Български  |  English

Христо от дъното

 
- Тази година на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза” във Варна имаше два дебюта: вашият „Христо” и „Безбог” на Ралица Петрова. И двата ни запратиха в най-черните аспекти на живеенето в днешна България. „Христо” слиза право в дъното. Във филма става дума за бездомно момче (Димитър Николов), което отчаяно си търси място и не го намира. Ужасно болезнена история. Мъчителна за гледане. Григорe, как ви хрумна идеята?
Григор Лефтеров: Хрумването е нещо, което идва рязко, изведнъж. Идеята за „Христо” е по-дълготраен процес и такова е изобщо моето отношение към живота. Избирайки да стана режисьор, трябваше да направя ревизия и да преценя кои неща си струва да извадя от себе си, защото приемам ролята на режисьора като човек, който ходи сред хората и в един момент му дават мегафон и той може да съобщи нещо на всички.
- Спомням си, че в началото вие трябваше да бъдете само сценарист, а Тодор Мацанов да е режисьор. Нали това е някогашният проект „Макарена”?
Григор Лефтеров: Да, но проектът мина през няколко варианта. Вглеждането в момчето Христо е всъщност вглеждане в болката и страданието на хората изобщо. И понеже, според мен, има неща, които трябва да бъдат казани по спешност и със сериозен тон, избрах този начин на изразяване, защото смятам, че, ако в цирк има пожар и клоун излезе и го оповести, хората няма да му повярват. Тоест, съобщението за тревожни неща, което носи успокоителен характер, не действа стимулиращо. За пожара трябва да се съобщи като за пожар, иначе ще изгорим всички вътре.
Тодор Мацанов: Като решиш да говориш за дъното и за хората на ръба, а такива в България има много, значи да разказваш безкомпромисно и вярно.
- В центъра на София всеки ден се сблъсквам с поне десетина клошари.
Тодор Мацанов: За точно това става въпрос.
Григор Лефтеров: Направихме доста амбициозна кампания във връзка с нашата представа за това как трябва да изглежда филмът. Срещнахме се с доста хора, които живеят по този начин. В София има места, където институционално са приютени, а има и свободни екземпляри...
- Пред НАТФИЗ, например.
Григор Лефтеров: Да, но там са на групички, а в общежитията са стотици. Те вече са се отказали да търсят нормалността, както ние я виждаме. И това е деградация на цели общности – със стремителен темп надолу. Трагична ситуация. Но искам да отбележа, че за мен „Христо” не е филм само и единствено за клошарите и за бедните.
- В последния филм на Еди Захариев „Закъсняло пълнолуние” (1996) героят на Ицко Финци доброволно отиде на бунището. В „Христо” за втори път киното ни се фокусира върху клошар.
Григор Лефтеров: Според мен, става дума за узаконено лицемерие спрямо тези хора. Защото всички ние, които по някакъв начин сме качени на лодката и не се давим, изповядваме мироглед, който ни дава успокоение, застрахова ни срещу болката, която тези хора излъчват. Не сме склонни да изпитваме състрадание към нещастните около нас.
- Защо избрахте Христо да е младеж? Клошарите, които виждам на улицата, са средна възраст и нагоре.
Григор Лефтеров: Когато човек е прехвърлил някакво било, а и средната продължителност на живота при клошарите е много по-кратка, се слага някаква точка. А когато е на 18, както при Христо, всичко е много по-болезнено и по-трагично – защото той има все още енергия. Последният епизод на филма, когато той върви по извънградския път, надявам се да бъде оценен като някакъв вид проява на характер, а не като срив пред обстоятелствата. Макар да не е постигнал нищо повече от това, че е останал жив.
Тодор Мацанов: Бих добавил, че като не слагаме точка, има надежда героят да направи друг избор...
Григор Лефтеров: Но моят стремеж бе филмът да не свършва с финала, а с излизането на хората от залата. Гледал съм документален филм за публиката, която си тръгва от ранните филми на Ханеке, където няма възмездие за злото – хората излизат възмутени, но изключително провокирани. Когато сложиш точката на екрана, човек си тръгва с мисълта, че някой друг е свършил важната работа и въздъхва успокоен като след приказка.
- През цялото време това обречено момче не се дава, не иска да е аутсайдер. Интересно е, че и във вашия филм, и в „Безбог“ личната карта е съдбовно важна – там крадат личните карти, т.е. идентичностите, а Христо се стреми към нея.
