През името
„Името“ от Матийо Делапорт и Александър дьо ла Пателиер, превод Михаил Билалов и Снежина Русинова-Здравкова, постановка Здравко Митков, сценография Петър Митев, в ролите: Михаил Билалов, Ана Вълчанова, Николай Урумов, Богдан Казанджиев, Ирина Първанова, Сатиричен театър „Алеко Константинов“, премиера 6 октомври 2016 г.
Първото впечатление от пиесата на Матийо Делапорт и Александър дьо ла Пателиер предизвиква отпращането й към по-масовите театрални форми. Един голям актьор я определи даже като „булевардна“, но имайки пред очи не стриктната дефиниция на това понятие, а лесната достъпност на едри пластове от действието и текста. Подценяването им е обаче нездравословно.
„LePrénom“ е първата обща пиеса на авторите, и двамата родени през 1971 г., които след това (2014 и 2016 г.) създават още два драматургични текста. Поставена в Париж през 2010 г., тя е приета възторжено, а през 2011 г. получава шест номинации за наградата „Молиер“, включително в категорията за жив франкофонски автор. Добре е посрещната и филмовата й версия.
Лежерната атмосфера на една семейно-приятелска вечеря бива издраскана от блъфирането на Венсан (Михаил Билалов), че ще даде на бъдещото си дете името „Адолф“. През каскада от ономастични и семиотични каламбури изпълзяват историко-социални комплекси и предразсъдъци, страхове и стигматизации.
Произведеното през името силово поле се оказва превъзходна база за извеждането на отдавна трупани лични напрежения и грижливо пазени тайни, за обвинителното заявяване на стари травми, за проявата на разпада – на лични отношения и личности. А всичко това е опаковано като действително смешна комедия, с което обаче конфликтите не се тушират, а изострят.
През 2010 г. Михаил Билалов е грабнат от пиесата, участва активно в нейното превеждане и оказва натиск за стигането й до сцената на Сатиричния театър. Това не е всичко. В актьорския екип са включени самият Билалов, Ана Вълчанова и Николай Урумов – състуденти от класа на Николай Люцканов, които след дипломирането си не са се срещали на сцена. Режисурата се поема от тогавашния им асистент-преподавател Здравко Митков. Изглежда предпоставките за добър театър са налице. Те са налице, но добрият театър се случва само частично.
Създава се впечатлението, че режисьорът се е предоверил на актьорите при разработването на образите и отношенията. Някак естествено, това води до често разбягване на действието. Не мисля, че най-видимите режисьорски намеси (две визуални и една макиажна) допринасят за усилване на внушенията. Всъщност, те допринасят за точно обратното.
Матийо Делапорт и Александър дьо ла Пателиер разчитат на нееднозначността на образите, на всяко тяхно действие и дума. И сладкото, и горчивото са в нюансите и полусенките. От тяхното овладяване и проявяване зависи всичко в тази пиеса.
Тъкмо затова Билалов е убедителен, въпреки че в представлението, което гледах, той поне десет пъти се разколеба в текста. Добрата игра с полутоновете и стабилното прокарване на следваната линия свежда моментните му загуби на концентрация до простими дотам, че сценичното му присъствие да остави следа в паметта.
Стъпка над него е Николай Урумов, който без друго е в много силен период. Почти изцяло освободил се от щампите, характерни за него в ранните му години, Урумов гради сложно колорирана спирала с голяма сила на внушение. Ролята на Пиер следва да се гледа като постижение, и то от впечатляващ порядък. Не е случайно, че зрителите аплодират един диалог на Урумов и Билалов, който по същество е по-скоро „антре“. Аплодират, защото усещат, че е на равнището, в което трябва да бъде удържан диалогът и цялото действие.
Не това, за съжаление, е нивото, на което обикновено стои Ана Вълчанова. Тя е трайно монохромна, а понечи ли да излезе от тази гама, широките емоционални амплитуди остават немотивирани. Затова дългият й централен монолог, не особено сръчно построен още като текст, в който би следвало да бъде осветлена цялата сложност на Елизабет, е – въпреки влаганите страсти – сив, а в последните си части и досаден.
На обиколка зад нея се движи Богдан Казанджиев, който свръх рендосва своя Клод, и без това замислен като „ренде“. Рядко смущаваната негова инертност не му дава шанс да предизвика изненада с внезапния биографичен обрат на неговия герой, призван да обърне цялата история, което до голяма степен минимализира една атрактивна линия.
Далеч от всички е Ирина Първанова. Напук на солидния пълнеж, тя не съумява да внуши дори една напреднала бременност, предпочитайки да пърха напето по сцената. Още по-малко успява да въведе което и да е от измеренията, поверени за управление на нейната Ана.
При липсата на толкова съществени елементи и особено при несъизмеримостта между актьорските присъствия, на чието майсторско „надсвирване“ пиесата разчита във висша степен, не е възможно да се заговори за високо театрално събитие. Въпреки това трябва да се подчертае, че „Името“, изследвайки сериозни морални и интелектуални дилеми, носи поне две запомнящи се актьорски изпълнения и една прилично изразена театралност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар