Игра на щастие
„Плешивата певица” от Йожен Йонеско. Режисьор Васил Дуев. Сценография и костюми Мира Петрова. Музика Петя Диманова. Мултимедия Теодор Киряков. Хореография Благовеста Митева и Анна Кабакова. Фотография Радина Ефремова. Участват Кристиана Ценкова, Милена Ерменкова, Светла Рангелова, Виктория Ангелова, Ивайло Драганов, Драгомир Драганов, Георги Гоцин, Пламен Димов. Премиера 26 септември 2016. Сдружение КЛАС и ТР “Сфумато”.
Какво ли не се е случвало на “Плешивата певица”? Всичко е преживяла. И, предполагам, още много тепърва ще преживее. Особено като се има предвид, че светът ни във всичките си нива на съществуване, макар и по съвсем различен начин от следвоенното време на Йонеско, е все така дълбоко абсурден.
Още от първата й премиера на 11 май 1950 г. в Париж, та до ден днешен, тази, наречена от нейния автор антипиеса, станала синоним на понятието “театър на абсурда”, е любим текст на театралите. Както на утвърдените, така и на начинаещите. Особено я предпочитат експериментиращите начинаещи режисьори, актьори или сценографи. Играе се във всякакви версии по мазета, тавани и какви ли не, различни от традиционната сцена-кутия, пространства. Спектакълът на Васил Дуев не е изключение от тази практика. Той се разиграва в малката зала на ТР “Сфумато”, която е превърната в бар, а публиката е разположена на масите около централния “подиум”. Мари, прислужницата в семейство Смит, предлага на посетителите-зрители да изчакат началото на представлението и им сервира питие като барманка.
Антипиесата на Йонеско е разположена в едно пространство, което представлява анти-описаната от него всекидневна домашна ситуация на семейство Смит. Хрумването на режисьора да разположи текста изцяло в реалностите на днешния дигитален свят е интересно. И дори изглежда релевантно на играещата философски с разминаването между реалността на ситуацията и реалността на езика класическа пиеса. Казвам обаче “изглежда”, защото реалността на ситуацията в пиесата на Йонеско представя ритуалите на интимното, частното или “свещеното” пространство на образцовото семейство от средната класа.
Традиционната среща между две традиционни семейства – семейство Смит и семейство Мартен – в представлението се случва обаче на публично място, в бара. Така се оказва, че клишето “моят дом е моята крепост” е заменено с новото - “моят дом е там, където съм”, което демонстрира всъщност неговото изчезване. С други думи, всичко е станало публично. Двамата Смит си говорят в бара, забили носове в смартфоните и фейсбук, без дори да се поглеждат.
Ясно е показано от актьорите, че разговорът чрез съвременните средства за комуникация е чиста механика, а съвременната двойка е нищо повече от две кукли, които, от своя страна, са екстензии на едно имитиращо “щастлив живот” общуване в света на новите технологии. Актьорите довеждат разиграването на “разговор” чрез репликите до чиста телесно-пластична гротеска. А цветните перуки, които носят дамите, са колкото знак на театрализирания лайф стайл на днешния човек, толкова и намек за цялата изкуственост на този начин на живот. Забавлението в своята гротескна нагледност трябва да показва цялата празнота на тяхното съществуване. Идването на семейство Мартен качва само степента на забавлението. Неговото включване в срещите с приятели в бара фактически служи да покаже как тази игра на просперитет стига до пълен крах. Тя гротескно се преобръща чрез убийството на Мари на финала.
Замяната на баналността на домашния уют на едно средно семейство от средната класа с баналността на съвременната публичност и демонстрацията на щастие обаче с един замах изхвърля дълбокия трагизъм, за който играе пиесата на Йонеско, противопоставяйки се на класическата пиеса на диалога. Тя сблъсква реалността на езика, разиграна чрез абсурдността на автоматиката и клишетата, с реалността на ситуацията, разиграна чрез социалните ритуали на общуването. Спектакълът на Васил Дуев не просто редуцира пиесата до реалността на езика, а само демонстрира в пълна степен отсъствието на каквато и да е комуникация в днешния дигитален свят, лишен от всякаква интимност. Иска да покаже празната игра на щастие, зад която няма нищо, защото тя е Нищото.
Проблемът е, че в подобна интерпретация антипиесата на Йонеско се оказва просто забавна пиеса за невъзможността на днешния човек “истински” да общува, ерго, да живее смислено. Впрочем, в същата логика и в същите наши дигитални реалности се пренасят и поставят често и Чеховите пиеси, например. Така че, тя се разминава напълно и с “трагедията на езика”, заради чието разиграване “Плешивата певица” е канонизирана като класика, и с възможността да се погледне чрез нея към абсурда на днешния свят.
При първите репетициите актьорът, който играел пожарникаря, вместо да каже „А русата доцентка?”, след което следва прочутата реплика “Прическата й е все същата”, казал “А плешивата певица?”. Знае се, че така Йонеско избрал заглавието на пиесата, което първоначално е друго. Спектакълът на Васил Дуев е по-скоро в “абсурдната” логика на русата доцентка, чиято прическа изглежда оригинална, интересна и умна, но всъщност е все същата. Може, разбира се, и така да се постави най-известната пиеса на Йонеско. И представлението е добре направено. Добре разиграно е от актьорите. Атрактивно е и за публиката. Какво ли не се е случвало, всъщност, на “Плешивата певица”?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
