно да му се вярва и да е безсмислено това да се демонстрира. Но това отваряше възможност гласуването за него да покаже колко не й се вярва на нея. Това беше протестният вот, безмозъчен, самоубийствен, но отмъстително ликуващ.
Не е достатъчен и монотонният автоматизъм да гласуваш винаги за червените (републиканците визирам, спокойно!), независимо че виждаш пред себе си надвило на масрафа си нюйоркско леке, от десетилетия нестъпвало в църква, в живота си неплащало данък и отричащо целия ти морален и ценностен свод.
Тръмп се обръщаше към всички тези – патриархалните религиозни консерватори, въставащите срещу ексцесите на политическата коректност, обедняващите, които мразят глобализацията, но не им идва наум, че компютърът на децата им би им струвал десет пъти повече, ако го бяха произвели те самите, псевдореволюционерите срещу статуквото. Днес е модно да се говори, че Тръмп е познавал Америка по-добре. Но истинското му прозрение се прояви в решаващия ход.
Революционният и протестният, традиционният консервативен и антиглобалистки работническо-селски вот не стигат, за да обяснят толкова масово въставане срещу здравия разум. Кое беше онова, което можеше да позволи на унижените и оскърбените от глобализацията и от политическата коректност, от възхода на жените и малцинствата, на обеднелите работници и селяни, на революционерите срещу Вашингтон и Уолстрийт да се идентифицират в борбата си не с някой друг, а с толкова абсурдно одиозна фигура като нюйоркския милиардер? Това можеше да се случи единствено през общия знаменател на глупостта: през това, че и той, преуспелият богаташ, е като тях, невежествен, безконтролен, повторително, изнурително глупав. Ключът към победата на Тръмп е петата колона, за която беше предназначен перформативът му, вседневният му маскарад: не сквернословието, не антиглобализмът, не родеото с републиканската кобила, а цялостното излъчване, целокупното шоу на безочлив и дебелокож тепегьоз и преуспял глупак. Именно съчетанието от CV на преуспял и непогрешимото му скудоумие беше разковничето за успеха: ако толкова разпознаваемо посредствен човек е преуспял бизнесмен, значи е като мен, само че в успешно издание? Навремето синът Буш беше изиграл със спонтанно простодушие същата карта. Сега Тръмп я разигра с майсторство и вещина. Неговият коз беше петата колона на колебаещите се гласоподаватели.
По Аристотел, Америка редува трагични и комични гласувания, т.е. гласувания за по-добрия герой и за по-лошия, за трикстера. Онова, което Тръмп предизвика, е симпатията към трикстера. При цялото му перчене, закани и заплахи, той се яви пред своята част от Америка като комичен герой, като трикстер, заслужаващ съчувствие и обречена подкрепа. Колебаещите се накрая избраха Тръмп жестово, както се избира близък, свой, собствена проекция, която не заслужава да спечели, но заслужава подкрепа. Американците са склонни на великодушие към аутсайдера, към underdog-а заради култа към достойнството на малкия. Помните как Тръмп сякаш нарочно загуби дебатите, а след тях все повтаряше, че няма да признае изборите и че тези избори са rigged, опорочени и предрешени. Това беше пределната хитрост: предпоставеното поражение следваше да тласне и недопосмяващите да гласуват за своята фантазмена проекция като неадекватна и нелепа, без обаче да се дава. Не е ли показателно, че в деня на изборите 63% от американците бяха убедени, че Клинтън ще спечели? Огромното разминаване между прогнозни резултати и гласуване не беше прословутият срамежлив вот на онези, които не смеели да си признаят, че подкрепят Тръмп. Това беше вотът на гласувалите за себе си, за собствената си проекция, която не заслужава и няма да спечели, но буди умиление и срамежлива подкрепа. Тръмп разигра Форест Гъмп. Колеблива Америка реши да го гушне утешително преди поражението му и той спечели.
Действията на всички тези групи бяха управлявани от нещо, което вълнува още Сократ в “Протагор” на Платон, с когото спори Аристотел. Става дума за т. нар. акрасия: действие, при което, въпреки наличието на по-добър вариант, от две възможности се избира по-лошата. Акрасията е ситуация на избор, в която човек извършва постъпка А, ако и да смята, че вариантът Б е по-добър. Платон чрез Сократ отрича акрасията. Аристотел възразява, като внушава, че човек често действа не според истината, а според временността на едно неустойчиво и непроверено мнение. Дейвидсън не прибавя нищо ново, когато твърди, че временно хората вярват, че по-лошото действие е по-добро, тъй като не са проиграли всички варианти, а само тяхно ограничено подмножество. Но и без да прибягваме до философия, от личния си опит, от изкуството и, да, от политиката знаем, че често правим и индивидуални, и групови избори, които са по-лошите. Иначе не би имало фашизъм, комунизъм, маоизъм, както впрочем и пазарна демокрация. Властта на множеството, разбира се, почива на вярата в това, че просветени и отговорни меритократични елити ще успеят да убедят повече хора да подкрепят по-добрата позиция. Винаги има опасност обаче алтернативни меритократи и незвани фюрери да използват слабостите на множеството, за да го обърнат на своя страна. Това се е случвало преди, случи се и сега. Структурно и ценностно изборът на Тръмп е парадигмално тъждествен на избора на водач, на фюрер, тъй като неговата победа беше базирана на една-единствена идентичностна политика – тази на белия необразован мъж, който е толкова глупав, че да гласува за автентичния или превъплътилия се в него Тръмп. Както помним, Хитлер идва с обещание да избърше черния срам на унижението от челото на победена Германия, както и да възстанови поразената й икономическа машина. “Да направим Америка отново велика!” е структурно същият девиз като “Германия над всичко!”.
