Изборите у нас
Ако му позволим да я реализира
Едва ли е преувеличено да се каже, че това бяха изборите в България с най-силно отражение на международните процеси. От месеци насам в политическия и медийния дневен ред започнаха все по-уверено да се настаняват външнополитически теми – от драмата в Близкия Изток през глобалната конфронтация Русия-Запад и кризата в Европейския съюз до възможните последици от мигрантските вълни. Президентската кампания попадна в сложен и объркващ наднационален контекст. Част от партиите и кандидатите предпочетоха да го загърбят, други – напротив – да го употребят в своя полза. Патриотичният кандидат Красимир Каракачанов заложи на мигрантските въпроси и отношенията с Турция, като с времето все повече разширяваше и изостряше реториката си. Останахме с впечатлението, и не съм сигурен дали е само впечатление, че Каракачанов смята лично да строи оградата на турската граница, а и да използва оръжие срещу нейните нарушители. Мигрантите се оказаха и водеща тема в сблъсъка между двете големи партии. Докато ГЕРБ твърдеше, че прекрасно се справя с мигрантската опасност и не допуска пиле да прехвръкне през границата, БСП вадеше данни за щедрата пропускливост на същата граница и риска България да стане мигрантско гето. Сюжетът „Русия срещу Запада“ бе взет на въоръжение, естествено, от реформаторите, и техният кандидат Трайчо Трайков не спря да повтаря, че ние, българите, предстои да избираме между Кремъл и цивилизования свят. На същия вагон внезапно се качи и кандидатът на ГЕРБ Цецка Цачева, която поиска общ евроатлантически фронт срещу „комунистите“. Нека не забравяме, че в този наратив „комунистите“ винаги са „агенти на Москва“. Защо са агенти на Москва – защото така пише в западния печат. Защо пише така в западния печат – защото самите ние го снабдяваме с тази важна информация.
Обикновено по избори у нас гласовете от чужбина добиват ключово пропагандно значение. „Те“, които са явно по-умни, по-квалифицирани, по-можещи, по-знаещи, щом са избрали да живеят зад граница, гласуват за „истинските демократи“, десните, сините, носителите на надеждата, бъдещето, перспективата, разумното, доброто и вечното. В случая нетърпеливо очакваният чужбински вот не изпълни предначертаната му роля, защото за първи път даде доминация или поне паритет на „комунистите“ в западните секции, а вотът от Турция се стори на ГЕРБ твърде съмнителен, за да се гордее с него.
Като цяло, усилието президентската надпревара да бъде форматирана във вида Русия (Румен Радев) или Запад (Цецка Цачева, Трайчо Трайков) не успя. Първо, защото за мнозина българи Русия не е такава заплаха, че автоматично да се залепят за „евроатлантическия“ чадър. Второ, защото самият Запад за първи път изглежда твърде размит и неопределен, за да се идентифицираме като политическа позиция с него. С коя Америка сме – тази на Хилари или тази на Тръмп? С коя Европа сме – тази на Меркел или тази на Орбан? За малките народи силовите линии в голямата политика стават страшно важни. А тъкмо силовите линии в западния свят напоследък твърде се объркаха.
Някои правят аналогии между избора на Радев и този на Тръмп, защото и двамата нямали политически бекграунд, и двамата били „популисти“. Доста пресилено сравнение, включително и заради огромните разлики в мащаба. Ако в американо-българския паралел има някакво рационално зърно, ще го намерим по-скоро в една обща и за България, и за други европейски страни, и за САЩ тенденция на масово недоволство от статуквото, неговата непрозрачност, неувереност, липса на лидерски качества и визионерство.
Многократно ни повтарят, че външнополитическите събития не влияят решително върху съзнанието и мотивацията на българския избирател. Това е очевидно невярна теза. Вотът срещу кандидата на Борисов се дължи в немалка степен на масово споделеното усещане за международен провал на страната и национално унижение. Присъдата да плащаме неустойки на Русия заради проваления атомен проект, абсурдното посредничество между Анкара и Берлин, останало в паметта с ясните симптоми на слугинаж пред Ердоган, безропотното предаване на бегълци на турския режим, зрелищният провал с Кристалина Георгиева, с който България не само спря собствената си кандидатура, но и спомогна за изхвърлянето на самата Георгиева от Брюксел, предизборните комедии с газовия хъб и бликналия черноморски нефт – всичко това са поредица епизоди, доказващи международната несъстоятелност на Борисов и ГЕРБ, но и неспособността им да поддържат някакви приемливи нива на национално достойнство. Протестите срещу мигрантите из цялата страна са връх на един айсберг, демонстриращ отчетливо едно – българското общество е склонно да вярва, че сегашната власт е в състояние задкулисно и против волята на своите граждани да уреди настаняване на многохилядни мигрантски маси. На Цецка Цачева й се наложи да плати цената на тези и много други непростими действия.