Григор Лефтеров: Той се стреми към формални белези на нормалност и един от тях е личната карта. Искахме и пропускът, който придобива престъпно, за да има работа, да бъде за него също ценност, защото чрез него той влиза в цеха през портала като другите, а не през оградата, както преди това.
- Самият Христо изрича: „Искам да работя, да имам семейство, да си купя апартамент“.
Григор Лефтеров: Исках целите му да изглеждат наивни.
- Както са наивни, така са и житейски нормални.
Григор Лефтеров: Да, но в неговия случай изглеждат утопия, защото дори и хора като нас с образование трудно могат да си купят апартамент.
- Освен това, силно впечатление прави стремежът му към уют в мизерната стаичка, където си постила пешкирче вместо покривка, за да изяде своята консерва.
Григор Лефтеров: Това е част от създаването на лично пространство на човек, който свободно пада в космоса. И за да не предизвиква едното съчувствие, исках този човек да демонстрира и егоизъм, да не е самарянски настроен - затова, например, зарязва приятеля си в подлеза.
- През 1989 дебютът на Петър Попзлатев „Аз, Графинята“ извади за първи път в киното ни наркотиците чрез реалната фигура на Сибила, през 2009 в дебюта на Камен Калев „Източни пиеси“ дрогата бе показана драстично като начин на живот, сега във вашия дебют приятелят на Христо умира от свръх доза.
Григор Лефтеров: Повечето от тези хора не са наркомани – само дишат лепило. То е клошарската наркомания. Но пък повечето са алкохолици и за тях голямата драма е дали ще намерят пиене, а не толкова храна.
- В американското независимо кино често двама режисьори дебютират, случвало се е и у нас.
Тодор Мацанов: Ние всъщност сме заедно от първи курс в НАТФИЗ в класа на Иван Ничев. Работили сме в „Понеделник 8 1/2“ и други проекти. И сме близки приятели. Имаме еднакви вкусове и възгледи за правене на кино. Гришата отдавна кандидатства пред комисиите на Националния филмов център с този сценарий, аз се включих по-късно.
Григор Лефтеров: Кандидатствах три пъти, но всъщност реалният повод, за да се включим двамата, бе, че имах натрапчивата идея този филм да е документален до крайност, включително и главните герои да бъдат изпълнени от реални клошари. За съжаление, от огромното количество хора, с които общувахме, не намерихме напълно подходящи за ролите. Давах си сметка, че това е много амбициозна задача, сложна за дебютант. Освен това, малко се притеснявах да разчитам само на собствената си гледна точка. Виждал съм как хора затъват в представите си и се получава нещо, което отстрани изглежда гротескно. Исках да сме двама и по този начин да се получи някаква опозиция в гледните точки.
- Как работехте заедно?
Тодор Мацанов: Не се смятаме за тандем и нямаме общи бъдещи проекти. Но се допълвахме взаимно. В подготвителния период Гришата участваше по-активно в творческата част, отговаряйки за сценария, за избора на персонажите. Аз се занимавах повече с организационната част. На терен намерихме баланс. За мен беше много важно, че имах на кого да се опра. Тоест, имахме и взаимопомощ, и контрол. Стигна се до „отместване” на егото, което не е лошо, особено при нас, режисьорите.
Григор Лефтеров: Спомням си поне няколко епизода, в които усещах, че не може да се извади повече от дадена ситуация. И тъкмо да се примиря, и Тошо настояваше да се продължи. И това беше много полезно.
Тодор Мацанов: Имаше дисциплина, действахме като смазан механизъм, не падахме по-ниско от това, което искахме да стане. На много места и аз съм изненадан от резултата – и от актьорите, и от дългите сцени без особена разкадровка, и от риска в ужасните катакомби. И мисля, че постигнахме тази документалност, защото бяхме двама.
- Намерили сте двама изключителни млади актьори – Димитър Николов и Димитър Крумов в ролята на приятеля му. И те са от един клас, нали?
Григор Лефтеров: Да, на Иван Добчев. Безусловно имахме късмет с тях.
Тодор Мацанов: Нещо повече, забавихме снимките близо година, защото Добчев не разрешаваше.