Какво не се споменава в една загадка, чийто отговор е време, питаше се герой на Борхес? Думата “време”, разбира се. Защо е толкова неуместно да се говори за човешката глупост в полето на демокрацията? Защото тя е отговорът на мистерията на демокрацията. Най-голямата тайна на демокрацията е, че тя се крепи върху глупостта и точно затова за нея не бива да се говори. Модерната демокрация е така конструирана, че да могат масите да бъдат държани в подчинение, докато имат чувството, че управляват. Демокрацията често става фасада на капитала и точно това се случи и сега: бунтът на капитала срещу демокрацията като привидно алтернативна на него игра доведе до нейното грубо, мачистко обладаване.
Тъй че демократическият мистицизъм се изразява в рационализации на ирационалното и в оптимизма на осъзнатите грешки и вини. Неминуемо е да има смисъл в това, което се случи, и този смисъл да трябва да е добър, полезен и правилен. Ако пък не е, поне ще ни вдъхнови за борба, вместо отново да заспим, както казва Жижек. Твърдя точно обратното: онова, което се случи, беше налудно, самоубийствено, ирационално и глупаво, инфантилно безотговорно и саморазрушително отмъстително. Това, което се случи, е срам за половин нация и поражение за всички останали. Няма никакви причини да се надяваме, че Тръмп ще се промени или ще бъде озаптен. Нещо повече. Онова, което трябва да очакваме и за което да настояваме, е той да се опита да реализира визията си.[12] Ако се промени и кротне, значи цялото театро е било единствено заради победата, суетата и печалбата. Трябва да заставим Тръмп да бъде верен на себе си, за да се провали достатъчно бързо, за да бъде отстранен, а избралото го малцинство да отрезвее, да прогледне и да се вземе в ръце. За да се откаже от дотам предизвестено фалшиви революции.
И се огледа за истински.
[1] За заглавието: America just elected its own id в: http://www.lrb.co.uk/blog/2016/11/09/james-meek/insubstantial-champions/
[2] Позната преводачка ми обърна внимание на наблюденията на Ралф Добели, швейцарски психолог, който говори за грешката на ретроспекцията, според която постфактум всичко ни изглежда логично и неминуемо, тъй че сме склонни да забравяме предсъбитийното си неведение. http://e-vestnik.bg/24076/greshkata-na-retrospektsiyata-izkustvoto-na-pravilnoto-mislene/
[3] Въобще днешната демокрация е като днешния футбол: загубиш ли, значи си виновен и си играл слабо; и толкова по-зле, ако си владял 70% топката и си създал 17 голови положения; победиш ли с една атака, тутакси треньорът се възпява като тактически гений, а отборът – като дисквалифициращо организиран и унизително ефективен. Преди 30 години беше възможно да се каже, че един отбор е размазал друг, но, уви, е загубил. Днешният вездесъщ култ към рационалността не позволява това. Стане ли атентат някъде, значи става дума за дупки в сигурността и в мерките по приобщаване на мюсюлманската младеж, а не за нечия ирационалност и идиотизъм.
[4] http://www.mediapool.bg/buntat-na-tarmatsite-i-pokrusata-na-elitite-nyakoi-urotsi-na-vcherashniya-den-news256848.html
[5] https://www.foreignaffairs.com/articles/2016-11-15/global-trumpism; https://hbr.org/2016/11/what-so-many-people-dont-get-about-the-u-s-working-class
[6] http://www.nytimes.com/2016/11/20/opinion/sunday/the-end-of-identity-liberalism.html?action=click&pgtype=Homepage&clickSource=story-heading&module=opinion-c-col-left-region®ion=opinion-c-col-left-region&WT.nav=opinion-c-col-left-region&_r=1 ; http://www.nytimes.com/2016/11/22/opinion/fellow-trump-critics-maybe-try-a-little-listening.html?em_pos=small&emc=edit_ty_20161122&nl=opinion-today&nl_art=1&nlid=56237032&ref=headline&te=1
[7] http://www.nytimes.com/2016/11/21/upshot/as-american-as-apple-pie-the-rural-votes-disproportionate-slice-of-power.html?em_pos=small&emc=edit_up_20161121&nl=upshot&nl_art=0&nlid=56237032&ref=headline&te=1
[10] През 1998 на една много представителна конференция във Виена Агниешка Холанд, полската режисьорка с вече холивудска кариера, в качеството си на основен говорител се изцепи, че хората са преди всичко глупави. Беше изядена с парцалите и дъвкана, докато не беше принудена да си вземе думите назад. Темата на конференцията беше за изпитанията и дефектите на демокрацията.
[11] Не е случайно, че нивото на домашно сексуално насилие е толкова високо именно в САЩ: принудени да се съобразяват в службата, под окото на закона и институциите, и в полето на публичността, множество американци си го изкарват на своите у дома. Ала системно насилваните по селата дъщери мълчат.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