В началото на 2016 Борисов сякаш бе налучкал правилния подход - да представя президентския вот като не толкова ключов и драматичен момент, който не е на първо място в дневния ред и трябва да мине покрай другото. Вместо да продължи по този път, премиерът лека-полека издигна изборите до ранга на вот на доверие към себе си и своята политика. Логиката „гласуваш за Цецка, получаваш Бойко“ би била работеща само при положение, че хората са готови на всяка цена да последват Бойко. Но ситуацията след две години неуспешно управление, пълно с исторически компромиси, постоянни пазарлъци, вкопчени в мъртва хватка партньори и тотална несигурност за политиката утре, далеч не е най-благоприятната за Борисов. Да, годината не е 2011. Тогава с Росен Плевнелиев Борисов доказа, че всеки може да бъде президент. Сега с Цецка Цачева – че не всеки може да бъде президент. Това е разликата в едно изречение и една дума, разлика, за която трябва да си дадем сметка, защото ГЕРБ днес са силно изхабени и много трудно могат да минат за борци срещу статуквото. Прословутата харизма на Борисов прошумя и си отиде. Той навярно има политическо бъдеще, но не и беззаветната вяра на милионите, че е прав, когато съгреши дори. Той не може повече да прелива авторитет. Партийната машина на Цветанов, събираща в едно цяло кметове, администрация, бенефициенти на общински, държавни и европейски пари и разнообразни инструменти за пряк натиск върху населението, забуксува тогава, когато хората пожелаха промяна. И Румен Радев се оказа забележително точен избор, неочаквано точен за партия като БСП, който да въплъти надеждата за промяна и да се превърне в най-убедителния говорител на потребността от повече национално достойнство и повече защита на националния интерес. Без БСП Радев не би могъл да спечели изборите. Но само с БСП също не би имал шанс. Освен факта, че на него най-много му прилягаха посланията, които бяха най-ефективни в актуалния контекст, Радев имаше още един голям и малко забелязван плюс. У него, за разлика от другите червени политици, няма никакъв комплекс за вина. Той съвсем открито и искрено казва и показва, че не носи отговорност за нечии провали в миналото. И това въздейства повече и от думите, в които облича самочувствието си.
ГЕРБ тръгнаха в мощна кампания по всяване на страх – че идват „комунистите“. Но претенцията, че другите носят хаос, а те самите са извор на стабилност, бе сериозно ерозирана от реалностите в последните години. И кампанията доведе единствено до повсеместен присмех. Че слънцето няма да изгрее, ако ГЕРБ загуби. Или че в магазина ще спрат бананите, за да ги пуснат чак по Нова година. При международно и вътрешно напрежение дилемата „хаос или стабилност“ наистина е основна. Битката за интерпретации е решаваща за политическата перспектива. На президентските избори ГЕРБ загуби тази битка, но въпросът остава открит при интерпретацията на последиците от изборите. Какво ще ни донесе бъдещето, зависи много от гледната точка, която ще се наложи в общественото мнение. Гледната точка на ГЕРБ – че БСП (заедно с ДПС и Радан Кънев) тласкат страната към хаос, защото не искат да си направят правителство в този парламент и ще провокират криза и предсрочни избори. Или гледната точка на БСП – че генераторът на криза и хаос са ГЕРБ, които дезертират за пореден път от властта и са готови да преобърнат всичко наопаки, за да задоволят нараненото си его.
Сега ни чака парламентарна въртележка, връчване и отказ от мандати, разнообразни процедури, между които, най-вероятно, и промяна на изборното законодателство. Впрочем, явно Борисов съзира там шанса си. В неговите очи мажоритарната система е поне временно решение на настъпващата тежка криза в ГЕРБ. Доверието обаче така не може трайно да бъде възвърнато, дори при победа. Ето защо изпуснатата реплика за Велико народно събрание в изборната нощ не е случайна. Опорните точки на Борисов и Румен Петков (по-точно Първанов) съвпадат. Борисов вече мисли за президентска република и рестарт на всички институции под негова команда. Първо един мажоритарен парламент с олигархично депутатство, в който би се намерило мнозинство за свикване на Велико народно събрание, после и окончателният ход, който би се харесал на олигарсите, защото ще договарят всичко с един човек, а не с цяло парламентарно войнство. Партиите няма какво да възразят, защото няма да имат субсидия и ще зависят от същите олигарси. Идеята на Борисов за бъдещето вече се очертава. Ако му позволим да я реализира.
14 ноември 2016
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