- Травматична е атмосферата, постигната във филма. И затова много ви е помогнал Ненад Бороевич със своята визия, с движещата се до завиване на свят камера и прекрасните портрети на Христо в тъмнината.
Тодор Мацанов: От всички оператори, за които мислехме, се спряхме на Ненад, защото се познавахме. Той има усет към документалното, към движението на камерата, към импровизиране на терен...
Григор Лефтеров: Той е много интуитивен човек, абсолютно всеотдаен и е склонен да прави усилия, които може би застрашават и здравето му. И в някои моменти беше наш коректив, буквално отсичаше „Това не е вярно“. Много ни помогна неговата безкомпромисност.
- В избора на изпълнителите се усеща разнобой: от една страна, момчетата са абсолютно автентични, както клошарите и майката на Христо, а от друга, за епизодични роли сте взели известни актьори, като Стефан Мавродиев, Павел Попандов, Юлиан Вергов, Любо Нейков, Димитър Рачков - и те са друг тип стръв, да кажем. Но това нарушава документалния баланс.
Григор Лефтеров: Героите на всички тези актьори са представители на системата, т.е. не са ъндърграундът, а хора, които вземат решения, свързани с Христо. Затова трябваше да са познати лица, но да бъдат извадени от звездния им статут. И са представени неглижирано, което е адекватно на героите им. Това е част от идеята ми този филм да няма успокояващо въздействие. Дали експериментът е сработил, ще покаже времето.
Тодор Мацанов: За тях самите също беше интересно да изиграят нещо съвсем различно и малко. И го направиха с удоволствие. А и те са познати на българския зрител. И са добри актьори. Вписват се идеално като лица в мозайката.
- Вие сте и продуценти на филма – доста рисков избор.
Григор Лефтеров: Първоначално идеята не беше такава, минах през доста продуценти, докато кандидатствах, но не получих подкрепа и в крайна сметка се хванахме сами. И е за добро, защото работехме абсолютно концентрирано. Имахме мотивация.
Тодор Мацанов: При сложните ни снимачни действия нощем и на минусови температури – филмът е сниман в два сезона, имахме нужда от опитен изпълнителен продуцент и Албена Стоянова се оказа много ефикасна. Имахме и директор на продукция – нашият колега Бойко Боянов. Екипът ни беше малък, но много сплотен. Иначе няма как да си и режисьор, и продуцент на терен едновременно.
- „Христо“ получи две награди на „Златна роза“, като тази на Димитър Николов бе разделена с Иван Налбантов от „Безбог“. Първо Тодор прие Наградата за дебют на церемонията, а след това обявихте по телевизията, че я връщате.
Григор Лефтеров: Така стана, защото не бях във Варна, а после обсъдихме нещата и взехме това решение.
Тодор Мацанов: Нашата награда беше в началото и не знаех какво предстои.
- Обидихте се, че не взехте „Златна роза“ ли?
Григор Лефтеров: Не. Много хора се обадиха и ни подкрепиха. И „Безбог“, и „Слава“ напълно заслужават наградите си. В нашия случай се изразява формалното отношение към наградата за дебют. След като има два дебюта, а единият има „Златен леопард“ от Локарно и безспорно е изключително събитие за българското кино, нашият филм по никакъв начин не може да е най-добър дебют. Пък и „Безбог“ взе „Златна роза“ и други награди, а ние все едно се състезаваме със себе си.
- Става въпрос за избора на журито.
Тодор Мацанов: Именно. Не сме съгласни с този избор.
- След Варшава къде ще ходи „Христо“?
Тодор Мацанов: Беше в конкурса на Люксембург и Сао Пауло.
- На колко години сте?
Григор Лефтеров: На 53.
Тодор Мацанов: На 49.
- Симптоматично за дебютанти в българското кино.
Григор Лефтеров: Напълно. Но все пак аз учех медицина и късно влязох в НАТФИЗ.
Тодор Мацанов: И аз влязох на 28.
- Какво е бъдещето на филма в България?
Григор Лефтеров: Няма да му е леко. За публиката киното, което не забавлява, е лошо. Но ми се ще да се гледа. Защото е като спешна телеграма до хората.
Тодор Мацанов: Първо ще го покажем на София Филм Фест и после ще мислим за разпространение. Трябва да измислим добра стратегия.
Разговаря Геновева Димитрова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”