Между оригинала и ремикса
Концертът на Симфоничния оркестър на БНР, с който в зала 1 на НДК бе открит Новогодишният музикален фестивал, започна с думи на главния диригент на оркестъра Росен Гергов. На публиката бе съобщено, че идеята на концерта под надслов Brahms remixed е да се покаже на публиката, че класическата музика все още е много актуална и модерна, и... не е нещо, което не е пригодно за по-широката публика, и че този синтез на музикални жанрове, който тя, публиката, ще преживее тази вечер, ще й даде доказателство колко класическата музика е нужна в днешно време. Другата цел на концерта, според Гергов, е привличането на младите, а също: „опитваме се всеки наш проект да е уникално събитие за културния афиш на столицата и... всъщност това, което ще чуете с ди джея и със соловото чело във втората част, което е доста необичайно за България... се надявам да ви обогати чисто музикално и чисто душевно”.
Така в първата част прозвуча Четвъртата симфония на Брамс – композиция, която от самото си начало „хваща” публиката, но която също може да подведе с „ефектността” си всеки диригент, който разчита предимно на мелодичното й „очарование”. Не знам Гергов на какво е разчитал, но неподготвеният оркестър и липсата на идея, на визия за движението на музиката и за изграждането на формата бяха доста потискащи. Разбрах, че за този концерт диригентът е направил една редовна и генерална репетиция, но пък е напомнял на оркестъра по фейсбук да си научи добре нотите.
Очевидно не беше репетирано – оркестърът отдавна не е свирил симфонията, много е вероятно за доста музиканти тя да е съвсем нова пиеса – впрочем, чуваха се болезнено ясно и гафовете, и липсата на баланс, и „дървеният” звук, и тромавите преходи, неизбистрените щрихи, липсата на темброва концепция... всичко звучеше грубо, тежко, неизживяно, несъбрано. Но основното бе, че диригентът нямаше никакво съществено участие – емоционално и интелектуално – за интерпретирането, за прочита на шедьовъра. Музикалното движение има цел и виждането за нея се определя от него. Той е този, който формира облика на творбата, той е мозъкът, който движи инструмента. Чак такова неразбиране за една композиция наистина рядко може да се срещне. Разбра се как един шедьовър може да звучи кухо, лишен от субстанция. И как един оркестър на добро равнище се срива твърде успешно. Това е много тъжно!
След края на симфонията Гергов ни съобщи, че изпълнението е било много добро и оркестърът, така, с афинитет я е изсвирил. Последва първата крачка към „синтеза” – Теодосий Спасов и Ди Джей Cooh (Гергов го произнесе „Кух”) – двамата направиха едно „сешънче” върху темата от клавирното ла минорно интермецо, оп. 116, на Брамс (можеше да се съобщи на публиката откъде е темата). Всичко вървеше по стандарт - тема, импровизация, после ди джеят „пусна” клавирното продължение на интермецото с добавени електроника и ударни, отново импровизационен сегмент и очакван финал със самотния дрезгав глас на кавала. Десетминутна интермедия, спазила елегичния характер на оригинала, която може да мине под рубриката „името прави музиката”.
Как би звучал Брамс, ако се беше родил днес? Този въпрос е станал мото на конкурс за композиция за оркестър, организиран от музикалната къща на БНР. Любомир Денев-син е спечелил конкурса с произведение за оркестър със заглавие Брамслантида, което сам дирижира. (Не знам дали заглавието нарочно насочва мисълта към потъналата Атлантида, за да ни съобщи, че и Брамс един ден ще потъне в усърдните упражнения върху музиката му, както и да са назовани те). Пиесата подрежда грамотно откъси от симфониите на класика, използва тембъра на електронна китара за маркиране на основната тема от четвърта симфония, пресича симфоничния пласт с бийт-епизод, който се отлива в сполучлив камерен сегмент с участие на няколко струнни, за да тръгне отново към симфоничната фактура. Някъде се чува и намеса в оркестрацията, изпъкват лаконичната, стегната форма и пестеливото изразходване на музикалното време. Петминутен Брамс-пакет, който може да послужи и като пиеса-загадка за радиослушатели. Въпросът-тема на конкурса може да е ефектен, но не е особено правдоподобен – естествено, че със своите приоритети на създател, Брамс и днес би писал в същите жанрове, но с по-различен музикален език. И пак би зачитал традицията. Не си представям смяна на инструментариума му с електронни инструменти, компютърни хватки и грамофонни плочи.
Тъкмо в това поле „работи” Фабрицио Касол със своето Кончерто гросо за виолончело, ди джей и симфоничен оркестър. Огромно кончерто гросо, трае 46 минути (по дълго е от Брамсовата симфония), в което принцип бе съчетанието на акустичния симфоничен звук с електронния звук през грамофонните плочи на ди джея. Твърде дълга работа, в която има всичко – и Брамс, и ефектни сола (с впечатляващото присъствие на виолончелиста Бернхард Хеденборг), и стандартен бийт, и скречирането на DJ Grazzhoppa (от немски - скакалец) върху канавата на симфонията. Състоя се интересен „дуел” между челото и грамофонните плочи във втората част - отново много дълъг. Изобщо, г-н Касол се отнася с аристократично пренебрежение към чувството за време. Но като имаш такава непоклатима основа като музиката на Брамс, май каквото и да сложиш в нея и край нея – тя въвежда порядък в музикалното изложение и внася енергия там, където съвсем я няма. Имаше и глас, но какво точно съобщаваше, не се чуваше добре. Вследствие на всичко това, слушателското съзнание започва да снове в различни посоки, точно като идеите на Касол (например, деформацията на една от темите и влизането й в режим диско; или латино-мотивите, появили се ни в клин, ни в ръкав), но и да изпитва чувство на досада от тази монотонност на многотията. Не случайно доста хора си тръгнаха, при това тъкмо млади. Те добре знаят що е изкуство на ремикса и могат да разчетат спекулацията на ерзац-продукта. За мен тези музикални късове в насипно състояние бяха отличен пример за не овладян поток на едно съзнание, злоупотребило с личното време на много хора – и в оркестъра, и в публиката.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
