Помитащи нощни животни
„Хищници в мрака“ (Nocturnal Animals), 2016, САЩ, 116 минути, режисьор и сценарист Том Форд (по романа на Остин Райт „Тони и Сюзън”), продуценти: Том Форд, Робърт Салерно, Марк Харис; оператор Шеймъс Макгарви, художници: Шейн Валентино, Кристъфър Браун, Ариана Филипс; музика Абел Корженьовски, в ролите: Ейми Адамс, Джейк Джиленхол, Майкъл Шенън, Аарон Тейлър-Джонсън и др.
Награди: Голямата награда на журито от Венеция и наградата за режисура от Hollywood Film Awards.
Показан на Киномания и по екраните от 9 декември 2016 г.
Разпространява Форум Филм България
Вторият филм на дизайнера Том Форд е омайно стилен, безкомпромисен и помитащ. Впива се за дълго в подсъзнанието.
Докато текат титрите, на луда музика се нижат възможно най-отвратителните фигури на жени – триумф на разплутата плът. Редуват се с остър горен ракурс към вечерното движение в Лос Анджелис. После виждаме тези представителки на „джънк-културата” като експонати в изложба. Собственичка на галерията е изящната Сюзън (Ейми Адамс). Има красив съпруг Хътън (Арми Хамър) и луксозен бит, но е посърнала. Явно, бракът им не върви, между другото, тя споменава бившия си съпруг Едуард, когото е напуснала преди деветнайсет години. Ще й се да прекарат заедно уикенда, но Хътън заминава за Ню Йорк. Както й съобщава – по бизнес. Останала сама и в безтегловност, Сюзън внезапно получава ръкопис на нов роман на Едуард със заглавие „Хищници в мрака“. Порязва се, разкъсвайки хартията. В романа се разказва за семейство с дъщеря тийнейджърка, пътуващо за ваканция със стар мерцедес по нощен Тексас. Сюзън вижда бащата с лицето на Едуард (Джейк Джиленхол). На празното шосе кола с трима варвари им препречва пътя. Нападат семейството. Мъжът успява да се спаси. Междувременно Сюзан, която страда от хронично безсъние, звъни на Хътън и разбира, че й изневерява. Мъжът от романа търси възмездие в сътрудничество с детектив, болен от рак (Майкъл Шенън). Кръв, изстрели, мъст... Докато чете, Сюзан все по-тревожно си спомня миналото с Едуард, който я нарича „нощно животно“. Усеща намеци. Чувства се все по-гузна за предателството към него. Финалните й самотни уискита в ресторант изопват тревожността.
Създаден отново по роман, както беше и дебютът на Том Форд „Самотен мъж“ (вж. „Култура“, бр. 24 от 2010), този път филмът е и по негов самостоятелен сценарий. Изграден е в амбициозна структура от три паралелни линии: днешното неудовлетворение на Сюзан, действието на романа и реминисценциите й за предишния брак. Това не е просто „роман във филма“, а концептуално градиране на тревожността чрез заиграване с подсъзнанието, през смесването на драма, психологически и полицейски трилър. Различните пластове се наслагват в съспенс на разправа с ирационалното зло, независимо дали става дума за безхаберни убийци, за убийца на мечти или за излъгана любов. За съжаление, към края нишките изтъняват и финалът на романа е затлачен, а най-външна е флашбек-линията.
Но независимо от неравностите в композицията, филмът се гледа в захлас. Подобно на „Самотен мъж“, той е маниашки и отстранен, но много по-дълбок, Том Форд предлага своята версия за разпада, греховете и демоните. Ако в „Самотен мъж“ имаше поне няколко автобиографични репера, тук е само един – родният му Тексас.
Ейми Адамс е меланхолична и елегантна, Джейк Джиленхол – различен и въодушевяващо достоверен в образите на бащата и на Едуард, Майкъл Шенън – прекрасен като обречения корав детектив. Музиката е удивително адекватна на тремора на екрана. И все пак, най-ослепителното качество на филма е извънредната визия, побрала мрак и кръв, интериори и екстериори, портрети и пейзажи. Всяка от линиите е заснета в своя си стилистика – от колорита до костюмите. По някакъв начин визията обема фирмения знак на знаменития моден дизайнер Том Форд – смесването на простота, разкош и чувственост. Разбира се, важна роля за изобразителната пленителност на филма има операторът Шеймъс Макгарви, познат от толкова различни филми, като „Трябва да говорим за Кевин” (2011) на Лин Рамзи, „Изкупление“ (2007) и „Ана Каренина“ (2012) на Джо Райт, „Счетоводителят“ (2016) на Гавин О’Конър...
За втори пореден път пиша колонка за синдрома „втори филм“. С „Хищници в мрака“ Том Форд (както Кристина Грозева и Петър Вълчанов със „Слава“) показва, че вече е име в киното, а филмът му е сред най-добрите през 2016.
Що се отнася до превода на заглавието, много по-удачно би било „Нощни животни“. То обема повече от смислите във филма.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
