Боби и двете Вероники
Café Society, 2016, САЩ, 96 минути, сценарист и режисьор Уди Алън, продуценти: Лети Аронсън, Стивън Тенънбаум, Едуърд Уолсън; оператор Виторио Стораро, художник Санто Локасто. В ролите: Джеси Айзенбърг, Кристен Стюарт, Стийв Карел, Блейк Лайвли и др.
Показан на Киномания – още прожекции на 26 и 27 ноември
Уди Алън се завръща към ретрото, както беше в „Радиодни” (1987), „Проклятието на скорпиона”(2001), „Магия в полунощ” (вж. „Култура”, бр. 2 от 2015) и отчасти – в „В полунощ в Париж” (вж. бр. 38 от 2011). И отново се задява с Холивуд, както беше във „Финал по холивудски” (вж. бр. 29 от 2003). Но сега отпрашва в 30-те – златната му ера с големите звезди.
Боби Дорфман (Джеси Айзенбърг) живее в шумно еврейско семейство в Бруклин – баща му има бижутерско магазинче, майка му непрестанно мърмори, сестра му е омъжена на интелектуалец-комунист, брат му е гангстер. Малкият син отказва да продължи клетия бащин бизнес Втурва се да търси щастието в Холивуд при майчиния брат Фил Стърн (Стив Карел), който е мастит агент. Не познава никого, трудно се докопва до него, а когато най-сетне се случва, се влюбва от пръв поглед в секретарката му Вероника или Вони (Кристен Стюарт). Вуйчото я прави гид на Боби из Холивуд, момчето я ухажва, гледат „Жената в червено” с Барбара Стауник, тя му обяснява, че си има приятел журналист... Всъщност е любовница на женения вуйчо. За малко нещата между Боби и Вони потръгват, но, в крайна сметка, той се прибира в Ню Йорк разбит и поема нощния клуб на брат си. Мястото е луксозно и престижно. Клиентелата му е бляскава – от звезди през политици до мафиоти. Там среща нова Вероника – руса, висока и засмяна. Признава му, че е от Оклахома, където не са й разрешавали да общува с евреи. Женят се, ражда им се дъщеричка. Но ето, че в клуба се появява вуйчо Фил със съпругата си Вони. И се стига до баналното прозрение, че старата любов ръжда не хваща... Междувременно Фред Астер и Джинджър Роджърс печелят слава, а гангстерите хвърлят жертвите си в бетон...
Café Society или светският живот е романтична комедия с гангстерски прорези, но не съвсем. Нито е толкова романтично, както ни е свикнал напоследък Уди Алън, нито е толкова смешно, както умее, нито мафиотите са в едър план, както е по времето на 30-те. Що се отнася до филмовата индустрия с нейните митове, претенции и отблясъци, тя е само повърхностен фон за любовните подскоци на героите. На свой ред, те са по-скоро декларативни, отколкото истински. Няма и помен от страстта във „Вики, Кристина, Барселона” (вж. бр. 43 от 2008) или в „Каквото дойде” (вж. бр. 3 от 2010), например.
Разказвайки част от историята зад кадър и превърнал Джеси Айзънбърг в свое алтер его, Уди Алън е направил отново хлабав, но приятен за гледане филм, подобно на „Магия в полунощ”. Актьорите до един са чудесно подбрани, диалозите са леки, музиката е най-вече джаз. Така е обикновено при Уди Алън. Но Café Society е забележителен най-вече с камерата на Виторио Стораро, с когото 80-годишният (през 2015) режисьор работи за първи път. Гениалният визуалист обагря филма в златисто, насища го със светлина, изважда носталгичен образ на голямата холивудска съблазън.
През 90-те години на ХХ век и началото на ХХІ Уди Алън излъчваше умора с предъвкването на изтъркани теми и филмите му изглеждаха кухо смешни в контекста на „Ани Хол” (1977) или „Манхатън” (1979). Като замина да снима в Европа, сякаш въображението му се възроди. В поредния си американски филм, който е 51-ви в дългия му път, най-остроумният от невротичните интелектуалци в киното доказва, че и с ограничен бюджет може да претворява епоха. Да вадиш всяка година филм на тази възраст си е запазена марка на Уди Алън. А на Киномания – да ги показва.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
