Спомен за баща ми Евгени Клинчаров
По повод изложбата, посветена на 90 годишнината на художника. Национална галерия, филиал Двореца, 27 октомври – 4 декември 2016 г.
Бях още леко замаяна, когато след службата в Седмочисленици към мен се приближи непознат мъж, доста по-млад от татко ми, ръкува се и каза: "Баща ви беше благородник!". На стреснатия ми поглед той отвърна по-натъртено: "Евгени беше благородник!".
Всъщност, учудването ми бе предизвикано не само от необичайната форма на съболезнованието, но и от факта, че благородството на баща ми беше най-силната и определяща го черта за хора, които ние даже не познавахме. Както цялата му природа, благородството при него беше ненатрапчиво – от него беше изтъкано всекидневието му, всяко действие и всяка реакция. Хуманността и човещината му бяха така естествени, че ги приемахме като нещо дължимо. Сега, когато най-после пристъпвам към няколкото запазени спомена, когато отварям една от тетрадките на майка му, литератор и близък последовател на Петър Дънов, осъзнавам, че това поведение при него не беше случайност. Това беше съзнателна линия, определяща не само неговото, но и поведението на няколко поколения самоотвержени будители. Заедно с по-голямата си сестра, повлияни от хуманистичните и будителски идеи на баща им - д-р Иван Клинчаров, пръв изследовател на Левски, на Ботев, на Бенковски, на Богомилите... участват в прогресивните младежки движения, но също и в групата на младите Дъновисти. Противоречие няма - водещата линия е една - хуманизмът.
Хората, които го познаваха, бяха респектирани от неговата сила - да отстоява собствените си идеи и етика независимо от конюнктурата на момента, да се изправя сам пред на пръв поглед непреодолими стени, да защитава хора и каузи, в които вярваше. И респектът идваше от това, че тази сила беше опряна на доброта, на осмислени стойности, на всеотдайност, че нямаше външни фактори, които да са в състояние да повлияят.
Трябва да призная, че сравнително бързо превъзмогнах съмнението, което ме обзе при сортирането на архивите на баща ми - имам ли право аз да покажа това творчество, което той бе избрал да запази за себе си? Трябва ли да разгърна пред публиката "Зелените тетрадки", в които се сблъскваме с безапелационното становище на един 15-16 годишен младеж за ролята и прийомите на изобразителното изкуство, както и със стихове, разкриващи дълбочината на една учудваща душевност.
Някъде дълбоко в себе си знаех, че не ги е оставил случайно. В неговата уникална самовзискателност имаше много точно равновесие между една естествена скромност и съзнанието за стойността на задачите, които си поставяше. За него нямаше малки и големи задачи. Отдаваше еднакво значение на решението на една корица, както и на създаването на монументална мозайка или гоблен.
С майка ми, Вера, го свързваше едно безусловно взаимно възхищение, граничещо с възторг, както и споделените ценности. За двамата изкуството беше нещо извънредно дълбоко и лично, неподлежащо на компромиси. В красотата и лекотата на отношенията им имаше голяма доза естетика, но и много човещина, радост и ангажираност в общуването с хората около тях. С дистанцията на времето си давам сметка, че в живота им нямаше нищо лесно и очевидно, че те просто бяха щастливи заедно. И тази емоционална стабилност, това съзнание, че свързвайки ги, съдбата им беше направила безценен подарък, ги задължаваше същевременно да защитават общите си убеждения и да се поддържат както в най-съкровените си артистични изяви, така и при важни обществени решения, изискващи лична морална позиция.
За последен път баща ми показа силата на своето верую при създаването на тритомника "Пантеон", който е посветен на бележитите българи и чужденци със съществен принос за развитието на българската култура. Както го определи проф. Кирил Топалов, това е труд, изискващ цял екип сътрудници на БАН, реализиран скромно и всеотдайно от един единствен ерудит. На въпросите на журналисти, учудени от факта, че един художник, автор на студии и книги за изкуството, реализира разностранен по съдържание и огромен по мащаб труд, той обясни кратичко, че продължава будителското дело на баща си и майка си.
Евгени Клинчаров угасна на 20 май 2013 г. В бележките му от последната вечер може да прочетем, с уморения вече почерк, за Мадарския конник, за душата... а на нощната масичка стои сборник с полемиките на баща му, новият му проект започва да приема форма - книга за Д-р Иван Клинчаров.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
